Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Calotte et calotins, 1882 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Борис Мисирков, 1967 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разни
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy (2012 г.)
Издание:
Лео Таксил. Свещеният вертеп
Второ издание
Преводач: Борис Мисирков
Редактор: Димитър Попиванов
Художник: Петър Добрев
Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев
Технически редактори: Станка Милчева и Васил Ставрев
Коректор: Ани Байкушева
Дадена за набор: м. ноември 1980 г.
Подписана за печат: м. април 1981 г.
Излязла от печат: м. май 1981 г.
Печатни коли: 34,50
Издателски коли: 31,72
Формат: 60/84/16
Издателство на Отечествения Фронт — София, 1981 г.
ДП „Тодор Димитров“ — София, 1981 г.
История
- — Добавяне
Изгореният от доминиканците йезуит
Кардинал Карло Роцонико наследил Бенедикт XIV, като приел името Климент XIII[1]. Очаквайки резултатите от изборите, той решил, че трябва да изиграе една комедия. Блъснал настрана папските одежди, които му предстояло да облече, вдигнал ръце към небето и избухнал в ридания, способни да предизвикат само смях.
„Не! — възкликнал той. — Аз не съм достоен за такава чест! Защо дадохте гласовете си за мен? Бог ми е свидетел, че не съм искал това!“
Той крещял по този начин до момента, когато един кардинал се ядосал и предложил на своите колеги да се откажат от кандидатурата на Роцонико.
„Да зарежем тоя ревлю — казал той. — Щом като отказва да стане папа, на нас ни остава само да изберем някой друг.“
При тия думи Роцонико подскочил и веднага запял друга песен:
„За бога, недейте, съгласен съм!“ И чевръсто навлякъл върху себе си лъскавите ризи, символ на новия му сан.
Още щом се възкачил на престола, той проявил изключителна симпатия към йезуитите и открито заявил, че ще ги защищава от всички врагове, тъй като мразел либералните идеи.
Португалските йезуити се възползвали от топлите чувства на папата и започнали да ходатайстват за отменяне на булата на Бенедикт XIV. Те и преди това правели какво ли не, за да й противодействат, но предизвиканите от тях безредици в различни краища на страната бързо били потушени и довели само до затваряне на колежите им. Тогава те решил да убият краля и да се отърват от омразното им правителство.
Член на техния орден бил и ограниченият фанатик Габриел Малагрида, който твърдял, че се намира в пряк контакт с Исус Христос и с пресветата дева. Какво ли трябва да е било умственото равнище на владетелите и техните придворни, щом като те сериозно вярвали на това глупаво бълнуване! Йезуитът имал достъп и в най-аристократичните домове. Негова поклонничка била между другото една маркиза, чийто мъж преди това заемал много високо положение, но изпаднал в немилост. Поради това маркизата намразила крал Хосе I[2]. Йезуитите се възползвали от ситуацията и дали съответни инструкции на нейния духовник. Добрият Малагрида точно изпълнил нареждането на шефовете си, като внушил на маркизата, че убийството на краля е свято дело, и й обещал пълно опрощаване на всички грехове.
Вдъхновена от възможността да изкупи греховете си и в същото време да си отмъсти на краля, маркизата намерила съучастници. Неколцина дворяни, включително и мъжът й, подкупили професионални бандити и започнали да дебнат благоприятен случай. Той не ги накарал да чакат дълго.
Веднъж, когато кралят отишъл на любовна среща, заговорниците му подготвили засада. Планът бил изработен превъзходно и се провалил само поради едно непредвидено обстоятелство. Първият изстрел не улучил целта, а следващите два куршума се забили в кралската карета и засегнали съвсем леко седящия в нея крал. И тогава, вместо да продължи напред, както предполагали убийците, кралят заповядал на кочияша да подкара конете в обратна посока.
На другия ден участниците в заговора били арестувани. Осъдили ги на смърт и ги обезглавили (с изключение на маркизата, която била затворена в манастир). Що се отнася до йезуитите, съдиите категорично отказали да гледат делото. Въпреки очевидната им виновност набожните съдии заявили, че извършеното от свещеници престъпление не влиза в тяхната компетенция.
Обвиняемите на свой ред се обърнали към папата. Очаквайки неговото решение, Хосе I продължил да държи трима йезуити в затвора, а от останалите се отървал, като ги натоварил на един кораб и ги изпратил в Италия. Декретът за тяхното изгонване[3] ги осъждал като бунтовници и изменници, посегнали срещу кралската особа, срещу държавната власт и общественото спокойствие.
Когато се научил, че трима негови добри приятели се намират на топло, а всички останали членове на ордена са изгонени от Португалия, Климент XIII побързал да изпрати на краля високомерно и грубо писмо. Той му заповядал да освободи затворниците, да върне останалите йезуити в страната и да възстанови всичките им права и привилегии. Заявявайки, че не може да разбере как е посмял монархът да вдигне ръка срещу благочестивите отци, папата го заплашил с най-сурово наказание, ако заповедите му не бъдат изпълнени незабавно.
Наглостта на светия отец принудила Хосе I открито да скъса с Рим. Наистина той не се решил да накърни привилегиите на духовенството и да даде под съд заговорниците йезуити, но все пак намерил начин да се отърве от Малагрида, който според него бил най-виновен за покушението: той предал фанатика на заклетите врагове на йезуитите — доминиканците. Доминиканците мразели йезуитите открай време, защото ги смятали за най-опасните си конкуренти, а кралят можел да бъде сигурен, че с Малагрида ще се отнесат така, както ако беше паднал в ръцете на професионален палач. Нещастникът наистина бил изгорен жив като еретик и лъжепророк.
Ето още един трогателен пример за кротостта на служителите на църквата.