Лео Таксил
Свещеният вертеп (252)

Последният папа — неограничен монарх

Наближаваме края. Ако бихме поискали да разкажем всички гнусотии, приписвани на Пий IX^[1], не би ни стигнал и един дебел том. Затова оставяме настрана фактите, които могат да бъдат сметнати за недостоверни, и се ограничаваме само с онези, чиято безспорност не буди съмнения.

Пий се възкачил на престола на 16 юни 1846 година. Церемонията на коронясването се отличавала с особен разкош. След като първосвещеникът отслужил литургия, кастратите от Сикстинската капела запели химни, а вторият кардинал-дякон се приближил към Пий IX и след трикратно падане на колене свалил от главата му митрата. После със същите церемонии той увенчал главата на папата с подарената от Наполеон I и цялата сияеща от скъпоценни камъни тиара, която струвала половин милион франка.

Тази емблема на християнското смирение е изработена от бяло кадифе, а трите корони, които я обгръщат, се състоят от брилянти, изумруди, сапфири и бисери. Тиарата завършва отгоре с едър изумруд, върху който е монтиран изключително скъп брилянтен кръст. Наистина това украшение никак не наподобява трънения венец на основателя на християнството!

Вечерта римските дворци блестели от огньовете на илюминацията, а катедралата „Св. Петър“ била осветена с двадесет хиляди светилници.

Народът ликувал, понеже вярвал, че Пий IX не е чужд на либералните идеи. Разочарованието настъпило много скоро. Пий IX бил роден на 13 май 1790 година в Папската област. Младостта му преминала твърде бурно. Той бил член на една масонска ложа^[2] и изповядвал най-прогресивни възгледи. Нищо не предвещавало, че един ден този човек ще стане оръдие в ръцете на йезуитите, най-непримиримите врагове на свободата.

Пий IX бил прочут и с галантните си похождения, той имал постоянен успех сред дамите. Дори след като сменил мундира на папската гвардия със сутаната, той не се отказал от светските развлечения.

В 1832 година Григорий XIV го назначил за епископ, а в 1840 година — за кардинал. Светските успехи никак не пречели на духовната му кариера.

Безгрижният и не дотам умен Пий IX винаги лесно се поддавал на влияние. Той станал послушна марионетка, дърпана за конците — в интерес на йезуитите и в негов собствен интерес — от кардинал Антонели, който бил наречен „червеният папа“. Той напълно засенчвал „белия папа“, Пий I. Впрочем отначало Пий IX се преструвал едва ли не на либерал. Това се обяснявало с обстоятелството, че според йезуитите било опасно да се продължава открито реакционната политика на Григорий XIV.

Но след издаването на няколко второстепенни указа синовете на Лойола решили, че това е предостатъчно за завоюване на доверието на народите, смъкнали маската си и тръгнали по утъпкания път на клерикалния деспотизъм. Това предизвикало глухо недоволство, отново се образували тайни дружества, където влезли смели италиански патриоти, мечтаещи да отхвърлят двойното иго — на Австрия и на папата.

Ние не ще разказваме подробности за героичната борба на потиснатия народ против неговите тирани. Без съмнение, тя щяла да завърши с възтържествуване на справедливостта, ако в 1849 година френските реакционери не били подкрепили папата, като изпратили в Рим цял армейски корпус. На 24 април авангардът на дивизията, командвана от генерал Удино, наближил Чивита Векиа.

Няколко месеца преди това Пий IX тайно бил напуснал Рим, за да не проведе реформите, които се искали от него. Той избягал от града с цивилни дрехи и бомбе, съпровождан от един агент на австрийския двор, чиято жена била любовница на папата. Заедно с него тръгнал и майордомът, който отнасял от Рим печата, требника, свещените пантофи и едно сандъче със златни медали, върху които бил щампован ликът на папата. Пътниците не забравили да вземат със себе си и злато.

Тримата бегълци се измъкнали от вечния град без никакви премеждия. На пътя за Чивита Векиа, на едно уречено място трябвало да ги чака друга карета. Но когато те пристигнали там, нея още я нямало. Точно по това време минал отряд карабинери и Пий IX решил, че всичко е загубено. Той се обърнал с гръб към отряда и започнал да мърмори думите на молитвата, призовавайки на помощ милосърдната божия майка, към която изглежда по онова време още е изпитвал трепетно уважение (неслучайно след няколко години той провъзгласил нова догма за непорочното зачатие!). Молитвата била чута и очакваната с такова нетърпение карета най-сетне пристигнала.

Графинята, която слязла от нея, подвикнала на възлюбения си: „Господин докторе, качвайте се по-бързо!“ Изплашеният до смърт папа не чакал повторна покана. Той се наврял в дъното на каретата до дамата си, а мъжът й и майордомът се настанили на предната седалка. Графинята наредила на кочияша да шибне конете и бегълците потеглили.

След бягството на папата в Рим била провъзгласена република, която издала следния декрет:

Папата се лишава фактически и юридически от светската си власт над римската държава.

На римския първосвещеник ще бъде гарантирана възможността да осъществява духовна власт.

Демокрация — тази форма на управление ще приеме римската държава, която ще носи славното име Римска република.

Такова било политическото положение, когато французите дебаркирали в Чивита Векиа, за да възстановят папското господство…

Когато се научило за десанта на френските войски, римското учредително събрание заявило, че продължава своята дейност, и взело решение да окаже най-енергична съпротива на интервентите. Тогава именно на сцената излязъл героят Гарибалди — славният борец за свобода и справедливост.

Но въпреки мъжествената борба, която траяла повече от един месец, Рим паднал под натиска на французите^[3]…

Генерал Удино наредил да се връчи на папата ключът на градската порта.

Злодеянието било извършено: френското правителство отново предоставило римските земи на омразните расоносци.

Пий IX ознаменувал началото на втория етап от своето управление с декрет, който съдържал следните параграфи:

Закриват се всички дружества, разпускат се всички политически обединения. Забранява се събирането на повече от пет души, особено вечер.

Ако някой се покаже без уважителни причини на улицата след единадесет часа вечерта, ще бъде арестуван и осъден на петдневен тъмничен затвор, а при повторение — на едномесечен.

Свободата на печата се отменя. Всичко, което подлежи на издаване, трябва да бъде одобрено от духовната власт или от полицията, в зависимост от съдържанието на произведението. В случай на неподчинение отпечатаното се конфискува, а издателят и авторът трябва да платят глоба в размер на 25 екю първия път, 50 екю — втория, и 100 екю — третия. В последния случай печатницата ще бъде затваряна, а издателят ще загубва правото да се занимава със своята професия.

Отпечатаните книги, били те чуждестранни или местни, не могат да бъдат разпространявани без разрешение на църковните власти или полицията. Те могат да се продават само в магазините, ако за това съществува писмено разрешение. Продажбата по улиците се забранява. Същите наредби са в сила за гравюрите и литографиите.

Този красноречив декрет дава съвсем слаба представа за начина, по който папското правителство потискало римляните. Затова пък за свещениците и полицаите настъпили наистина блажени времена.

Незавидна била съдбата на оня гражданин, който по донос, за една непредпазливо казана дума или чисто и просто защото не бил симпатичен на някой клерикал, влезел в списъка на хората с либерални възгледи. Нещастникът бивал откъсван от семейството си, хвърлян в затвора и подлаган на най-безчовечен режим. Често пъти „справедливостта“ на светия отец била още по-оперативна: агентите залавяли нощем посочените лица, пробождали ги с кинжали и хвърляли техните трупове в Тибър…

В провинциите, които се намирали под австрийско иго, католическата реакция свирепствала още по-силно отколкото в Рим и светият отец одобрявал зверските репресии.

Що се отнася до убийците и разбойниците, те бивали арестувани само когато ги залавяли на местопрестъплението. Но и в тези редки случаи към тях проявявали изключителна мекота и снизходителност. А ако престъпникът принадлежи към духовенството, неговата съдба не будела никакви тревоги.

Например един херцог, който убил слугата си, задето той не проявявал нужното уважение към него, бил осъден от папата на едномесечно затваряне в манастир, докато убиецът на един свещеник бил насечен на парчета. Кардинал Антонели заповядал да обезглавят един нещастен луд, който му се заканил с… вилица!

Осъдените на смърт чакали изпълнението на присъдите си по няколко години. Политическите затворници се подлагали на безчовечни изтезания. В практиката на затворите отново били въведени мъченията от времето на инквизицията.

Нещастниците били карани да коленичат пред един голям камък, върху който лягали по очи. След това ги връзвали за пода: от едната страна на камъка — за ръцете, а от другата — за краката. В това положение ги шибали с бичове от волски жили.

Употребявали се и железни клещи, с помощта на които се издърпвал и стискал езикът. Възпаленият език толкова се подувал, че после дълго време не можел да се прибере в устата.

Тези злодеяния напомнят за мрачните дни на Средновековието. А всъщност това е било вършено в средата на XIX век?

И все пак италианските патриоти не губели мъжеството си. Мацини^[4] организирал извън страната Национален комитет и започнал да подготвя въстание. Няколкото неуспешни опита предизвикали засилване на репресиите. И ето че отново се появил Гарибалди. След като освободил двете Сицилии, той извършил знаменития милански поход и подарил на Виктор-Емануил^[5], който му се отплатил със същинска царска неблагодарност. Но Гарибалди не се развълнувал от това. Той бил ликвидирал тиранията на Бурбоните, неговата победа разклатила и папския трон.

Героичният опит, предприет от Гарибалди през 1867 година, щял да се увенчае с успех, ако не били френските окупатори. Намиращият се под наблюдението на италианския флот на остров Капрера Гарибалди надхитрил своите пазачи. Той се преоблякъл като моряк, промъкнал се между закотвените в пристанището кораби и стигнал до границите на римските земи, където неговите легионери вече се събирали на малки групички.

Гарибалди се насочил към Монте Ротондо, един град на пътя за Рим, в който първосвещеникът издържал със свои пари цял френски легион. След ожесточена битка Гарибалди принудил гарнизона да капитулира и завзел града. Оттук Гарибалди се запътил към Тиволи и в боя при Ментана вече нанасял поражение на папските войски, но папата бил спасен от френските войници. Защитниците на свободата геройски отблъсквали атаките на противника, обаче силите били толкова неравни, че развръзката на сражението не будела съмнения.

Поражението на гарибалдийците окончателно успокоило Пий IX. Тъпият първосвещеник решил, че отсега нататък няма от какво да го е страх. Той не подозирал, че Наполеон III^[6] много скоро ще изтегли своя експедиционен корпус, а след това и властта му ще рухне като вехта колиба, лишена от подпорите си.

Пий IX си въобразил, че е заздравил своята власт с утвърждаването на две догми — за непорочното зачатие и за непогрешимостта на папите^[7]. А в действителност тия догми още повече подкопали престижа на папата в очите на искрените католици. Неговата енциклика и „Силабус“^[8] означавали открита война срещу всички прогресивни идеи и довели до диаметрално противоположен резултат, защото показвали колко низко е паднала католическата църква.

Впрочем светият отец си спял спокойно, а свещениците, от който гъмжал Рим, водели весел, безгрижен живот и никак не се тревожели за утрешния ден.

Проституцията станала най-процъфтяващият занаят в светия град. Папската полиция проявявала суровост само в особено скандални случаи. Би ли могла тя да лиши от плътска утеха петте или шестте хиляди служители на господа бога, които наводнявали Папската област.

Но хоризонтът все пак се заоблачавал. Френският император чувствал, че тронът му се клати, и обявил война на Прусия, разчитайки, че една победоносна кампания ще заздрави неговата власт.

За решаващите боеве Наполеон III имал нужда от всичките си войници и той изтеглил войските, които се намирали в Рим. Но щом първите победи на прусаците показали на италианците, че няма защо да се страхуват от Франция, войските на Виктор-Емануил, които били съсредоточени на границата с Папската област, се устремили към Рим.

Пий IX ознаменувал края на своето управление с едно ново престъпление. Макар и да било очевидно, че всяка съпротива е безсмислена и не ще има за резултат нищо друго освен едно грандиозно и напразно кръвопролитие, той решил да се отбранява докрай.

Неговата армия се състояла предимно от чужди наемници, италианците в нея били съвсем малко. Тъй като му било известно за враждебното отношение на населението, той изкарал оръдия на всички улици, кръстопътища и площади, за да не допусне народно въстание.

Сражението станало на 20 септември 1870 година. След четиричасова канонада една от градските стени рухнала и генерал Кадрона влязъл в града с дивизията си.

Почти по същото време били превзети две от градските порти. От този момент съпротивата била прекратена.

Папските войници захвърлили оръжието си, а по улиците народът се побратимявал с победителите.

Така завършила светската власт на папите^[9]. Днес папството вече не разполага нито с едновремешното си влияние, нито с някогашния си авторитет. Като последната отломка на потънал кораб то скоро съвсем ще потъне. И тогава човечеството окончателно ще се освободи от вековните вериги на папския деспотизъм.