Лео Таксил
Свещеният вертеп (212)

Павел V и венецианската република

Тъй като се бояли да не разгневят страшния папа, италианските владетели се подчинили на нечуваните изисквания. Генуа дори отменила своите укази против черните рицари и им разрешила да заемат както цивилни, така и военни длъжности.

Другояче тръгнала работата с венецианците. Само те не поискали да се подчинят на безумните нареждания на Павел V. И се повела борба.

„Съветът на десетимата — разказва един историк — осъди на смърт някакъв монах-августинец, посегнал на непорочността и изнасилил десетгодишно момиченце, което после удушил. По същото време се гледаше делото на един църковен настоятел, обвинен в това, че е изнасилил своя роднина, след като нахлул заедно с маскирани хора в дома й. Нещо повече, венецианският дож си позволи на своя глава да хвърли в затвора един абат, който отровил баща си, брат си и неколцина слуги и се намирал в кръвосмесителни връзки със сестра си (освен това почтеният абат се занимавал с обири по широкия друм и убил неколцина озлочестени от него юноши).

Негово светейшество заяви, че по силата на духовното си звание престъпниците се намират под закрилата на закона и че републиката е нарушила неприкосновеността на духовните лица, като ги е изправила пред светски съд. На дожа бе заповядано под страх от отлъчване от църквата да предаде незабавно богобоязливия августинец, църковния настоятел и абата в ръцете на апостолския нунций. Използвайки удобния случай, Павел V настоя да бъде отменен законът, който забраняваше на свещениците да купуват недвижими имоти без разрешение от сената, както и да продават земите и сградите, наследени от роднини.

Но сенатът никак не се стресна от заплахите и заяви, че предишните институти и привилегии, предоставени на републиката от предходните първосвещеници, й разрешават да издава укази относно гражданските взаимоотношения между духовните лица и държавата и че светият престол няма право нито да отменя своите закони, нито да разпростира над престъпниците своята юрисдикция.“ Тогава папа Павел V заявил: „Всички права, дадени на венецианците от моите предшественици, се анулират.“

Когато се убедил, че заплахите му не правят впечатление на храбрата република, първосвещеникът използвал и други средства, стремейки се да подкопае промишлеността и търговията на своите врагове. В края на краищата той отлъчил от църквата дожа и сената и наложил интердикт както на града Венеция, така и на неговите владения на континента и по островите в Адриатическо море.

Но републиката проявила незачитане към папата и достойно отговорила на римския двор, като издала декрет, в който се казвало: „Забранява се на духовните лица под страх от най-сурово наказание да разпространяват булата на светия отец и да прекратяват богослужението в която и да било черква.“ Венецианското духовенство единодушно се подчинило на указа и само последователите на Лойола заявили, че „тяхната съвест не им позволява да не се подчинят на заповедите на папата и че молят за разрешение да напуснат територията на републиката“.

Естествено, молбата им била удовлетворена. В същото време сенаторът Кирино и писателят Паоло Сарпи^[1] разпространявали навсякъде съчинения, в които осъждали светската власт на папите и настоявали папският престол да бъде съден от великия трибунал на нациите.

Опасявайки се от последиците, папата възложил на кардиналите си да отговорят на противниците.

Но хитрите кардинали предпочели да не се включат в спора и се ограничили с принципната декларация, че „деспотизмът произтича от бога и човечеството трябва да се подчинява безпрекословно на онези, които са облечени с върховна власт“. След като провъзгласили гръмогласно „превъзходството на духа над материята“, те направили оттук следните изводи:

Духът насочва и укротява тялото, затова светската власт ще бива да се извисява над духовната, както и да я командува или потиска, което би било равносилно на бунт и езическа тирания. Свещеникът трябва да съди императора, а не императорът — свещеника, защото е абсурдно да се твърди, че овцата насочва пастира.

Кирино и Паоло Сарпи на свой ред заявили, че „всяка власт произхожда от бога“, а след това, опирайки се на доктрините на кралската власт във Франция, направили следното заключение: „Кралската власт е от същия произход, от който е и папската, и папата няма право да се меси в държавните работи.“

„Папата — добавяли те — също притежава върховна власт над народите, но тя е чисто духовна, както и властта, установена от самия Христос. Синът божи никога през целия си живот не е упражнявал земно правосъдие и не е могъл да завещае нито на свети Петър, нито на приемниците си едно право, до което сам той никога не се е домогвал.“

Но честолюбивият Павел бил на друго мнение и твърдял, че независимо от заветите на Исус неговата собствена власт се простира върху всички земни работи.

След като се убедил, че е невъзможно да накара враговете си да млъкнат, той преминал към военни действия, като се надявал, че оръжието ще му донесе по-голям успех от перото, и заплашил, че ще унищожи Венецианската република.

Такъв побойник бил тоя свети отец!

„Но — продължава Лашатр — неговата войнственост бързо се изпарила. Той или се страхувал да не разгромят неговата армия, което значително би подкопало властта му в Италия, или не са му стигали парите за издръжка на войската, или пък е подозирал, че Филип III и Хенрих IV са сключил таен съюз срещу него. В края на краищата той се вслушал в съветите на френските пратеници и приел тяхното посредничество за уреждането на конфликта с Венецианската република.“

Негово светейшество направил опит да настоява за връщане на йезуитите, но дожът Лодовико Донато заявил, че би предпочел да продължи войната, отколкото да търпи на територията на републиката макар и един от последователите на Игнатий Лойола, които той наричал съдружници на сатаната.

Мирът бил подписан и йезуитите останали в изгнание.

Рим не могъл да надвие Венеция!