Лео Таксил
Свещеният вертеп (103)

Учителят и неговият достоен ученик

Престъпният син, който отровил с вероломството си последните дни на своя баща, не можел да бъде верен слуга на папството. Той се възползвал от помощта на първосвещеника, за да заграби властта, а когато постигнал целта си, ученикът се оказал напълно достоен за своя учител. На събора, който бил свикан от Пасхалий II в Троа (1107 година), представителите на Хенрих поискали за императора „правото да назначава епископи, дадено на времето на Карл Велики“, т.е. църковна инвеститура (жезъл и пръстен). Папата отказал и пратениците на императора му отговорили: „Не тук, а в Рим мечът ще реши този спор.“

Съдбата била благосклонна към Хенрих. След двегодишна война с Унгария, Полша и Бохемия той тръгнал с многобройна армия срещу Италия. Ломбардските градове му се покорили, дори маркграфиня Матилда не посмяла да се съпротивява. В Сутри^[1] пратениците на Пасхалий съобщили на Хенрих, че папата се отказва от всички феодални владения, придобити от църквите през вековете, от правото да сече пари и от други привилегии, като искал срещу това свобода на църковните избори и отменяване на светската инвеститура. Пасхалий се опитал да спаси независимостта на църквата с цената на нейните мирски богатства. Хенрих V благосклонно приел условията и на 12 февруари пристигнал в Рим за церемонията на коронясването. Храмът „Св. Петър“, в който се извършвало посвещаването, се охранявал от германски рицари. Но щом било прочетено споразумението, храмът заехтял от вопли. Църковните сановници категорично отказвали да дадат земите, които владеели. Коронацията била прекъсната. В църквата станало сбиване. Кралят арестувал папата и кардиналите и изпратил пленниците си в Албано^[2]. В края на краищата Пасхалий задоволил претенциите на краля и му признал всички права на неговите предшественици.

Какво отмъщение за Каноса! Сякаш за да подчертае триумфа на своята победа, Хенрих V уредил тържествено погребение на останките на своя отлъчен от църквата баща.

Победата над папството не била трайна. Църквата отказала да приеме условията, с които се бил съгласил папата. Римското духовенство го упреквало, задето той в противоречие с църковния устав удостоил с императорска корона и дал привилегии на крал Хенрих, разрушителя на държави и църкви, На Латеранския събор в 1112 година Пасхалий обявил привилегиите, които Хенрих изтръгнал от него насила, за недействителни: „… приемам декретите на моя учител Григорий VII и Урбан… утвърждавам онова, което те са утвърждавали, и проклинам това, което те са проклели…“

Римските легати разгласили навсякъде постановлението на Латеранския събор и анатемата, която била наложена на бившия ученик на Пасхалий — Хенрих V.

Няма да се спираме на борбата, която продължавали да водят помежду си папите и светските владетели през XII век. В тази борба подлеците и от двете страни били достойни партньори. Ще засегнем само най-характерните епизоди от дейността на наместниците на свети Петър.

След смъртта на Пасхалий за папа бил избран монтекасинският монах Джовани Каетани, който взел името Геласий II^[3]. Кралските протежета, възглавявани от могъщия феодал Ченчо Франджипани, го нападнали и го хвърлили в тъмница. След като пристигнал в Рим, Хенрих V наложил интронизирането на стария архиепископ Морис, който приел името Григорий VIII^[4]. Геласий II могъл да забегне в Бургундия, където умрял след едногодишния си престой на светия престол. За негов приемник духовенството избрало архиепископ Гвидо, който приел името Каликст II^[5]. Той отдавна бил известен като един от най-яростните противници на Хенрих V.

Каликст II завладял Латеранския дворец и събрал войска. На един от кардиналите си той възложил да обсади резиденцията на Григорий в Сутри. Изгаряйки от нетърпение да залови час по-скоро своя конкурент, Каликст II се присъединил към отряда и лично ръководил щурма. След упорита съпротива гарнизонът на Сутри бил принуден да се предаде. Щом Григорий паднал в ръцете му, Каликст II заповядал да го ослепят и кастрират. Облекли нещастния Морис в палячовски дрехи, качили го на камила и го накарали да държи опашката й. Така го откарали в Рим. След това го заточили в един манастир, където той умрял след няколко години.

Понтификатът на Каликст II преминал под знака на непрекъсната борба с феодалните князе. Бунтовните родове строели по улиците укрепления, без да щадят дори древните паметници. По улиците на града се водели кръвопролитни боеве. Затаил в душата си омраза към знатната фамилия на Ченчо Франджипани, който ревностно защищавал убития от папата съперник, Каликст водил с него непрекъсната борба, докато крепостта на Франджипани — „тази обител на тиранията в деспотизма“ — не била изравнена със земята.

Хонорий II^[6], приемникът на Каликст II, който бил избран от семейството Франджипани, имал противник в лицето на не по-малко знатния род Пиерлони. За да ликвидира доста силната опозиция, която го заплашвала, Хонорий използвал традиционното оръжие на своите предшественици. С цената на огромни парични суми той си спечелил популярност и враждебно настроените сеньори били принудени да се укротят. Тогава Хонорий инсценирал следната комедия: тъй като помнел, че на времето някои се били изказвали против неговото избиране, той се престорил на обиден и заявил, че се отказва от тиарата, понеже не желае да управлява църквата против волята на вярващите. Хонорий свикал своите привърженици в базиликата на „Св. Йоан Латерански“ и тържествено свалил тиарата от главата си. Неговият трик дал търсения ефект — присъстващите със сълзи на очи молели папата да остане и го уверявали в своята преданост.

След като се наместил удобно на светия престол, този хитрец се замислил как да прослави своето царуване и решил, че е дошло време да се заеме с покръстването на страните, „тънещи още в мрака на езичеството“.

Грубо казано, Хонорий намислил да привлече в своето дюкянче клиенти, които дотогава били обирани усърдно от жреците и служителите на езическия култ — конкуренти на Исус Христос.

Померания^[7] била твърде апетитно късче и предприемчивият Хонорий възложил на епископ Отон да ускори покръстването на тази територия. Помераните се управлявали от полския княз Болеслав^[8] и Отон отишъл при него.

Болеслав приел с въодушевление предложението на светия отец да се подчинят на Христос езичниците, които упорито отказвали да приемат неговия завет. Вероятно тяхната отчаяна съпротива е била подсилвана от смътно патриотично чувство, защото те разбирали, че заедно с идолите ще загубят и устията на своите реки. Болеслав трябвало да унищожи хиляди померанци, за да докаже предимствата на християнството пред тяхната древна религия. Неговите аргументи били толкова убедителни, че оцелелите вече не се съпротивявали. Хонорий побързал да изпрати на новопокръстените цели отряди от своите черни монаси, призвани да ги поучават за чест и слава на светата троица. Що се отнася до Болеслав, той получил извън останалите доказателства за благодарността на папата и обещание за вечно блаженство.

Князът честно си заслужил споменатата награда, тъй като за християнския бог няма по-достоен подвиг от изтребването на хората, които отказват да му се кланят.

Хонорий бил изключително алчен и користолюбив. Ще ви разкажем един характерен епизод: в 1128 година френският канцлер^[9] и архиепископ Парижки Стефан де Санлис проводил при папата пратеници с донесение за неблаговидните постъпки на крал Людовик Дебели^[10]. Прелатът, обвинил монарха, че поощрява покварата сред френското духовенство и извлича от нея позорна изгода. Изглежда почтеният прелат се е дразнел, че кралят, а не той обира каймака. В обратен случай той не би имал никакви възражения дори и против най-скандалните похождения на духовенството.

Стефан де Санлис обвинявал краля в присвояване на църковно имущество, както и в опит за покушение срещу него, в който участвали войници на краля. Естествено, Стефан де Санлис не забравил да подкрепи жалбата си със скъпи подаръци.

Благодарният Хонорий благословил пратениците на архиепископа — папите никога не са се скъпили на подобни жестове — и заповядал на архиепископа да наложи анатема на краля и интердикт^[11] на френското кралство.

Стефан де Санлис изпълнил заповедта на папата и привлякъл на своя страна значителен брой служители на църквата.

Людовик Дебели отлично знаел, че папската благодарност е стока, която може да се получи на определена цена. И затова на свой ред той също проводил в Рим пратеници със заръка да накарат папата срещу прилично възнаграждение да го освободи от анатемата и останалите заплахи. Това му струвало скъпо, но той сметнал за по-благоразумно да пожертва парите си, отколкото да рискува папската милост.

Разбира се, светият отец не отхвърлил даровете и изпълнил молбата на монарха. Между другото на него и през ум не му минавало да върне парите на архиепископа, както би постъпил на негово място всеки честен търговец.

Скоро двама епископи — привърженици на Стефан де Санлис — се обърнали към Рим с патетично послание, в което обвинявали краля, че продължава да преследва архиепископа и да проявява непочтителност към църквата. Това послание останало без отговор: наивните му автори не се досетили да придружат своите оплаквания със съответното приложение.

Стефан де Санлис отгатнал причината за мълчанието. Той заложил при един лихвар своите църковни утвари срещу солидна сума и изпратил в Рим четири хиляди златни динари… Нужно ли е да добавяме, че те били приети милостиво от папата?

Но това скъпо струващо състезание между прелата и краля не можело да продължава до безкрайност.

Людовик Дебели направил опит да спре, но се излъгал. Обиденият Хонорий упълномощил Стефан де Санлис да свика в Реймс събор, на който да осъди краля и да го анатемоса от името на апостола, ако… ако Людовик откаже да го обезщети за нанесената обида…

В края на краищата Людовик се примирил и не станало нужда светият отец да прибяга до страшните проклятия.