Лео Таксил
Свещеният вертеп (10)

Чие е все пак детето?

През четиринадесетте години на своя понтификат преподобният Сергий извършил безброй престъпления, при това твърде еднообразни: насилията и убийствата се редували. Впрочем, струва си да се спрем на една историческа сцена — тя не е лишена от оригиналност.

Веднъж папата бил обвинен, че е нарушил обета за въздържание. Той отхвърлил това обвинение. Обвинителите настоявали: главата на църквата е прелъстил една млада монахиня, своя духовна дъщеря. Папата продължавал да отрича. Довели му неговата жертва. И Сергий си признал, че наистина е изповядвал монахинята, но категорично настоявал, че дори не я е докосвал. Тогава донесли на светия отец детето, родено от тази монахиня преди няколко месеца; то досущ приличало на папата. Притиснат до стената, светият отец се разсмял, после взел младенеца на ръце, благословил го и заявил на смаяната тълпа: „Било, каквото било, но аз съм създал християнин; нека благодарим на господа, задето нашата религия се сдоби с още един вярващ.“ Паството сметнало този отговор за блестящ, почтително се преклонило пред папата й поискало разрешение да му целуне десницата.

Не бива обаче да забравяме, че Сергий разполагал със солидна военна сила. Дори да го хванели на местопрестъплението, пак трудно биха го свалили от престола.

Именно Сергий вмъкнал в литургията знаменитата формула:

„Агнец божи, изкупил греховете на света, смили се над нас!“ Неоспорим факт е, че съвестта на светия отец всеки ден се нуждаела от добре насапунисана четка.

Константин I^[1] не се измъчвал от противоречиви мисли и чувства — този субект бил твърде праволинеен. Веднъж, след като се скарал с Феликс, Равенския архиепископ, той просто заповядал да го арестуват; а след още няколко дена по нареждане на папата измъкнали нещастния Феликс от каменното подземие и преди да го изпратят в изгнание, му отрязали езика и му изболи очите с нажежено желязо.

Константин I си издействал от император Юстиниан^[2] разрешение да си разчисти сметките със своя противник патриарх Калинкий. Злочестият патриарх пристигнал в Рим, където му изболи очите, а след това светият отец се гаврил с него с цялата изобретателност, на която е способна папската фантазия.

Същият първосвещеник обнародвал була, съгласно която се опрощавали и най-големите грехове на онзи, който дойде на поклонение в Рим. Оттогава хората, на чиято съвест тегнели страшни престъпления, можели вече да не се тревожат; достатъчно било да отидат на поклонение и да поднесат дарове на увенчания с тиара злодей.

По времето на Захарий^[3] шарлатанството на католическото духовенство стигнало до нагло безсрамие. Някой си епископ Адалберт споделил с вярващите следното откровение: в един от тежките мигове в неговия живот му се явил ангел небесен и му връчил чудодейни реликви в знак, че той ще получи от бога всичко, каквото си поиска. Адалберт се заклел пред светото евангелие, че неведнъж му се явявал лично Исус Христос. С помощта на такива измислици той спечелил доверието на своето паство. В негова чест се строели параклиси. Мошеникът си мечтаел да създаде в епархията си харем от красиви млади момичета. И постигнал целта си. Почтените матрони се хвалели една пред друга, че светият мъж е удостоил с вниманието си дъщерите им.

Прелатът въртял оживена търговия с реликви^[4] и вероятно натрупал доста парици. Работите стигнали дотам, че той започнал да продава на оглупелите вярващи изрезки от своите нокти и кичури от косата си. Всичко завършило с голям скандал: гражданските власти настояли пред папата да смени този шарлатанин.

Папа Захарий дължи част от славата си на това, че подложил на най-жестоко преследване шотландския свещеник Вергилий^[5], голям учен, който изказал мисълта, че земята е кълбо и че във вселената съществуват и други, незнайни светове. В посланието си до галския примас^[6] светият отец пише следното:

Обърнете внимание на философа Вергилий, на този свещеник, който се мъчи да блесне с лъжливи истини, внушени му от сатаната, и има дързостта да твърди, че на земята съществували незнайни страни и хора, а във вселената — други луни и слънца освен нашите. Той трябва да бъде изгонен от църквата, лишен от сан и хвърлен в най-мрачното подземие, като предварително се подложи на всички мъчения, измислени от хората, защото няма достойно наказание за тоя негодник, който с кощунственото си учение подронва светостта на нашата религия.

Това е написано от човек, смятащ се за наместник на оногова, който през целия си живот бил проповядвал да се прощават обидите и греховете.

След смъртта на папа Павел I^[7] на престола бил качен Тиберий Константин^[8], обикновен мирянин. Понтификатът на Тиберий Константин не траял дълго. Не се минала и година и духовенството се разбунтувало срещу него. То се разделило на две партии и се появили двама кандидати за престола — монахът Филип^[9] и дяконът Стефан^[10].

Константин II, който в дъното на душата си бил кротък човек, смятал своето положение в най-добрия случай за глупаво. Той преспокойно се отрекъл от папското звание и се оттеглили в манастир, като оставил своите конкуренти да се доубиват взаимно.

Победил Стефан IV. Той си спечелил реномето на явен злодей и закоравял престъпник.

Щом се видял на престола, Стефан IV веднага заповядал да арестуват епископ Теодор, приятел на неговия предшественик. Ослепили епископа и му отрязали езика, след това го завлекли в планината и го хвърлили в една пропаст, където монасите го оставили да умре от глад.

Братът на Константин II бил пребит с железни тояги. После папските фанатици му изболи очите и го хвърлили окървавен в подземието на манастира „Св. Силвестър“.

Но и това не задоволило кръвожадния Стефан. Заедно със своите привърженици той се промъкнал в манастира, където намерил приют Константин, и когато той се опитал да се спаси с бягство, папата го преследвал чак до храма. По заповед на папата Константин бил измъкнат от олтара, на нозете му окачили огромни гири, вързали го за един кон и го влачили така по улиците на Рим. След това на един многолюден площад палачът му избол очите с нажежено желязо. Под страх от мъчения и бесилка Стефан забранил на гражданите не само да помагат на нещастника, но дори и да се доближават до него. Константин безпомощно се търкалял в калта и едва на другия ден възмущението на народа принудило свещенослужителите да приберат нещастната жертва и да я скрият в някакъв манастир.

Не по-малко позорно и зверски бил изтезаван привърженикът на папа Филип — Ватриперт. Качили го на едно магаре с гърба напред и го прекарали през улиците на Рим, като му дали да държи вместо поводи опашката на магарето. След всички гаври палачът му изтръгнал ноктите на ръцете и краката и му изгорил очите с нажежено желязо. Нещастникът не изтърпял мъките и умрял по време на изтезанията. Въпреки това папата наредил да продължи гаврата с трупа, който после бил хвърлен на бунището.

След като наситил жаждата си за мъст, наместникът на Христос свикал събор и го накарал да приеме постановление, че занапред, за да бъде избран за папа, претендентът трябва да бъде най-малко дякон.

На същия събор той пак се заловил за Константин. Стефан заповядал на палача да удари жертвата си дванадесет пъти с тояга по главата и да й отреже езика; екзекуцията се извършвала в присъствието на епископите, ръководел я лично първосвещеникът. Но тоя път клетият Константин умрял по време на мъченията.

Малко по-късно Стефан взел живота на двама римски аристократи, баща и син, защото му се поискало да завладее тяхното имущество. Стефан наредил да извадят в негово присъствие очите на бащата. Палачът се попрестарал и след три дена жертвата умряла от кръвоизлив. Синът излязъл по-издръжлив от бащата и понесъл мъчението. Тогава го хвърлили в подземието на Латеранския^[11] дворец и там го удушили.

Интересното е, че двамата аристократи били най-горещите поддръжници на Стефан при избирането му за папа!