Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Calotte et calotins, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разни
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2012 г.)

Издание:

Лео Таксил. Свещеният вертеп

Второ издание

Преводач: Борис Мисирков

Редактор: Димитър Попиванов

Художник: Петър Добрев

Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев

Технически редактори: Станка Милчева и Васил Ставрев

Коректор: Ани Байкушева

Дадена за набор: м. ноември 1980 г.

Подписана за печат: м. април 1981 г.

Излязла от печат: м. май 1981 г.

Печатни коли: 34,50

Издателски коли: 31,72

Формат: 60/84/16

Издателство на Отечествения Фронт — София, 1981 г.

ДП „Тодор Димитров“ — София, 1981 г.

История

  1. — Добавяне

Родоначалниците на клерикализма

Нека оставим настрана свети Петър[1] и първите му приемници: сведенията за тях са твърде неточни.

Да видим с какво са се занимавали основателите на онази религия, която всъщност се изроди в система за експлоатация, както политическа, така и търгашеска.

Още в древните времена, през понтификата[2] на свети Петър, намираме една секта християни, последователи на пастира-женомразец Герма[3]. Това е сектата на николаитите.

Под предлог, че жената е изчадие на ада, избълвано от недрата на преизподнята за съблазън на мъжете, николаитите смятали за по-нравствено да оказват предпочитание на собствения си пол. Както виждате, простите монаси от нашата епоха са най-обикновени плагиатори.

Обърнете внимание на това, че сектата на николаитите не се е състояла от някакви вулгарни лумпени. Нищо подобно: техният водач Николай бил един от първите седем дякони[4] на Ерусалим.

По времето на Аницет[5], дванадесетия папа, възникнала сектата на гностиците[6]. Те изпаднали в другата крайност, като заявили, че жената е предопределена да бъде обща собственост.

По-късно, по времето на четиринадесетия папа Елевтерий[7], се появили валентинианците[8]. Те не влизали в пререкания нито с едната, нито с другата секта; като съчетавали мъдро и двете гледища, те твърдели, че са позволени всички видове разврат.

По заповед на седемнадесетия папа Каликст I[9] към един публичен дом била построена черква, посветена на пресветата дева! Молитвата очиства всичко!

Урбан I[10] духовниците трябва особено да почитат: именно по негово време църквата започнала да дава доходи на клира[11]. Щом някой приемел християнството, веднага го убеждавали, че земните блага са пречка за райското блаженство. И уплашеният наивник се отказвал от парите си и от всичко, което притежавал.

Духовенството от онова време не може да бъде упрекнато в непохватност при обирането на глупците. По времето на осемнадесетия папа римокатолическата църква започнала усърдно да трупа богатства.

Ще се възползвам от случая да разкажа един малък анекдот от III век.

Григорий Чудотворец[12], Александрийският епископ[13], наистина трябва да е бил свят мъж, щом е бил обявен за светец. Но този достоен прелат не изпитвал отвращение и към земните наслади. Щом паднела нощта, той, както мнозина сегашни свещенослужители, хвърлял расото и уреждал весели гуляи в тайни вертепи на своята епархия. Впрочем „уреждал“ е неточно казано: в действителност епископ Григорий спадал към онази категория хора, които народът нарича циции. Това весело попче гуляело за четирима в компания на благосклонни дами и ловко изчезвало точно в момента, когато трябвало да си развърже кесията. За нещастие, една от жертвите познала епископа през време на литургия и нагло, пред всички, поискала да й плати за приятната нощ, която прекарал с нея. Излишно е да ви описвам физиономията на прелата! Тоя път епископ Григорий бил принуден да бръкне в джоба си. Всичко това обаче не попречило Григорий Александрийски да бъде обявен за светец.

Новациан I[14] бил избран за епископ на Рим на една оргия. За да си осигури мнозинство на гласовете, съобразителният бъдещ епископ предварително напил своите избиратели.

Първият от отшелниците в Тиваида[15], на име Павел, бил заловен, когато прелюбодействал със собствената си сестра.

По време на свети Корнелий, двадесет и втория папа, група свещеници били осъдени за изнасилване на монахините от един манастир.

Марцелин[16], тридесетият папа, не бил замесен от онова тесто, от което излизат мъченици. Когато езическите императори[17] го поставили пред избора — да принесе жертва на Юпитер или да изтърпи изтезания, той най-спокойно се отрекъл от религията, на която бил първосвещеник, и кадил благовония на всички богове, които му посочили. Естествено това отстъпничество не е бог знае какво голямо престъпление в сравнение с деянията на Борджия[18] и целия синклит[19], но явно си заслужава да бъде отбелязано, защото папа Марцелин бил зачислен към светците!

Вече сме на прага на IV век. Тук човек може да се посмее до насита.

В зората на този век в Цирта, столицата на Нумидия[20], бил свикан събор за избиране на епископ на африканските провинции. Епископският жезъл се паднал тъкмо на оня член на събора, който се ползвал с най-лоша репутация[21].

Някой си Бонифаций, също обявен за светец, прекарвал свободното си време с една куртизанка на име Аглая; за това красноречиво разказват благочестивите летописци.

По времето на тридесет и четвъртия папа, Силвестър[22], свещенослужителите го ударили на такъв разврат, че трябвало да се свика Неокесарийският събор[23], за да бъдат стреснати разпасалите се църковници и техните дами. Един епископ от онова време дори се хвалел публично, че в неговата епархия единадесет хиляди свещеници всяка година му плащат по една жълтица за разрешение да съжителстват със своите любовници.

Валерианците (още една религиозна секта от онази епоха) разрешавали на своите свещеници да спят с жени и девойки: то се знае, такива почтени хора са гарантирани срещу всякакви изкушения. Всичко това е записано в аналите на Никейския събор[24].

Големият праведник Атанасий[25], александрийски епископ, извършил през време на своето управление доста убийства. Осемдесет и седемте прелати[26], събрани на Антиохийския събор, постановили: опетнилият своя сан Атанасий да бъде отлъчен от църквата, която е осквернил. Но светият мъж не се смутил и на свой ред анатемосал[27] всички епископи, които били против него. Провъзгласеният за светец Либерий[28], тридесет и седмият папа, на два пъти отлъчвал Атанасий от черквата. Но това съвсем не попречило същият този Атанасий да бъде обявен за светец. Ако можете, обяснете си тази работа, аз не мога.

Нека минем направо към тридесет и деветия папа — Дамасий[29]. Когато този праведник бил ръкоположен, дори вярващите отказали да го признаят: толкова „светла личност“ бил той. Тогава Дамасий нахлул заедно със своите привърженици в една римска черква и избил всички жени, деца и старци, които се намирали там.

Вярващите си взели поука и се покорили.

Един летописец от онова време размишлява:

Когато виждам блясъка на Рим, разбирам хората, които се стремят да получат епископски сан в този град. Защото той им осигурява почести, скъпоценни дарове, благосклонността на жените, великолепно облекло и трапеза, която надминава по изисканост царската.

Като всички грешници, Дамасий бил чувствен човек, така да се каже, роб на страстите си. Този свят отец бил изобличен в прелюбодеяние. Но, дявол да го вземе, той здраво се държал на мястото си!

Нека не забравяме, че в ония времена папата още не бил пълновластен господар на Рим: той трябвало да се подчинява на приемниците на Константин[30]. По общо развитие и нравственост тогавашното духовенство не се различавало от днешното. Но в ония времена първосвещениците трябвало да се съобразяват със законите на римските императори. Така например император Грациан[31], който знаел колко струват благочестието и безкористността на християнските свещеници, издал в 370 г. указ, забраняващ на свещенослужителите да влизат в домовете на вдовици и самотни девойки. Същият указ им забранявал под страх от конфискация да приемат под формата на дарение или наследство имота на членовете на своето паство. Този указ се четял всяка неделя в черквите на Рим.

Никак не е бил глупав тоя император Грациан!

Чуйте воплите на Йероним[32] по този повод:

Какъв позор! — възкликва той. — Комедиантите, фокусниците и каруцарите имат правото да наследяват безпрепятствено, а свещениците и монасите са лишени от това право.

Как ви се струва? Стрелата май е улучила право в целта! Искате ли да изпищи някой свещенослужител, ударете го по джоба — това е най-чувствителното му място.

Но ако смятате, че указите на император Грациан са прекратили дейността на духовенството, лъжете се! Тия хора винаги са знаели как да извъртят закона в своя полза.

С хитрост и измама клерикалите под формата на благотворителност строели параклиси, купували земя и трупали съкровища.

След Валент[33], Грациан и Валентиан[34] императорите се вслушали в молбите на клерикалите и указите загубили силата си.

Дамасий бил заместен на светия престол от Сириций[35]. Този папа явно нещо не се харесвал на достопочтения Йероним; старохристиянският писател, който защищава Дамасий от римските императори, не пропуска случай да жегне новия папа.

Известно е, че духовниците не жалят сили да превъзнасят този почтен старец. А същият този старец в произведенията си се изказва твърде недвусмислено по повод на безбрачието. И неговите изказвания напълно съвпадат с това, което е писал вашият покорен слуга и за което разяреното духовенство го заплашваше със съд.

В моята статия под заглавие „Скопете ги най-сетне!“, излязла в сборника „Долу расоносците!“, е развита същата тема. Така че аз само съм повторил мисълта на известния християнски летописец, благочестивия Йероним.

В едно от съчиненията си този църковен отец дава за пример на християнските свещеници жреците на древния Египет. „Служителите на древната религия — казва той — не са имали никакви сношения с жени от момента, в който се посвещавали на бога; за да надвият въжделението в себе си, те се въздържали от месо и вино, а жреците на Кибела[36] били до един евнуси.“ И по-нататък: „Свещениците и монасите, дали обет за целомъдрие, трябва да вървят по стъпките на езическите жреци, когато им се стори, че техният дух е безсилен да се бори с желанията на плътта.“

Точно така пише достопочтеният Йероним. Защо тогава изпадате в такава ярост, господа свещеници, когато ви предлагат кастрация? Смъкнете по-напред ореола от главата на вашия свети Йероним и го изпратете в пъкъла. Честна дума, убеден съм, че клерикалите биха постъпили мъдро, ако разжалват свети Йероним; към края на живота си той е писал такива памфлети срещу поповете от своето време, че ако те излезеха изпод перото на вашия покорен слуга, имаше да го влачат по съдилищата.

Папата, който произвел Йероним в чин светия с три нашивки, без съмнение се е разходил с гумата по памфлетите на този праведник, за да увековечи само това, което старецът е писал против император Грациан.

За да позабавляваме читателя, нека цитираме някои пасажи от писанията на Йероним.

Веднъж този старец изпратил послание на една девойка. Той я съветвал да запази девствеността си и й давал мъдри наставления в това отношение.

Да чуем Йероним: „Дъще, ако искаш да опазиш цветеца на своята девственост, бягай като от чума от тия лицемери, които се домогват до духовен сан, за да получат свободен достъп до жените.“

Добре е познавал клиентелата си този праведник!

Продължаваме: „Тези гнъсни свещеници носят блестящи пръстени по ръцете си…“

Господа епископи, по ваша повеля вярващите падат ничком пред иконите на свети Йероним. Скрийте ръцете си, на които блестят разкошни пръстени!

„Главното им занимание е да научат имената и къщите на красивите жени и да разузнават техните склонности…“

Охо-о, отци йезуити, сигурен съм, че това се отнася за вас!

„За да не се оставиш да те измамят — пише по-нататък Йероним, — ще ти разкрия лика на тия свещеници, много ловки в своя занаят. Такъв човек става веднага сред изгрев-слънце; редът на посещенията му е предварително обмислен и той избира най-късите пътища; той е натрапчив и се промъква право в женските стаи; ако му хареса някоя възглавница, разкошна покривка или нещо от мебелите, той внимателно ще оцени всичко и ще започне да въздиша лицемерно за своята бедност. Ще хленчи и скимти, докато отскубне нещо. Алчността е основната черта на характера му.“

Ако ви се случи да присъствате при посещението на някой капуцин[37] в по-заможна къща, ще се убедите, че нравите на духовенството никак не са се променили.

Що се отнася до епископите, свети Йероним не се церемони много и с тях: „… Епископите протягат ръка уж за благословия, а срещу това получават пари; те стават роби на ония, които им плащат, оказват им най-долни, най-мръсни услуги, за да могат после да завладеят наследството им.“

А искате ли да знаете какво казва свети Йероним за самия папа? Той направо нарича негово светейшество Сириций „стар развратник с багреница“.

Ето писмото на този праведник до Марцел:

Разгърнете Апокалипсиса[38] и ще видите, че апостолът е предсказал царуването на тази блудница с пурпурни одежди, която носи върху челото си печата на светотатството. Вижте края на този великолепен град[39], в него наистина обитаваше светата църква, в която се пазеха лаврите на апостолите и мъчениците и се изповядваше учението на Исус Христос и апостолите, но високомерието и горделивостта на неговия глава отвърнаха вярващите от истинското благочестие.

Когато пристигнах в тоя римски Вавилон[40], един от придворните на старата блудница с багреница ме принуждаваше да приема нейните догми, които са пълна заблуда. И тогава аз написах моя труд и го посветих на самия папа. Аз напуснах този прокълнат град и се върнах в Ерусалим, напуснах тия гнъсни места, които гъмжат от глиганите на Ромул[41], избягах от тия безчестни хора; предпочитам пред тях Мариината обител[42], пещерата на младенеца Исус…

Стара блудница! Римски Вавилон! Ако аз накича с подобни епитети папа Лъв XIII[43], няма да ме провъзгласят за светец!

Естествено, аз цитирам свети Йероним не от завист. Искам само да подчертая: духовниците не само не струват пукната пара, но на всичко отгоре са и крайно нелогични. Може би затова изпитвам известно удовлетворение, когато чета историята за канонизирането на свети Августин[44].

Този църковен отец е напълно достоен за своето войнство в раса̀.

На младини, както признават самите католици, блаженият Августин не обичал нищо друго освен хазартните игри и зрелищата; той крадял от баща си всичко, което му попаднело, и в края на краищата майка му се видяла принудена да го изгони от къщи. По-късно, когато бил избран за епископ, Августин се превърнал в най-ревностен фанатик. Клерикалите изпитват към него изключително дълбока почит. Те гледат през пръсти на всичките му лудории и блудства и упорито искат да виждат в него само пламенния прелат, който подкрепи с авторитета си формулата на сляпата вяра: „Вярвам, защото е абсурдно[45].“

След като хвърлихме вече бегъл поглед върху историята на папството през IV век (от Марцелин I до Сириций), вероятно не ще е излишно да кажем няколко думи и за император Константин — защитника и истинския спасител на християнската религия, когото първосвещениците обявиха от благодарност за светец. И наистина, ако не е бил Константин, християнството е щяло да загине по времето на Диоклециан.

Константин навреме разбрал, че подложената на гонения секта може да му помогне да победи своя противник Максенций[46] и затова преминал на страната на християнския бог и се покръстил. По този начин той измъкнал свещенослужителите от гроба, в който ги хвърлил Диоклециан. (Впрочем на майката на този свиреп и коварен император дължим изобретяването на култа към реликвите: след завръщането си от Палестина света Елена донесла оттам голям брой скъпоценни „светини“, които започнали да се умножават с невероятна бързина, както се умножават топчетата под магическата пръчка на фокусника).

Клерикалите много се гордеят с император Константин, но всъщност съвсем напразно.

Нека изброим накратко някои подвизи на този император. Той заклал собствения си син Крисп, удушил в банята жена си Фауста, наредил да убият дванадесетгодишния му племенник Лициниан, който по-късно можел да му поиска сметка как императорът се е отървал от неговия баща — съпруг на родната сестра на Константин. Ето каква милосърдна любов проявявал този велик светец към своето семейство по същото време, когато възглавявал прословутия Никейски събор, призван да създаде символа на християнската вяра[47]!

От гледна точка на обикновената хуманност този император е бил чудовище. Прусаците, известни с престъпленията си от 1870 г.[48], явно му отстъпват по жестокост. По време на войната с франките (прадеди на французите) Константни избивал пленниците нечувано жестоко: оставял ги да бъдат разкъсани от дивите хищници, които армията му водела със себе си. Към края на живота си, вече грохнал, той се опитвал да подкрепи силите си, като се къпел в топлата кръв на убити за целта пеленачета.

Ето какъв е този светец, гордостта и славата на клерикалите!

През IV век четирима императори се опитвали да спрат по някакъв начин засилването на християнската църква. Това били: Юлиан философ[49], Валент, Грациан и Валентиниан. Валент бил изгорен в шатрата си; Грациан — убит; Валентиниан — удушен от подкупени слуги. Що се отнася до Юлиан, много либерален владетел, който по-енергично от другите се опитвал да пресече домогванията на духовенството, той бил погубен от отровна стрела. Църковната летопис твърди, че стрелата пуснал от небето лично Христос.

Кой ще посмее да заяви, че в оная епоха вече не са съществували йезуити?

Бележки

[1] Свети Петър — според евангелието, един от 12-те апостоли, най-преданият ученик на Христос. Църквата го смята за пръв епископ на Рим.

[2] Понтификат — власт (или периодът на управление) на римския папа, една от титлите на когото е „понтифик“, т.е. първосвещеник.

[3] Герма — християнски писател от средата на II в. от н.е., автор на съчинението „Пастирът“, което спада към писанията на Новия завет. Приканвал към отказване от богатството и аскетизъм, осъждал стремежа на хората към земните радости. Таксил допуска грешка, като смята николаитите за последователи на Герма: тази секта е съществувала в Близкия Изток още през I в. от н.е.

[4] Дякон — отначало лице, което се е занимавало с домакинските работи на християнската община; по-късно — помощник на свещеника, най-низшият сан между свещенослужителите.

[5] Аницет — папа (155–166 г.).

[6] Гностици — представители на гностицизма (гр. „гносис“ — познание), религиозно-философско учение от I–III в., което съчетавало християнските догми с представите на идеалистическата гръко-римска и мистичната Източна философия. Смятали, че цялото зло на света е породено от противоречието между духа и материята; признавали съществуването на едно съвършено божество, на греховния материален свят и на голям брой междинни степени между тях, които трябва да бъдат опознати; отричали Стария завет и въплъщаването на Христос в човешкия образ и фактически подкопавали мита за Христос като богочовек.

[7] Елевтерий — папа (175–189 г.).

[8] Валентинианци — представители на сектата на гностиците (по името на родоначалника на школата — Валентин, египетски проповедник от II в.).

[9] Каликст I — папа (217–222 г.).

[10] Урбан I — папа (222–230 г.).

[11] Клир — общо наименование на всички служители на църквата, на духовенството. В по-тесен смисъл — персоналът на църквите, т.е. свещенослужителите, за разлика от паството — енориашите.

[12] Григорий Чудотворец — епископ Неокесарийски (в Мала Азия) (умрял в 270 г.).

[13] Епископ — гр., надзирател. Първоначално — лицето, което отговаряло за имуществото на християнската община; по-късно — един от висшите църковни санове.

[14] Новациан I — папа (251–258 г.). Бил избран от група епископи, докато на изборите в Рим през 251 г. за римски епископ официално бил провъзгласен Корнелий (251–253 г.).

[15] Тиваида — древна област в Горен Египет (със столица Тива); в пустинната й част се заселвали християнски отшелници и аскети.

[16] Марцелин — папа (296–304 г.).

[17] Езическите императори — от 293 до 305 година Римската империя се намирала под управлението на четирима императори едновременно: Диоклетиан (284–305 г.) Максимилиан (286–305 г.), Галерий (293–311 г.) и Констанций I (293–306 г.). По тяхно време се засилили гоненията срещу християните.

[18] Борджия — аристократично италианско семейство (от испанско потекло), което играело активна роля в политическия живот на страната през XV–XVI в. Неговите членове се прославили с това, че в борбата за осъществяване на своите цели не се гнусели от никакви средства, че използвали шантажа, подкупа, предателството и коварното убийство. Тяхното име е станало символ на вероломство, авантюризъм и развратност.

[19] Синклит — събрание на висшите сановници.

[20] Нумидия — римска провинция в Северна Африка (на територията на днешния Алжир). В 305 г. в столицата й Цирта се състоял църковен събор.

[21] Избран бил Силван, който имал реномето на рушветчия и предател (той дал „свещените книги“ на властите, за да ги изгорят в съответствие с императорския указ от 303 г.).

[22] Силвестър — папа (314–335 г.).

[23] Неокесарийският събор — зонален събор, свикан през 341 г., който утвърдил 15 правила, засягащи въпросите на църковното управление и нравствеността на духовенството.

[24] Никейският събор — I вселенски събор (325 г.), в Никея (в Мала Азия). Бил възглавен от император Константин I. Съборът осъдил ереста на арианците, които отхвърляли редица църковни догми, и приел символа на вярата. Този събор ознаменувал завършека на ранния период от развитието на християнството.

[25] Атанасий Александрийски — автор на религиозни трудове и полемични съчинения против еретиците (295–373 г.), епископ на Александрия (от 328 г.). Бил прочут с нетърпимостта и жестокостта си. Опирайки се на авторитета на зоналните събори, императорите пет пъти го принуждавали да напуска своята епископия и да се укрива.

[26] Прелат — високопоставено духовно лице.

[27] Анатема — проклятие от името на бога и отлъчване от църквата. Била смятана за най-тежкото църковно наказание.

[28] Либерий — папа (352–366 г.).

[29] Дамасий — папа (366–384 г.).

[30] Константин I Велики — римски император (306–337 г.), през чието царуване бил издаден Миланският едикт (313 г.), който разрешавал свободното изповядване на християнството. По времето на неговите приемници се засилила активната намеса на императорската власт в работите на църквата.

[31] Грациан — римски император (367–383 г.).

[32] Йероним — отец на църквата (348–420 г.), автор на многобройни преводи от гръцки на латински език и на исторически съчинения. Превел Библията, съставил каталог на 135 християнски писатели, написал изследване върху римската литература. Според преданието известно време живял като отшелник в пустинята, а последните 40 години от своя живот прекарал в килията си сам.

[33] Валент — римски император (364–378 г.).

[34] Валентиан II — римски император (375–392 г.).

[35] Сириций — папа (384–399 г.).

[36] Кибела — великата майка, майката на боговете и на всичко живо земята, която възражда природата и дарява плодородието. Култът към нея възникнал в Мала Азия.

[37] Капуцини — монаси от просяшки орден, който възникнал в началото на XVI в. и се борел срещу идеите на Реформацията. Те представлявали клон от ордена на францисканците. Името им произлиза от техните островърхи шапки (на итал.).

[38] Апокалипсис — гр., откровение. Част от Новия завет, в която се съдържат мистични пророчества за края на света и страшния съд. Приписва се на апостол Йоан.

[39] Великолепният град — Рим.

[40] Вавилон — столицата на Вавилонското царство. В представата на християните е олицетворение на развратността и порока. В Апокалипсиса Рим се оприличава на развратното чудовище Вавилон.

[41] Ромул — легендарният основател на Рим.

[42] Според евангелието, след като пристигнали във Витлеем, Йосиф и Мария не могли да намерят подслон и се приютили извън града, в една пещера, която се използвала като обор. Твърди се, че в нея се бил родил Исус.

[43] Лъв XIII — папа (1878–1903 г.).

[44] Свети Августин (според православната терминология — блаженият Августин) — най-видният измежду „отците на църквата“ (354–430), от 395 г. — епископ в Северна Африка, автор на многобройни съчинения („За божия, град“, „Изповед“), писма и проповеди. През средните векове бил смятан за висш авторитет. Разработил системата на християнската догматика, доктрината за подчиняването на всички представители на светската власт пред църквата, идеята за божественото предопределение в световната история.

[45] „Вярвам, защото е абсурдно“ — крилата фраза на известния християнски богослов Тертулиан (около 160 — около 220 г.), който доказвал, че човешкият разум не е способен да проумее религиозните истини.

[46] Максенций — римски император (307–312 г.).

[47] Символ на християнската вяра — кратко изложение на основните догми на религията: признаване на „тройствения бог“ (бога-отец, който е създал света; бога-син, който слязъл на земята, бил роден от дева Мария, разпнат и възкресен; бога-свети дух, който изхожда от бога-отец и бога-син), на вечния задгробен живот. Бил приет в 325 г. на Никейския събор и допълнен в 381 г. на II вселенски (Константинополски) събор.

[48] През време на Френско-пруската война от 1870–1871 г. прусаците се отнасяли жестоко с местното население в окупираната част на Франция.

[49] Юлиан Философ — Юлиан Отстъпника, римски император (361–363 г.), който се опитал да възроди древната религия.