Лео Таксил
Свещеният вертеп (250)

Когато дяволът остарее

Кардинал Анибале дела Дженга бил на шестдесет и три години, когато станал приемник на Пий VII. Той приличал на човек, на когото малко му остава да живее. Изглежда годините, прекарани в служба на Венера, както и на Марс, състаряват двойно. Но така или иначе той заемал апостолския трон в продължение на пет години, като измамил по този начин светлите надежди на кардиналите.

Той се отдал на духовната кариера много отрано и бързо се издигнал до върховете, което до голяма степен било улеснено от любовните му интриги с фаворитките на влиятелните прелати и особено с дъщерите на Пий VI.

По времето на Пий VII той бил акредитиран във Франция като нунций отначало към двора на Наполеон, а след това на Людовик XVIII. Когато се завърнал отново в Италия, той усърдно започнал да възражда варварските обичаи: например възстановил практиката на изтънчени изтезания.

Такъв бил човекът, който в 1823 година станал папа под името Лъв XII^[1].

Скоро след избирането си той се разболял тежко — за голяма радост на кардиналите, които ламтели за мястото му. Но надеждите им не се оправдали: папата оздравял.

За да ознаменува оздравяването си, папата декретирал всеобщо опрощаване на греховете и обнародвал енциклика, насочена срещу либералните идеи.

Наивният старец приличал на охлюв, който иска да спре локомотив! Светият отец не се ограничил с философите — той яростно се нахвърлил и срещу библейските дружества, организирани за пропаганда на Библията и за борба с нейното вулгаризиране.

Стремейки се да върне на църквата някогашната й власт, Лъв XII се убедил, че има нужда от верни съюзници. Съвсем естествено е, че той се ориентирал към йезуитите, че започнал да ги обсипва с привилегии, да им подарява манастири, земи и колежи, че им предоставил монополно право по въпросите на просветата.

Обхванат от административен бяс, той издал редица декрети, засягащи облеклото, украсата на сградите, каретите, баловете и спектаклите. Този старец, който на младини далеч не се отличавал с целомъдрие, се опълчил срещу всички видове светски развлечения, станали с възрастта недостъпни за него.

Рим бил неузнаваем: религиозни процесии и тържества, камбанен звън и литургични песнопения — от това се състоял сега животът на града. На дамите било забранено да се обличат елегантно, да носят леки платове и прилепнали по тялото рокли. За да удуши злото още в люлката му, светият отец забранил на шивачките под страх от отлъчване от църквата да шият деколтирани тоалети.

В същото време папата проявявал твърде странна снизходителност към крадците и убийците. Папата бил толкова нахален, че за да попълни апостолската хазна, възстановил специалния ценоразпис, по който богатите негодници можели да вършат безнаказано най-долни престъпления.

Когато някои кардинали му подхвърлили, че циничното узаконяване на престъпленията дава оръжие в ръцете на враговете на папството, Лъв XII отговорил: „Не се бойте, ще направим така, че на писателите да им дойде умът в главата. Днес аз ще събера с помощта на религията пари, за да изградя утре религия върху парите.“

Йезуитите усилено подкрепяли католическата реакция. Донякъде ограничени от конституционните закони във Франция, те процъфтявали в Испания, където след завръщането на Фердинанд VII^[2] била възстановена инквизицията. Броят на нейните жертви растял непрекъснато. В началото на 1826 година йезуитите изгорили на клада един нещастен евреин, придавайки на екзекуцията същата помпозност, както по времето на Торквемада. Лъв XII подарил индулгенция на всички, които участвали или дори само присъствали на това зверство. Издадената по този повод була съдържала съвсем невероятна декларация: „Присъствието на католиците на едно аутодафе^[3] се изравнява с присъствието им на сто литургии в сто църкви.“

Във Франция, където нямали възможност да прибегнат към терор, йезуитите съсредоточили цялото си внимание върху народното образование. Те дори направили опит да го концентрират изцяло в ръцете си, но срещнали съпротивата на камарата на депутатите. Било взето решение, според което всички колежи на благочестивите отци се подчиняват на университетския правилник. Никой не можел да бъде допуснат до преподавателска дейност в учебните заведения, преди да уведоми своя началник, че не е свързан с която и да било религиозна конгрегация.

За да утеши синовете на Лойола, Лъв XII се обърнал към крал Карл X^[4] с жесток упрек за неговата слабост и настоял да бъдат взети правителствени мерки за защита на църквата. Това било в пълно съответствие със стремежите и бляновете на лицемерния монарх. Но светият отец не могъл да види как се осъществяват нарежданията му: след кратко боледуване той починал на 10 февруари 1829 година.