Лео Таксил
Свещеният вертеп (89)

Фанатизъм

Ще засегнем между другото един случай на фанатизъм, който ярко рисува падението на човешкия разум под влияние на мистичните дивотии, узаконени от църковните догми.

През понтификата на Александър II^[1], който се възкачил на папския престол след Николай, в Лучеолския манастир, в Умбрия^[2], живял отшелникът отец Доминик, наречен „подвижникът в ризница“, защото вместо вериги^[3] носел желязна ризница. В манастира живеели осемнадесет души. Те пиели само вода, напълно се били отказали от месото и маслото, а варени зеленчуци виждали единствено в неделя, през останалите дни ядели само хляб, и то в много малко количество. Освен това те се били обрекли на пълно мълчание и единствено в неделен ден, между следобедната и вечерната литургия, разменяли по няколко думи за реда на службата.

Свети Доминик смятал този режим за недостатъчно строг и увеличил своите постни дни, като се подлагал на най-жестоки мъчения. Зиме той спял пред вратата на килията си само по една риза, изплетена от желязна тел, а се покривал отгоре с броня. Този отшелник се изтезавал, като бодял лицето и цялото си тяло с остри шишове. Веднъж той се явил с окървавено лице пред абата и се хвърлил в нозете му с вопъл:

— Отче, съгреших тежко, наложи ми сурова епитимия.

Този юродив светец си бил позволил да изяде заедно с хляба няколко листенца!

Доминик се молел с кръстосани ръце, четял дванадесетте псалма по осемдесет пъти и прибавял към тях химни и литании^[4].

Отлично упражнение.

Няколко години преди смъртта си той се убедил, че кожените ремъци са по-твърди от пръчките, и започнал да се изтезава с тях. В края на краищата от белезите кожата му станала черна като на негър. Под ризницата си той носел и осем железни обръча, които се впивали в тялото му.

Твърдят, че този умопобъркан живял много дълго. Дали не му е помогнал неговият „железен режим“? Вместо да поглъща белтъци, лимонена киселина или други подправки, той постепенно вкарвал в организма си една желязна нишка и халка от същия метал. Тази процедура може и да е полезна, но ние не се осмеляваме да я предложим на нашия читател.

Мнозина отшелници измежду „отците пустинници“ се прочули като светци отчасти благодарение на нечуваните самоизтезания, а отчасти благодарение на чудесата, които им приписвали. От тежките изтезания страдал и техният разум, затова не е чудно, че тези хора са имали видения и халюцинации, които те вземали за действителност. Това още повече помрачавало разстроения им и без това разсъдък.