Лео Таксил
Свещеният вертеп (113)

Луций III^[1]

След Александър III тиарата се паднала на един пълен кретен, който най-убедително доказал, че глупостта не изключва жестокостта.

Убалдо, така се казвал този кръвожаден кретен, преди да се възкачи на престола, бил избран за папа тъкмо защото бил глупав и болнав.

За да ни станат по-ясни скритите мотиви за неговото избиране, нека се върнем няколко години назад.

В 1179 година в Рим се състоял вселенски събор^[2], свикан от Александър III под предлог да се заздравят нравите. На този събор били утвърдени двадесет и седем канона; последният от тях — по-смъртоносен от цяла батарея оръдия, задължавал вярващите да преследват еретиците, както и да изпълняват своя дълг по отношение на лицата, заподозрени в ерес.

Друг канон бил насочен срещу прелатите, които се престаравали в събирането на църковния данък от подчиненото им духовенство. Прелатите имали навика да обикалят епархиите си по няколко пъти годишно, съпровождани от многобройна свита. Селските свещеници и монасите се принуждавали да плащат от джоба си за храната на голям брой хора. По такъв начин прелатите прехвърляли разноските по издръжката на свитата си върху своите подчинени.

Този канон заслужава не по-малко внимание от кодекса на клюнийския абат; църковните моралисти толкова красноречиво разкриват бита на висшата йерархия, че си заслужава да възпроизведем тук някои откъси от него.

Ако апостолът е изхранвал себе си и семейството си със своите две ръце, то защо, питаме ние, днешните апостоли постъпват другояче? Защо те ще имат право да докарват служителите си до просяшка тояга, като ги принуждават да продават украсата на черквите и да залагат манастирски земи, за да покриват разноските на епископите? А в същото време те поддържат цяла свита лакеи, които поглъщат толкова средства, колкото една енория в продължение на цяла година.

Затова ние нареждаме: занапред се забранява на архиепископите да имат повече от четиридесет коне, на кардиналите — повече от двадесет и пет, на епископите — от двадесет до тридесет, на архидяконите — не повече от седем, на низшите чинове — не повече от два…

Забранява им се да водят на път ловни кучета и птици… да изискват гощавки със скъпи ястия и чуждестранни вина…

Как ви харесва тази резолюция? И каква умереност! Каква простота на нравите!

Разбира се, никой не се отнесъл сериозно към този канон. Епископите по-скоро биха издигнали барикада от митрите си, отколкото да се подчинят на такъв режим.

Забранява се още: да се изисква възнаграждение за ръкополагане на епископи и абати, за назначаване на служители, за погребения, сватби и други обреди, което доведе до злоупотреби и светотатство, защото започнаха да отказват на онези, които нямат средства да платят за тайнството.

Главна цел на събора, който установил тези лицемерни канони, било да се засили могъществото на църквата чрез отстраняване на миряните от колегията, натоварена да избира първосвещеника. Първият канон давал на кардиналите изключително право да избират папата: според този канон тиарата се давала на оногова, който получи две трети от гласовете на кардиналската колегия. Оттогава опозицията и на народа, и на духовенството вече не струвала пукната пара.

След смъртта на Александър III кардиналите се наговорили да избират първосвещеници само измежду членовете на колегията. Те лесно можели да осъществят това, тъй като станали господари на положението. Все пак избирането на кандидат продължило повече от обикновено: всеки искал да стане папа. Кандидатите излезли толкова, колкото били и гласуващите. А тъй като на света няма по-честолюбиви хора от служителите на църквата, апостолският трон известно време останал вакантен, докато кардиналите не се спрели на кандидатурата на Убалдо. Той бил стар и глупав. Колегията се надявала, че той няма да заема дълго папския престол и няма да й създава грижи, защото ще се остави да го командуват. Кардиналите се излъгали малко в сметките си: Луций III се задържал на трона четири години.

Всички помисли на този папа били насочени към увеличаването на приходите на папската хазна и той не се гнусял от никакви средства.

Той отменил обичая да се раздават на големите празници дрехи и хляб на римските бедняци, подтикнал свещениците да увеличат даждията от паството. Неговото изнудвачество докарало римляните дотам, че те вдигнали въстание. Луций бил принуден да напусне града. Озлобеният народ опустошил папския дворец, а от владенията на някои римски магнати не останал камък върху камък. Гражданите се заклели да умрат с оръжие в ръка, но да не се подчинят на Луций.

Светият отец скоро съумял да обуздае въстаналите. Той разпратил свои агенти до всички владетели в Европа с поръчение да съберат колкото може повече средства, за да смаже римляните. За такова свето дело сеньорите проявили голяма щедрост и жътвата се оказала богата. Луций използвал събраното злато, за да подкупи водачите на народното въстание. Те забравили клетвата си и тържествено въвели папата в Латеранския дворец, а Луций се заел с удвоена енергия да наваксва изгубеното. Той обложил римляните с тежък извънреден данък. Разярените граждани отново въстанали, и то толкова решително, че за да избегне кървавата разправа, папата трябвало да избяга повторно.

Тъй като истината ни е по-скъпа от всичко, не можем да не отбележим, че този път народът свирепо си отмъстил на духовенството. Започнал всеобщ погром. Римляните, които съвсем доскоро били насъсквани срещу еретиците, сега със същата злоба се нахвърлили върху свещенослужителите. Те грабели и опожарявали черкви, изнасилвали по площадите монахини, гаврели се със свещениците, бичували и изтезавали кардиналите и епископите. Някои летописци съобщават, че след разгромяването на един манастир монасите били ослепени и изкарани на религиозно шествие, предвождано от някакъв послушник, на когото извадили само едното око.

Смее ли някой да се усъмни, че религията облагородява нравите?

Всички, които с такава жестокост преследвали служителите на църквата, са били религиозни хора… Няма никакво съмнение в това, че по-късно те искрено са се покаяли за престъпленията си и са отишли в рая. Но ако някой нещастник скоропостижно се помине в сряда, след като е ял блажно, навярно вечно ще се пържи в ада.

Луций III се установил във Верона^[3], където пристигнал император Фридрих, за да обмислят заедно как да усмирят римляните. За армията на императора било лесно да укроти бунтовниците, обаче императорът поставил редица условия: преди всичко той поискал да му бъдат върнати владенията, които принадлежали на маркграфиня Матилда (за тях империята и олтарът спорели в продължение на век и половина). Светият отец се съгласил на тази жертва, но тайно решил да изиграе императора.

Църковните политици винаги и във всичко са верни на себе си. В тайните инструкции до участниците в събора Луций наредил да се протака обсъждането на въпроса за наследството на Матилда и да се обърне внимание главно на усмиряването на римляните и на тяхното наказание.

Изглежда, императорът забелязал, че искат да го излъжат, защото заповядал на войските си да заемат позиция на изчакване и да не настъпват.

Работата приключила с това, че светият отец умрял, без да дочака края на преговорите.

Съборът, който бил свикан от Луций, за да подготви неговото завръщане в Рим, се занимавал не само с този въпрос. На този събор бил обнародван указ, насочен срещу валденсите и други разобличени или заподозрени в ерес, по-точно, в съпротива срещу най-непоносимата тирания, срещу онази тирания, която задушавала човешката мисъл. Този указ ярко показал жестокостта на грохналия Луций. Ние няма да го цитираме изцяло, а ще предложим на читателя само няколко откъса:

Няма такива сурови мерки, пред които ще трепне църковното правосъдие в борбата си за унищожаване на плъзналата по много провинции ерес. Дори Рим дръзна да се възпротиви на светия престол и гнъсният му народ посмя да вдигне кощунствена ръка срещу нашите свещеници. Денят на възмездието е близък и в очакване на възможността да въздадем на римляните за бедите, които ни причиниха, ние налагаме анатема на всички еретици, както и да се наричат те…

Колко омраза и колко ярост има в тези редове! И този човек, приканващ към отмъщение, е глава на църквата, която ни учи да прощаваме на враговете си и когато ни ударят по едната страна, да подложим и другата:

Ние ще сразим тия гнъсни сектанти с вечно проклятие; ние осъждаме на вечни мъки онези, които им дадат подслон или закрила, онези, които посмеят да ги наричат „съвършени вярващи“ или да им дават някакви други еретически имена. Заповядваме всички, които бъдат разобличени в съдействие на еретиците, били те свещеници или духовни лица, да се лишават от църковен сан и да се предават на светското правосъдие. А ако са миряни, нареждаме: да се подложат на най-жестоки изтезания с огън и желязо, на бичуване и изгаряне на клада.

Великолепно! Изтезание, бич, желязо и огън за едно-единствено престъпление — че си нарекъл „съвършен вярващ“ човека, който се е усъмнил, че тялото Христово се крие в късчето хляб…

Всеки прелат трябва да посети няколко пъти в годината всички градове от своята епархия и особено местата, където според него може да има еретици; прелатите се задължават да разпитват старци, жени и деца за местата, където се крият валденси или хора, устройващи тайни събрания, както и онези, чието поведение се различава от поведението на останалите вярващи, или се осмеляват да тълкуват светото писание.

Градовете, които посмеят да се възпротивят на нашите наредби или да пренебрегнат задължението си да преследват еретиците, ще бъдат изключени от всякакви сношения с другите градове и ще загубят ранга и привилегията си; гражданите им ще бъдат отлъчени, ще се покрият с вечно безчестие и завинаги ще се лишат от правото да си изкарват хляба с честен труд. На всички вярващи се дава право да ги убиват, да завладяват имота им и да ги превръщат в свои роби.

Такъв указ приел Латеранският дворец.

Излишно е да го коментираме. Ще си позволим да направим само един извод: между хищните зверове на първо място трябва да бъде сложен духовникът.

В края на XII век положението на папството въпреки успехите в борбата с Фридрих Барбароса било извънредно нестабилно. Луций до края на живота си не посмял да се завърне в Рим. След смъртта му за папа бил провъзгласен архиепископ Уберто Кривели под името Урбан III^[4]. Той се задържал на апостолския престол сравнително малко и изкарал целия си понтификат във Верона. Към края на неговото управление пристигнала новината за превземането на Ерусалим от Саладин^[5]. Светият отец бил толкова потресен, че се поболял и умрял след три дена.

Летописецът Роже Грведенски съобщава, че победата на мюсюлманите покрусила целия християнски свят. Саладин заповядал да смъкнат кръстовете от черквите, да строшат камбаните и да окадят джамиите с тамян. Той великодушно се съгласил да пусне християните, но без никакво имущество, а освен това те трябвало да платят по десет жълтици за мъж по пет за жена и тридесет хиляди общо за всички бедняци. Повечето изгнаници загинали от глад и лишения.

Римските кардинали дали писмени декларации, че ще се откажат от своите наложници, няма да се качват на кон и да ходят на лов, докато светата земя се намира в ръцете на неверниците. Някои дори се заклели да вземат кръста и да отидат да воюват в Сирия.

Излишно е да казваме, че всички тия обещания били съвсем лицемерни и имали за цел да повдигнат фанатизма на вярващите. Кардиналите си запазили любовниците, конете и кучетата и не се отказали от никое свое удоволствие. Римският двор продължавал да бъде един огромен публичен дом.