Лео Таксил
Свещеният вертеп (228)

Доктрините и моралът на добрите отци

В началото на XVII век йезуитите направили твърде съществени промени в своите статути. Те изместили на заден план религиозната пропаганда и покоряването на света и започнали да нагаждат доктрините на католическата религия към своите нужди. Те не само изменили устава на ордена, но и преиначили твърде съществено някои догми. В трудовете, посветени на естеството на греха, йезуитските богослови заявявали, че „съществува само съзнателно отклоняване от божиите заповеди и следователно грях е единствено съзнателната и преднамерена заблуда“.

Ще приведем няколко примери за йезуитския морал:

„Голямо благо и велика милост е пълното непознаване на бога, защото грехът е оскърбление на божеството, а щом човек не е познавал бога, за него не съществува нито грях, нито вечно осъждане. По такъв начин атеистът, макар и да не вярва в съществуването на бога, тъкмо поради това не е в състояние, дори ако поиска, да извърши каквото и да било деяние, осъждано от църквата. Освен това е напълно допустимо поклонението пред неодушевени предмети, животни или някои части на човешкото тяло, дори и пред детеродните органи, тъй като църквата ни разрешава да почитаме бога във всички негови творения.

Но понеже ако пада ничком пред неодушевени предмети и ги целува, човек може да бъде сметнат за суеверен, той не бива да върши това публично. Тайният грях е простен грях.“

„Тъй като, кланяйки се на своите божества, езичниците твърдо вярват, че идолите им олицетворяват божеството, те не извършват грях. Може да се покланяме на Приап^[1] или Венера, без да сме сторили грях.“

„За да се спаси човек, съвсем не е задължително винаги да вярва в религиозните догми и тайнства: достатъчно е той да повярва, макар и само за една секунда, тая вяра ще му стигне за цял живот.“

„За да слушаш литургия, достатъчно е да присъстваш на богослужението. Разсеяността, лекомисленото настроение, въжделението или разглеждането на красивите жени не са в състояние да лишат църковната служба от нейната ценност.“

„При известни обстоятелства за девойката не е голям грях, ако тя се отдава на любов преди брака, също както и за жената — да се прегръща с чужди мъже и да изменя на съпруга си. Целомъдрената Сузана от светото писание не е била права, когато казва: “Ако удовлетворя неприличните въжделения на старците, аз съм погубена." Тъй като, от една страна, я заплашвал позорът, а от друга — смъртта, тя е имала право да каже: „Не съм съгласна с прелюбодеянието, но ще го изтърпя и никому няма да кажа за това, за да спася живота и честта“."

„Неопитните млади жени смятат, че за да запазят целомъдрието си, трябва да викат за помощ и да се съпротивляват на прелъстителите. Нищо подобно: те ще останат толкова непорочни и ако мълчат и не се съпротивляват. Грях е само преднамереността. Ако Сузана би се съгласила да изпълни желанието на старците, без да участва вътрешно в това, тя не би сторила никакъв грях.“

„Младата жена може, без да върши грях, да се кичи с украшения, за да предизвика плътското желание на мъжете, може да се черви и парфюмира, да носи скъпоценности, да облича тънки леки дрехи, през които прозира гръдта й, обрисуват се формите на тялото и дори се долавя обителта на срама, ако това се изисква от модата.“

„Един мъж няма да стори грях, дори ако е монах или свещеник, като влезе в свърталището на разврата, за да проповядва нравственост на заблудените души; макар да е твърде вероятно, че той ще се поддаде на изкушението и ще се остави да бъде съблазнен от жриците на любовта. Намерението, което го е завело в храма на разврата, го предпазва от грях. Слугата, който служи на развратен господар, за да си изкара насъщния, може да изпълнява и най-отвратителни функции и пак да не бъде лишен от божията милост. По същия начин и слугинята може без опасни последици за себе си да улеснява интригите на своята господарка, да пуска любовниците й без знанието на нейния баща или съпруг, да предава любовни писма и да изпълнява други подобни поръчки.“

„Леката жена може да иска на законно основание възнаграждение за своя труд, стига цената да не е прекалено висока. Същото се отнася и за всяка девойка, която тайно се занимава с проституция.“

„В някои случаи кражбата не е грях. Жената може да взема тайно от мъжа си от общата каса толкова пари, колкото трябват за благочестиви деяния. Тя може да краде от него, като използва парите за игри, тоалети и дори за да плаща на любовниците си, но при условие, че даде половината от парите на църквата. При същите условия децата могат да обират родителите си, да крадат и харчат за дребни удоволствия толкова пари, колкото им позволяват обстоятелствата. Слугите могат да крадат от господарите си, за да компенсират своята ниска заплата, но са длъжни да делят откраднатото със свещеника. Всеки, който обира богаташ, без да му причинява голям ущърб, получава право на законна собственост. Ако харчи известна част от присвоените средства за свети дела, той смело може да заяви на правосъдието, че нищо не е откраднал.“

„Ако съвестта на човека не понася лъжливата клетва, той може, произнасяйки думите, да изопачи незабележимо формулата, и да си остане безгрешен. Например, вместо “juzo", което означава „кълна се“, той може да произнесе „izo“, което значи „горя“. И грехът на произнасящия клетвата ще бъде простен. Разрешава се освен това да се полага клетва дори когато човек няма никакво намерение да я спази. Ако съдията поиска от нас да спазваме клетвата си, можем да откажем, произнасяйки на ум: „Аз нищо не съм обещавал“. Без тая хитрост ние бихме били принудени да плащаме, когато не желаем да харчим пари, или да се женим за девойката, която не искаме да вземем за жена."

„Ако сте убили човек в законна самозащита, имате право да се закълнете, че никого не сте убивали, правейки мислената уговорка: “Ако той не беше ме нападнал". Ако бащата ви завари в стаята на дъщеря си и започне да настоява да се ожените за нея, вие смело можете да се закълнете, произнасяйки на ум: „Ако ме принудят или ако тя ми се хареса По-късно.“ Търговецът, на когото му плащат много евтино за стоката, може да използва фалшиви теглилки и да отрича това пред съда, като си казва: „Купувачът не пострада.“ Може дори да се съчиняват измислени факти и да се вземат пари за лъжесвидетелство без никакви угризения на съвестта, при условие, че една част от парите бъдат дадени на църквата."

„Ако някой монах, знаейки каква опасност го заплашва, ако бъде изненадан по време на прелюбодеяние, влезе въоръжен в стаята на възлюбената си и убие мъжа й при самозащита, той може и занапред да изпълнява църковните си функции. Ако свещеник бъде нападнат на олтара от някой ревнив съпруг, той има право да прекъсне богослужението, за да убие нападателя, а след това с обагрени от кръвта ръце да се върне при олтара и да продължи службата.“

„На съпруга не се разрешава да убие жена си, преди да се е произнесъл съдията, както и на бащата — своята дъщеря, заловена в прелюбодеяние. В противен случай те ще извършат смъртен грях, дори ако виновните са продължили своите забавления в тяхно присъствие. След произнасянето на присъдата бащата и мъжът могат да убият жена си или дъщеря си, защото тогава ще станат доброволни изпълнители на присъдата. Тогава те са палачи, а не отмъстители.“

„Синът може да желае смъртта на баща си, за да се възползва от наследството, майката може да желае смъртта на дъщеря си, за да не я храни или да не й даде зестра. Свещеникът може да желае смъртта на своя епископ, ако се надява да стане негов приемник, понеже хората по-силно желаят собственото си благо, отколкото злото на ближния си… Син, който е убил баща си в нетрезво състояние, може да се радва на наследеното богатство и радостта му няма да бъде осъдителна. Синът може да убие баща си, ако той е обявен за изменник на държавата или религията.“

„Децата католици са длъжни да доносничат срещу своите родители еретици, макар и да знаят, че ереста ще повлече след себе си смъртна присъда. А ако живеят в протестантска страна, те имат пълно право да удушат родителите си.“

Такива били доктрините на Исусовото братство. За щастие човешката мисъл вече започнала да се еманципира и не било достатъчно да носиш расо, за да се възприемат твърденията ти като неоспорими истини.

Критичният свободолюбив дух вече не бил изключителен монопол на неколцина ерудити, малко по малко той завладявал масите и затова йезуитските доктрини получили правилна оценка.

Бузенбаум^[2], един от авторите на „Трактати за морала“, откъдето сме взели цитираните откъси, продължил да ръководи два колежа, макар че се отдавал на неудържим разврат. Той бил неизлечим пияница; очевидно затова в едно от съчиненията му е написано:

Можеш да пиеш прекомерно и пак да не съгрешаваш, стига да можеш да спреш, докато още различаваш човек от кола със сено.

Прочутият Ескобар^[3] стигал още по-далеч, като твърдял в своите писания и речи, че в акта на мъжеложството няма нищо осъдително!

Отец Химениус писал, че за да спасиш душата си, съвсем не е задължително да вярваш в тайнствата на светата троица, и добавял: „Християнската религия е обект на вяра благодарение на своята мъглявост и неопределеност. Нещо повече, онези, които заявяват, че тази религия била очевидно истина, по този начин се принуждават да признаят, че тя е очевидно лъжлива. Откъде можем да знаем, че измежду всички религии, които са съществували или съществуват на земята религията на Христос е най-правдоподобна? Дали предсказанията на пророците са били внушени от божия дух? Истинни ли са чудесата, които се приписват на Исус Христос? Аз твърдя обратното! Но няма нищо осъдително в това, да караш простите набожни хорица да вярват в нещо лъжливо. Тъкмо затова аз признавам евангелието и всички свещени книги!“

Отец Тамбурини^[4] изразявал приблизително същата мисъл: „В религията, както и във всеки друг въпрос, е допустимо да се приема ту едно, ту друго вероятно съждение; възможно е Христос да е станал човек, възможно е Юпитер да се е превърнал в бик. Трябва ли да вярваме на това? Да! Противоположното е еднакво вероятно и аз мога да твърдя с равно основание и едното, и другото.“

Авторите на тия теории нямали намерение да разклащат вярата на „простите набожни хорица“, за които отец Химениус говори с такова великолепно презрение. Впрочем най-сигурният начин да прозреш истината е да чуеш признанията на самите духовни лица, които смятат религията за лъжа и намекват, че свещениците са най-обикновени измамници. Точно затова възпроизведохме толкова старателно текстовете от съчиненията на йезуитите.