Лео Таксил
Свещеният вертеп (120)

Инокентий IV^[1]

През юни 1243 година свещената колегия най-сетне избрала папа, който приел името Инокентий IV.

Императорът смятал Инокентий за стар свой приятел, затова заповядал да се отслужат навсякъде благодарствени молебени и изразил надежда, че новият папа ще му помогне да възстанови мира.

Но щом се намерил на престола, новият папа намразил императора и до смъртта си останал негов враг.

Разривът настъпил веднага след интронизацията. Инокентий предложил на Фридрих да упълномощи делегати за преговори, като посочил за кандидати хора, предани на римската курия. Разбира се, делегатите приели всички условия, продиктувани от папата. Подписаният от тях договор съдържал, между другото, и следните точки: „Императорът се задължава да върне земите, които е отнел от светия престол, както и да признае в публична изповед, че дяволът му е внушил да не се подчини на исканията на Григорий IX. Освен това императорът е длъжен да заяви, че първосвещеникът, дори и да е най-големият престъпник, единствен притежава върховна власт над всички християни, независимо от техния ранг…“

Фридрих бил разярен от това, че папата успял да го надхитри, и предупредил Инокентий, че в най-скоро време лично ще му отговори. Инокентий разбрал, че Фридрих ще изпълни заплахата си, и сметнал за благоразумно да не чака дотогава: той тайно избягал от Рим и потърсил помощ от някои монаси. Но никъде не намерил подкрепа. В края на краищата той могъл да намери убежище в Лион, който номинално спадал към империята, но фактически бил съвсем независим.

Скоро след това папата свикал там събор, още на първото заседание Инокентий прочел присъдата, с която отлъчвал императора заради клетвопрестъпничество, ерес и светотатство, и обявил императорския трон за вакантен. Представителят на Фридрих отхвърлил решението като незаконно, тъй като съборът не дочакал пристигането на Фридрих, а освен това Инокентий IV се нагърбил с ролята на съдия, бидейки в същото време заинтересована страна. Още на другия ден обаче първосвещеникът изпратил епископа на Ферара в Германия със заповед да утвърди за римски император Хенрих, Тюрингски и Хесенски ландграф^[2]. Едновременно с това той упълномощил архиепископа на Майнц да обяви кръстоносен поход срещу Фридрих.

Много германски князе се поддали на агитацията на папата. Военни отряди започнали да опустошават и разоряват империята. Особено ожесточена била войната в Италия; заговорите, въстанията, обсадите, сраженията, пожарите, насилията и убийствата причинили на населението страшни бедствия.

В продължение на цяла година по вина на папата се проливала християнска кръв…

След като не могъл да постигне нищо с войната, Инокентий IV организирал заговор против Фридрих.

Той успял да склони придворния лекар на Фридрих — Пиер де Вин, да препоръча на императора един нов италиански лекар, който се съгласил да отрови своя пациент.

Скоро за заговорниците се явил удобен случай. Измореният от непрекъснатите войни император се почувствал неразположен. Пиер де Вин предложил да се повика за консулт още един лекар. Болният се съгласил. Но дали защото лекарят не му вдъхвал доверие, или защото бил предупреден за заговора — така или иначе, Фридрих поискал от лекаря първо той да изпие микстурата. Отровителят не посмял да откаже, но уж случайно изтървал чашата. След като се убедил окончателно в правилността на своите подозрения, Фридрих заповядал да занесат останалата на дъното течност на трима осъдени на смърт престъпници. Само няколко минути след поглъщането на микстурата те издъхнали.

Пиер де Вин и италианският лекар били екзекутирани.

Колкото до главния виновник, той останал ненаказан. Малко преди смъртта си (в 1250 година) Фридрих направил опит да се помири с Инокентий, за да осигури короната на сина си Конрад^[3]. Но Инокентий не искал да чуе нито дума за „змийското изчадие“ и отказал да води преговори.

Новината за кончината на Фридрих заварила Инокентий в Лион. Папата веднага се опитал да увенчае с императорската корона Вилхелм Холандски. Но Конрад, синът на покойния император, застанал начело на армията и разгромил съперника си. Папата издигнал нов кандидат, но резултатът бил същият.

Положението на Инокентий станало критично. Той бил изхарчил всичките пари, събрани за организиране на поход към светата земя^[4]. Било неудобно, поне за момента, отново да използва същата идея. И Инокентий измислил нов трик: той обявил кръстоносен поход срещу императора! Неговите легати гръмогласно обявявали, че всеки, който вземе участие в похода или го подкрепи със средства, ще получи опрощение на греховете, по-голямо дори от онова, което се давало за участие в поход срещу неверниците; докато палестинските кръстоносци получавали опрощение само на собствените си грехове, на участниците в кръстоносния поход срещу императора се прощавали не само техните грехове, но и греховете на децата им и на другите членове на тяхното семейство.

Но тъй като Англия и Франция отхвърлили плановете на папата, той бил принуден да се задоволи само с това, което му дала Италия. Инокентий събрал малко пари, но на призива му се отзовали доста фанатици и той могъл да организира армия.

Конрад се видял натясно. В Италия го подкрепял само извънбрачният син на Фридрих Манфред, наместник на императора в южната част на полуострова. Конрад се обединил с него и превзел Неапол. Тогава Инокентий организирал покушение срещу императора. Той успял да скара двамата братя и в резултат на това Манфред бил въвлечен в заговора. Този път старанията на папата се увенчали с успех: през май 1254 година Конрад умрял от отрова. Светият отец получил възможност спокойно да си поеме дъх: синът на Конрад, който бил на три години, не можел да се смята за сериозен противник.

Скоро след този подвиг Инокентий IV предал възвишената си душа на бога, когото толкова достойно представял на земята в продължение на единадесет години.