Лео Таксил
Свещеният вертеп (115)

Папите през XIII век

В историята на католическата църква XIII век започва с Инокентий III^[1], приемника на Целестин. Сто осемдесет и първият наместник на свети Петър произхождал от знатния род на графовете Сени и станал кардинал благодарение на чичо си Климент III.

Новият първосвещеник, който бил убеден, че целият свят трябва да се подчини на папската власт, в много отношения приличал на папа Григорий VII. Честолюбието му било безгранично. „Властта на кралете се простира само върху отделни области, а властта на Петра обхваща цялото царство“ — пише той в едно свое писмо. По-нататък ще се убедим, че по жестокост той надминал последните си предшественици.

Веднага след избирането си Инокентий реорганизирал градската префектура, като превърнал префекта от императорски чиновник в папски. Наистина муниципалитетът се запазил, но бил подчинен на върховната власт на папата.

По онова време в Германия се водели междуособни войни между регента на сина на Хенрих VI и Отон Брауншвайгски^[2]. Папата решил да стане арбитър в този спор и заповядал на германците да признаят Отон, срещу което той се заклел да запази всички права и всички имоти на църквата; включително и наследството на Матилда.

В продължение на няколко години папата с всички сили помагал на своя привърженик.

Но щом станал император и бил коронясан в Рим (1209 година), Отон нарушил всички свои обещания и клетви: завладял земите на маркграфиня Матилда и нападнал владенията на сицилийската корона в Южна Италия. Измаменият от Отон Инокентий го отлъчил от църквата (през ноември 1210 година) и освободил неговите поданици от клетвата за вярност към императора. През целия период на енергична борба против Отон Инокентий държал в резерва един силен съюзник. Още в 1198 година Констанция, вдовицата на Хенрих VI и наследница на Сицилийското кралство, се съгласила да приеме папската инвеститура и преди смъртта си направила Инокентий настойник на сина си Фридрих^[3].

Възмутен от поведението на Отон, папата усилено се заел да организира коалиция срещу него и старанията му се увенчали с успех. След като пристигнал в Рим и положил клетва за вярност към папата, седемнадесетгодишният Фридрих разгромил Отон и скоро бил коронясан в Майнц. В стремежа си към власт Фридрих не бил скъп на обещания: той се задължил да се подчинява във всяко отношение на светия престол и да помага на папата в борбата му с еретиците. Инокентий не подозирал, че след няколко години неговият питомец ще стане най-опасният му противник.

Владетелите, които толкова покорно отстъпвали на Инокентий, били слаби и се нуждаели от неговата подкрепа. Така например слабите управници на Швеция, Дания и Португалия полагали васална клетва и плащали данък на своя сюзерен — папата. Но когато Инокентий III се опитал да се намеси в разпрата между Филип Август и Йоан Безземни^[4], енергичният Филип заявил: „Не е работа на папата това, което става между кралете.“ За тези думи Инокентий му наложил интердикт.

А в Англия кралската власт се унизила пред него, но интригите на Инокентий довели само до междуособна война. В борбата си с размирните барони и народа Йоан Безземни потърсил помощ от папата. Инокентий незабавно анатемосал Великата харта^[5] и забранил на краля да се придържа към нея, а на бароните — да изискват нейното спазване. Той отлъчил прелатите и бароните, които се съпротивявали на краля, но те продължили да упорстват. Кървавите войни разорявали Англия и народът смятал, че папата е виновен за неговите бедствия.

Инокентий мечтаел да обедини цяла християнска Европа, за да организира грандиозна експедиция за освобождаване на божи гроб. В 1213 година той отново разпратил хора да проповядват кръстоносния поход и им наредил да дават кръст на всеки, който поиска, дори и на криминалните престъпници. Но вместо да освободят светите места, кръстоносците покорили Византийската империя. Насилията, на които били подложени гърците, още повече засилили омразата им към западните народи. Възстановяването на религиозното единство и политическото разбирателство сега станало по-трудно откогато и да било.

Друг кръстоносен поход Инокентий III организирал в самия християнски свят — срещу албигойците.

Най-напред той изпратил в Южна Франция монаси, които на всяка цена трябвало да върнат еретиците към истинската вяра. Папата им позволил да прибягват до всякакви изтезания — с желязо, огън и вода — в зависимост от упоритостта на албигойците. „Добрите“ легати получавали пълна свобода на действие при условие да бъдат неумолими.

Точно такива се показали те на практика. „Целият християнски свят — пише Перен в своята «История на албигойците» — бе потресен от страшното зрелище на обесени, изгорени на клади и изтезавани до смърт хора, чиято единствена вина беше, че са отдавали всичките си помисли на всевишния бог и са отказвали да вярват в глупавите церемонии, измислени от хората.“

Папата обаче сметнал, че неговите емисари не са проявили нужното старание и не са постигнали достатъчно бързо желаните резултати. Той им изпратил на помощ трима легати, на които възложил да изтребят всички еретици, или, с други думи, по-голямата част от населението на Южна Франция. Скоро към емисарите на Инокентий се присъединил долнопробният монах Доминик^[6], основоположникът на инквизицията.

Избиването на албигойците взело ужасяващи размери. Симон де Монфор^[7] обсадил с многобройна армия град Безие. В продължение на цял месец жителите на този процъфтяващ град се защищавали геройски, но в края на краищата гладът ги принудил да капитулират. Но техните предложения за мир били отхвърлени. Фанатиците се били заклели да избият всички без изключение, включително и кърмачетата.

Трябвало да се унищожи една ерес, чието широко разпространение много тревожело папата, тъй като заплашвало самото съществуване на папството. Ето защо светият престол решил да защищава своето господство на всяка цена, ето защо папите не се гнусели от никакви средства и с огън и меч принуждавали към покорство страните, които проявявали стремеж към независимост и свобода.

Що се отнася до Симон де Монфор, за него религията била само параван, зад който се криели лични интереси: той претендирал за титлата и владенията на Раймунд, граф Тулузки, един от главните водачи на албигойците.

Армията на де Монфор се състояла предимно от бандити, които заслужавали бесилка, или от фанатични християни, които виждали в кръстоносния поход против еретиците чудесна възможност да дадат своя принос за прославата на църквата и да спасят душите си.

Легатите на Инокентий III видели в шайката на Монфор онази сила, която им била необходима, за да изпълнят престъпните си замисли. Когато граф де Безие и други видни граждани се явили пред папските легати да заявят за своята капитулация, Доминик ги изпъдил и им казал, че по нареждане на светия отец градът ще бъде опожарен, а цялото му население: мъже, жени, деца и старци — ще мине под ножа или ще увисне на бесилката.

Когато разбрали, че не могат да разчитат на милостта на победителите, обсадените решили да се защищават до последния човек. Въпреки отчаяното им мъжество градът бил превзет. Започнало страшно клане. Войниците направо на улицата изнасилвали жените, а после ги убивали. Доминик с кръст в ръката обикалял градските квартали и подстрекавал бандитите да грабят и да палят. Потекли реки от кръв. Напразно някои се опитали да напомнят на папските легати, че голяма част от жителите на Безие не са еретици: тези чудовища били готови по-скоро да унищожат сто души невинни, отколкото да пощадят макар и един виновен. „Убивайте — извикал Арнолд Амалрики — убивайте всички! Бог ще познае своите!“ Този призив бил осъществен буквално. Град Безие се превърнал в пепелище, шестдесет хиляди души били погребани под димящите му развалини.

След като свършили с Безие, папските агенти се нахвърлили върху останалите градове. Разгромени били Каркасон, Тулуза, Алби и други градове в Южна Франция, които симпатизирали на албигойското движение. Те също станали арена на чудовищни кланета. Особено ревностно убивал и изтезавал по време на този кръстоносен поход Доминик. Той честно си заслужил ореола, с който го наградила църквата^[8].

Гоненията срещу албигойците поутихнали, когато Инокентий III свикал в Латеран събор по случай коронясването на Фридрих II. На този събор се обсъждали и важни въпроси, свързани с реорганизирането на вселенската църква. И изведнъж се появили графовете на Тулуза и Поа с жалба против Симон де Монфор, който заграбил техните владения. Когато чул за свирепостта на Симон и Доминик, светият отец с безподобен цинизъм заявил, че не може да осъжда преданите християни за прекаленото им старание при изпълнение на една свещена мисия. Но след това внезапно сменил тона си и обещал на обидените сеньори да им върне владенията. Излишно е да казваме, че това обещание било лъжливо. Светият отец не само не го изпълнил, но дори побързал да изпрати на Симон де Монфор тайна заповед да засилят строгостта спрямо албигойците, за да не се окуражат еретиците от временното отпущане. Едновременно той утвърдил Монфор като законен собственик на заграбените от него земи.