Лео Таксил
Свещеният вертеп (63)

Камъните плачат и… танцуват

След смъртта на Силвестър II свещениците не пропуснали да използват в свой интерес легендата за сговора между папата и дявола.

Те разпространили слуха, че преди да умре, папа Силвестър се покаял и признал за съществуването на този договор. Освен това той бил помолил приближените си да сложат трупа му на катафалка, теглена от бели коне, и добавил, че конете сами ще спрат на мястото, където трябва да бъде погребан.

Желанието на папа Силвестър било изпълнено съвсем точно — и конете уж спрели пред Латеранския храм, където тленните останки на папата били погребани с всички подобаващи почести.

„Оттогава — пише летописецът — повече от шест века подред, всяка година в навечерието на смъртта на първосвещеника, сякаш предвестявайки неговата кончина, костите на Силвестър тракат и плочата на гробницата му се покрива с кървави сълзи…“

Ама че страхотия! Камъните плачат с кървави сълзи и кокалите подскачат в гроба като плочки за домино и сякаш викат на играчите си: „Хайде, на кого се е паднало шест и шест, да започва!“

Съгласете се, че подобни неща не се случват всеки ден и не е лесно да свикнеш с тях. Особено пък ако си представим какво ли изпитва през време на работа червеят гробар, когато види, че мръвката му трепва и заиграва! В такъв миг дори безмозъчният червей ще се ужаси!

А, от друга страна, какъв блажен покой обещава едно такова чудо на всеки свети отец, който, вперил печален поглед в бъдещето, с трепет очаква последния си час… Стига му само да се поразходи преди лягане до гроба на папа Силвестър и ако там е тихо, може да се прибере в къщи и спокойно да се отдаде на нощните наслади.

Впрочем не е известно някой свети отец да се е възползвал от пророчеството и да е поискал да научи кога неумолимите парки^[1] ще прекъснат нишката на суетния му живот.

В средата на XVII век при преустройството на Латеранския дворец отворили прословутата гробница с тялото на папата, която според преданието лукавият дявол превръщал от време на време в школа за танци. Както говори легендата, тялото изглеждало още живо и благоухаело. („О-ла-ла — би възкликнал нашият Гаврош, — я да си плюя на петите, докато не е късно!“)… но изведнъж светъл лъч, озарил тялото, от него се издигнал адски пламък, който осветил всичко наоколо, и тялото се превърнало на пепел. Оцелели само сребърният кръст и пастирският пръстен…

Обяснението е просто: пламъкът е самият сатана, който като последен глупак се оставил да го зазидат в гробницата и векове наред играл на карти със скелета на Силвестър. Разбира се, щом отворили тъмницата, той побързал да избяга. Но всеки благочестив християнин трябва да бъде благодарен на сатаната, защото, като запазил останките на светия отец, дяволът е облекчил всевишния, който ще трябва да възкреси мъртвите в деня на страшния съд.

След това събитие на гроба на Силвестър вече не се е случвало нищо необикновено. Свещениците и тоя път не пропуснали да обяснят прекратяването на чудесата — едни с магьосничеството на покойния папа, други с изчезването на дявола. А през XVII век, когато Монтескьо^[2], Волтер и Дидро^[3] публикуват знаменитите си трудове, с които предвещават Великата френска революция^[4], църковният историк Муратори^[5] издава панегирик на Силвестър. За общия тон на цялото съчинение говори следното твърдение: „Чудото на гроба на Силвестър не бива да смайва никого, както и прекратяването му по-късно. Има толкова много надгробни плочи на светци, от които някога са извирали масло и манна, но които сега не извършват такива чудеса!“

Но защо да се връщаме чак в XVIII век? Съвсем неотдавна, при обсъждането на закона за обучението във френския парламент, Пол Берт цитира от трибуната редица религиозни трудове, посветени на въпросите на възпитанието. След като прочете тези възмутителни със своята безнравственост цитати, той възкликна, като се обръщаше към десните:

— Ще посмеете ли да одобрите подобни препоръки и наставления?

И един от клерикалите веднага му отговори:

— Ние нямаме правото да обсъждаме онова, което е написано от църковните отци.

Тази декларация бе посрещната с аплодисменти от ултрамонтанската^[6] банда!

Това показва, че след толкова столетия позицията на клерикалите ни най-малко не се е променила: и най-първобитните и чудовищни твърдения се възприемат от тях като нещо нормално в нашия просветен век; те не ги оспорват. Толкова по-зле за клерикалите!

Прогресът върви напред с гигантски крачки и не е далеч времето, когато закостенялата в своето безкрайно грубо суеверие и фанатизъм войнстваща църква ще изглежда като едва забележима точка на хоризонта на отминалите времена.