Лео Таксил
Свещеният вертеп (154)

Убийство в три действия

Кардинал Адриан^[1], избран за първосвещеник след смъртта на Лъв X, бил пълна противоположност на своя предшественик. Този скромен обикновен и дори малко наивен човек искрено се опитвал да поправи нравите в папския двор.

Да приемеш тиарата, когато притежаваш такива качества, е толкова рисковано, колкото за едно агне да влезе в клетка с тигри.

Въпреки установените обичаи Адриан се задоволил да прибави към името си само цифрата „VI“.

Преди да се настани във Ватикана, той живеел в Испания и си спечелил там много врагове. Когато слязъл от кораба в Генуа (а след войните на Карл V целият град бил в развалини), прелатите, дошли за церемониалното целуване на папския пантоф, го помолили да им прости греховете, свързани с раздорите, които довели до разрушаването на града. Папата отклонил тяхната молба, като им казал: „Няма да направя това, тъй като не мога, а и не искам.“

След Генуа Адриан спрял в Ливорно, където го посрещнали твърде лекомислено облечени епископи. Светият отец ги упрекнал за техните бради и мустачки, подстригани по испанската мода, а освен това им препоръчал да се разделят със светските си украшения и да не се показват на балове и представления с шпаги и кинжал на кръста.

Тази критика не допадала на прелатите и породила силно раздразнение срещу новоизбрания първосвещеник.

След като пристигнал в Рим, където се извършвали приготовленията за неговата коронация, Адриан веднага наредил да се прекрати работата, забранил да се издигат в негова чест арки и дори заповядал да съборят една още недовършена, за която вече били изхарчени петстотин златни дуката.

„Народните пари трябва да се харчат пестеливо“, отговорил той на прелатите, които не били свикнали с такова скъперничество.

Веднага след церемонията на интронизирането той свикал членовете на свещената колегия, за да обсъдят незабавни мерки срещу растящото зло.

Положението наистина било повече от критично: деянията на свещенослужителите са известни на всички; финансите на църквата са изчерпани; Германия и Швейцария напълно са се отцепили от Рим; към реформацията всеки ден се присъединяват нови привърженици; папските области са заплашени от нахлуване на Ферарския херцог; и най-сетне, целият Апенински полуостров се намира в бедствено положение след войните на император Карл с Франциск I.

Никога дотогава църквата не е била застрашена от по-голяма опасност. Тя се намирала на ръба на пропастта и трябвало да се вземат крайни мерки, за да се предотврати народното въстание срещу католическата църква. Адриан първо забранил на монасите да продават индулгенции; отменил и намалил разните данъци и налози; забранил предаването на бенефиции по наследство; опитал се да сложи край на продажбата на длъжности и забранил съвместителството. С една дума, направил всичко, за да го намразят служителите на църквата.

Понеже искал да даде личен пример, той отказал да удостои племенника си с почетна титла. Но с това предизвикал още по-голямо възмущение сред свещенослужителите.

Задачата се оказала непосилна. Кардиналите и офицерите от неговия двор бясно се съпротивявали на всичките му укази. За да оправдаят своето неподчинение, те се позовавали на вкоренените навици на духовниците и добавяли, че първосвещеникът трябва да се бори с всевъзможните вредни учения, пълни с безверие и свободомислие, защото те пораждат безредици и са смъртни врагове на религията; че е длъжен да упражнява властта си само в името на възтържествуването на кръста.

Адриан енергично възразявал срещу подобни доводи, но когато се убедил в пълното разложение на църквата, паднал духом и взел едно благородно решение. Той свикал своите кардинали и се обърнал към тях със следните думи:

Всички вие сте престъпници! В целия християнски свят няма нито един свещеник, който да не е развратник, крадец или убиец. Църквата се е превърнала във вертеп, човек не може да я управлява, без да потъпква честта и съвестта си. На мен ми остава само да се оттегля. Аз реших не само да напусна трона на апостолите, но и да се разделя завинаги със зловонното блато, наречено римско католичество. Повиках ви, за да се сбогувам с вас и да ви предложа да ми изберете приемник, по-достоен да управлява вашата шайка от негодници.

Тази реч (ние предадохме нейната същност, като попроменихме само формата й) била изслушана сред гробно мълчание и направила на кардиналите убийствено впечатление. Те не искали да вярват на ушите си. Първосвещеник, който се отрича доброволно от всемогъщата си власт — подобна ситуация е неправдоподобна, абсурдна, невъзможна, чудовищна. Можело да се предположи, че първосвещеникът е загубил разума си, но той говорел хладнокръвно и логично и обрисувал безупречно положението на църквата.

Когато дошли на себе си, кардиналите решили, че публичното отричане на папата по споменатите подбуди ще предизвика скандал, който непременно ще бъде използван от враговете на католиците. Те започнали да молят Адриан да остане на престола и му обещали, че ще се поправят.

Папата отговорил, че в историята на църквата е имало толкова скандали, че неговата постъпка няма да прибави нищо към позорната й слава. Освен това той се отнася към нея равнодушно, защото има намерение да отиде след отричането си в Германия, за да изучи там доктрината на Лутер и да заработи заедно с него за унищожаването на теократичната сграда на католическата църква.

Кардиналите се убедили в безсмислеността на по-нататъшните преговори и съвещанието било закрито. Но докато папата упорито държал на своето намерение, членовете на свещената колегия на свой ред твърдо решили да премахнат Адриан.

Те незабавно уведомили римското духовенство за плановете на светия отец. В резултат на това сред римските свещенослужители се намерили много убийци, които предложили да ликвидират злополучния приемник на Лъв X.

Първият опит се провалил. Убиецът свещеник бил арестуван във Ватикана в момента, когато измъкнал скрития в расото си кинжал и се готвел да прониже светия отец.

Тогава кардиналите взели всички предпазни мерки и организирали ново покушение. По тяхна заповед цокълът под свода на базиликата бил изпилен приблизително над мястото, където обикновено се намирал първосвещеникът. Но и този грижливо обмислен план завършил с неуспех: злосторниците пуснали смъртоносното оръжие твърде рано и грамадата се разбила при падането, като смазала неколцина швейцарски гвардейци.

Докато обмисляли новото покушение, за да не губят време, кардиналите започнали да настройват римското население срещу Адриан: представяли го в смешна светлина, подигравали се с неописуемото му скъперничество и въздържание, защото папата харчел само дванадесет екю дневно, пиел бира вместо вино и прекарвал на трапезата най-много половин час! Тъй като се задоволявал с най-евтината риба, той доказал, че разбира от гастрономия толкова, колкото и от управляването на църквата. Обвинили го най-сетне в магьосничество: пуснали слух, че той по цели нощи се трудел с алхимиците, за да открие философския камък.

Междувременно Адриан VI изпратил в Нюрнберг легат с послание до сейма, свикан от Фердинанд Австрийски^[2], който решил да се заеме с въпросите на реформацията.

Заедно с вас, братя мои, и аз скърбя за тежкото положение, до което ни доведоха престъпленията на духовенството и покварата на римските първосвещеници. Признавам, че вълненията, които царят в църквата, се дължат единствено на порочността на духовниците; от толкова години вече свещениците не се проявяват с нищо друго, освен със злоупотреби, излишества и позорни деяния. Заразата се прехвърли от главата в крайниците, от папите към прелатите, от прелатите към простите свещеници и монаси; трудно може да се намери дори един свещеник, който да не е затънал в симония, кражби, прелюбодеяния и содомия. Но с божия помощ аз се надявам да изведа църквата от това плачевно състояние и да възродя римската курия. Злото обаче е толкова голямо, че аз мога само стъпка по стъпка да напредвам по пътя на изцелението.

Легатът, който отнесъл посланието, както и останалите прелати, бил настроен против Адриан и реформаторските му начинания. Съдържанието на посланието станало известно и на другите кардинали и само подляло масло в огъня. Те отново започнали да обмислят план за премахване на Адриан VI. Скоро усилията им се увенчали с успех. На 14 септември 1523 година Адриан внезапно починал. Враговете му дори не си направили труд да се прикрият. Цинизмът им стигнал дотам, че на другия ден вратата на лекаря, който отровил по тяхно нареждане Адриан VI, била украсена с гирлянди от цветя с надпис: „На освободителя на отечеството“.

Не по-малко цинизъм имало и в надгробното слово на кардинал Палавичини, произнесено на погребението на Адриан VI: „Адриан VI — казал той — беше благочестив, учен и безкористен човек, който желаеше доброто на религията. Въпреки това той беше посредствен папа, тъй като не познаваше всички тънкости на изкуството да се управлява и не можа да се приспособи към нравите на римския двор. Първосвещеник като него, който е забравил човешката плът и кръв, можеше само лошо да управлява църквата.“