Лео Таксил
Свещеният вертеп (146)

Юлий II^[1]

Необузданите страсти на претендентите за опразнения апостолски престол довели до това, че първосвещеническият жезъл бил даден на кардинал Пиколомини, един безукорно честен човек. Щом се настанил във Ватикана, той заявил, че има намерение да промени църковните нрави и преди всичко нравите на римската курия.

Тогава кардиналите решили да поправят час по-скоро грешката си. В деня, в който Пий III^[2] (така се казвала тази бяла врана) открито декларирал намеренията си, на него му било поднесено питие, което подействало незабавно. След обяда светият отец усетил остри болки в стомаха и въпреки помощта на лекарите Пий III, който заемал апостолския трон само три седмици, умрял в страшни мъки.

Веднага след погребението кардиналите се събрали на конклав. Петима конкуренти дълго и упорито се домогвали до тиарата, докато не се намесил шести разбойник — Джулиано дела Ровере, кардиналът на „Св. Петър“. Той наложил тиарата на главата си и гръмогласно заявил, че не ще позволи на никого да му я оспорва, защото е купил всички гласове.

Аргументът му направил впечатление на прелатите и те провъзгласили Джулиано за папа под името Юлий II.

Младините на новия папа протекли твърде бурно. Джулиано лично се хвалел с подвизите си. Той дълго плавал по моретата, но не за да лови риба, а като обикновен пират ограбвал търговски кораби, крадял девойки и ги продавал като робини.

Жестокият, отмъстителен и високомерен Джулиано си спечелил всеобщата омраза на римляните. Неговото избиране било възприето като народно бедствие.

Той отлично знаел какви чувства внушава на околните, но му било съвсем безразлично дали буди симпатии или отвращение. Властта била в негови ръце, а на него само това му трябвало.

Отначало той не прибягвал към методите на Александър VI, не убивал представители на аристокрацията, а се опитвал дипломатично да ги привлече на своя страна. За тази цел той дал дъщеря си Фелиция за жена на един Орсини, а другата, родена от собствената му сестра, венчал за Антоний Колона.

Спрямо дребните италиански княжества той прилагал друга тактика: поискал от Бентевиоли да му дадат Болоня, а когато те отказали, той ги отлъчил от църквата и не само разрешил на техните поданици да завладеят имуществото и земите им, но дори обещал пълно опрощение на греховете на онзи, който унищожи най-много членове на този род.

Освен това Юлий поискал да бъдат върнати градовете и замъците от онези сеньори, които след смъртта на бандита Александър VI отново завладели конфискуваните си земи. Могъщите князе и сеньори отказали да изпълнят неговото искане. Най-решително от всички възразявала Венецианската република, която заявила, че няма да даде на папата нито грош във вид на данък или налог, под каквато и форма да се събират те. Амбициозният папа заплашил, че ще превърне Венеция в рибарско село. Той разбирал, че армията му не е достатъчно силна, за да може сам да обуздае честолюбието на венецианците, и поискал помощ от европейските монарси. Той отлъчил от църквата дожа^[3] Лоредано, Съвета на десетимата^[4] и цялото население на Венеция, разрешил да се пленяват техните кораби, да се отнема имуществото им, а жените и децата — според желанието на верния християнин — да се вземат в робство или да се продават.

В булата за отлъчването той поискал от Венеция да му изпрати в определен ден ключовете на няколко града.

Вместо да се подчини, Съветът на десетимата взел енергични мерки срещу обнародването на папската була на територията на Венеция. Побеснелият папа изпратил легати при съюзниците си с настояване да ускорят военните действия и започнал да се готви за война.

Въпреки преклонната си възраст той сложил шлем и броня и сам възглавил войските. След редица леки победи той превзел Перуджа^[5] и Болоня и влязъл триумфално в тези градове, след което подложил жителите им на огън и меч. Превъзходен метод за един представител на религията, призвана да проповядва мир!

„След спечелените победи — разказва историографът на Людовик XII — светият отец, който дрънкаше оръжие и се смяташе най-малкото за Тамерлан^[6], реши да нападне и останалите повелители на Европа. Седемдесетгодишният самохвалко, на когото военните подвизи му приличаха, колкото на един монах да танцува, обяви война на французите.“

В борбата си срещу слабоумния Людовик XII той спазвал църковните традиции и не се посвенил да прибегне до предателство. Той изпратил в Генуа (откъдето бил родом) свои емисари да вдигнат бунт, като обещаят от името на папата помощ на генуезците. Те повярвали на думите му, вдигнали въстание и изгонили френските офицери. Но Людовик XII лесно подушил въстанието. Тогава Юлий II, въпреки дадената дума, не само че не се притекъл на помощ на генуезците, но дори, напротив, с всички сили помогнал на краля да ликвидира бунтовниците.

Така държат на думата си първосвещениците, когато, не могат да спечелят от нея.

Няма да се спираме на интригите на войнствения папа, който изнудил Венецианската република да отстъпи на апостолския престол няколко града, въпреки че тя отказвала да му ги даде. Той насъскал император Максимилиан^[7] срещу френския крал, като го убедил, че Людовик XII се стреми да пороби Италия, а след това предложил да стане посредник в спора им. В резултат на неговите машинации бил подписан договор за създаване на лига срещу Венецианската република. Той успял да привлече на своя страна редица княжества, с чиято помощ разчитал да смаже Венеция.

В резултат на това Венеция се оказала обкръжена едновременно от три страни — от Франция, от Германия и от испанските и папските войски, пред които продължавал да се кипри на кон Юлий II.

След като осъществил замислите си — като оставил на Венеция само незначителна част от нейните владения, — Юлий II внезапно променил политиката си, обвинил своите съюзници, че си разчистват сметките с Венеция, скъсал с лигата и заповядал на Людовик XII да се завърне във Франция. Глупавият монарх побързал да се подчини на заповедта му.

Чак до смъртта си Юлий II водил непрекъснати войни. Той се съюзил с Фердинанд Католика и дълго се борил против Людовик XII, който в края на краищата отказал да бъде марионетка в ръцете на римската курия. След това, когато французите били изгонени от Италия, той обявил поход срещу Испания, като влязъл в съюз с швейцарците, които събрали тридесетхилядна армия. Договорът бил подписан, но за голямо щастие на народите войнственият честолюбив Юлий II починал.

Той умрял от срамна болест, от която няколко години вече бил с единия крак в гроба. Тялото му отдавна било покрито със страшни язви, което не му пречело да има любовници от двата пола.

Тяхната борба за щастието да станат фаворити на папата често завършвала със смърт. Например кардиналът на Павия, който хранел надежда да стане главен фаворит, един прекрасен ден бил обвинен публично от херцог Урбино^[8], племенника на негово светейшество, че се опитва да продаде Болоня на французите. „Това е лъжа — отговорил кардиналът на Павия, — клеветникът иска да ми отнеме благоволението на светия отец.“

Кардиналът на Павия наистина бил пръв фаворит в харема на Юлий II и много се гордеел с това. Херцог Урбино побеснял, когато намеренията му били разобличени, и се заклел да отмъсти на кардинала на Павия. На другия ден той пресрещнал яздещия на кон кардинал и пред очите на неговата свита му разцепил главата с шпагата си. Херцогът смятал, че след като се отърве от съперника си, ще заеме мястото му в сърцето на светия отец. Но сметката му излязла погрешна. Обезумелият от скръб Юлий II не преставал да оплаква загубата на своя любимец и херцог Урбино известно време бил принуден да се укрива.

Бихме могли да изредим безброй злодеяния на Юлий II; мнозина писатели от онова време, историци и поети-сатирици мъжествено разобличавали в произведенията си престъпните деяния на този изверг, който се прославил с неумолимата си жестокост и със своята свръхчовешка разюзданост.

Този пастир на всички християни се отнасял към чадата си като същински палач: щом превземел някой град, той с огромно удоволствие унищожавал не само защитниците му, но и всички мирни жители от двата пола. Необяснима наслада му доставяли пожарите, насилията и кланетата.

През време на войната между Юлий II и Людовик XII римляните се осмелили да поискат свобода: те започнали да гонят от града своите потисници — свещенослужителите. Щом научил за това, Юлий II с огромен отряд испанци побързал да усмири бунтовниците. Той избил близо петнадесет хиляди граждани и вероятно щял да избие още повече, но военните действия го принудили да прекрати това свое занимание.

Както е известно, войната срещу Людовик завършила с поражение на французите, армията на краля била принудена да капитулира. Но въпреки договора за капитулация повечето войници били изклани или избесени по нареждане на Юлий.

Неговото високомерие било безгранично. Дори при най-тежките си несполуки той се грижел най-много за своята слава. На Микеланджело^[9] той поръчал да изработи негова статуя за Болоня и да му изгради гробница в Рим.

Скоро след смъртта на папата била публикувана сатира, в която се предавал разговорът на Юлий с апостол Петър. Преди да пусне папата в рая, небесният ключар изреждал неговите престъпления. Списъкът излязъл доста дълъг. Свети Петър го обвинявал в кръвосмешение със сестра му и дъщеря му, в содомия с незаконните му синове, с негови племенници и с кардинали. Той го наричал клетвопрестъпник, предател, пияница, крадец, убиец, отровител и на края заявявал, че вратите на рая са заключени за заразените от болестта, която по онова време се наричала неаполитанска.