Лео Таксил
Свещеният вертеп (172)

Три чудовища

На папата му било малко това, че превърнал Италия в гробища; маниакът си наумил да тероризира целия християнски свят. В Испания той си намерил достоен съюзник, поборника за католицизма Филип II. Испанските инквизитори, които заливали с кръв страната, не отстъпвали по фанатичното си усърдие на папските инквизитори. Но отдавайки дължимата почит на жестокия монарх, светият отец бил крайно раздразнен от равнодушието, което според него проявявала към еретиците херцогиня Маргарита Пармска, регентка на Нидерландия и сестра на Филип II.

Маргарита Пармска с всички сили се мъчела да угоди на първосвещеника. Всеки ден се издавали заповеди за арестуването на реформатори. Но съдиите, дали защото тайно съчувствували на Реформацията, или пък се страхували от народни вълнения, освобождавали арестуваните.

Отчаяната Маргарита на няколко пъти си изливала яда на съдиите, които имали дързостта да проявяват независимост. Продължавайки да преследва еретиците, тя се опитала да забрани публичните сборища, затваряла домовете, в които хората се събирали да слушат проповеди. Но народът не се уплашил и оказвал въоръжена съпротива, бесел агентите, изпъждал войниците. Когато се убедила, че експериментите не дават търсения резултат, сестрата на Филип II прекратила преследванията.

Подучен от папата, кралят на Испания обнародвал нов едикт, насочен срещу протестантите в Нидерландия, в който нареждал на князете и сенаторите да принудят своите васали да приемат постановленията на Тридентския събор, като ги заплашил с конфискация на имуществото и лишаване от длъжностите и титлите им.

Но противно на очакванията на краля неговите заплахи не подействали, а напротив, крайно ожесточили нидерландската аристокрация. Свиканите от тях над тридесет хиляди граждани и селяни се събрали в долината пред вратите на Брюксел и се заклели да защищават своята независимост.

След това петстотин делегати под одобрителните възгласи на тълпата преминали със знамена през града и се спрели пред двореца на регентката. Видът на тълпата показвал нейната непреклонна воля.

Маргарита загубила ума и дума, забравила инструкциите на брат си и тържествено обещала да декретира свобода на веротърпимост. Делегатите мълком се разотишли. Но още преди да се отдалечат, регентката започнала да се упреква за проявената слабост и начаса решила да наруши даденото обещание.

Организаторите на демонстрацията търпеливо очаквали да бъде отменен едиктът за ереста и не предприемали нови действия. Най-сетне те се осмелили да изпратят делегация направо при краля с молба да смекчи религиозните закони не на думи, а на дело.

Светият отец, който имал шпионска мрежа във всички европейски дворове, веднага бил уведомен от агентите си и на свой ред незабавно възложил на нунция в Мадрид да не изпусне пристигнете на пратениците, а също и да настрои Филип II така, че те да си получат заслуженото.

За папския агент не било никак трудно да изпълни нареждането. Папата и кралят извънредно си приличали по своята разюзданост. Монархът и без съвета на папата би постъпил по същия начин.

Още с пристигането фламандците били арестувани, изправени пред съда на инквизицията и изгорени.

Когато страшната новина за подлото убийство се разпространила в Нидерландия, разгневеният народ въстанал срещу испанския крал. Петстотин хиляди граждани грабнали оръжие и се заклели да освободят страната от робството на свещениците.

Такива били подбудите за доблестното въстание на гезите. В отговор на злодейството на краля възмутените патриоти опожарявали черкви и манастири, избивали свещениците. Но колкото и жестоки да били техните действия, всичко това бледнеело пред терора, установен от партията на католиците.

Съпротивата на католиците била сломена, въстаналите патриоти победили. Регентката била принудена да се откаже от услугите на инквизицията и да издаде едикт за свобода на съвестта.

Това оказало нечувано въздействие. Гезите се успокоили. И макар че не захвърлили оръжието, защото можело да им потрябва за отбрана — те все пак били настроени миролюбиво и въстанието би могло да свърши, но папата наложил волята си на сестрата на Филип и тя повторно нарушила дадената дума.

Когато научил за събитията във Фландрия, Пий V незабавно заповядал на Маргарита да унищожи едикта и да изпрати най-добрите части от армията против бунтовниците, като заплашил, че този път в случай на неподчинение ще отлъчи самата Пармска херцогиня.

Същевременно папата изпратил на испанския крал писмо, в което упреквал регентката в снизходителност. Той изпращал указание след указание, съветвал го, изисквал, настоявал да вземе решителни мерки срещу реформаторите.

„Те трябва да бъдат издавени до един в морето — така завършвал той едно от посланията си, — нека мечът и огънят превърнат в пустиня техните плодородни поля и изравнят със земята самозабравилия се град, за да възликуват истинските християни и се възрадват на тържеството на нашата вяра.“

Филип II побързал да манифестира покорството си и изпратил във Фландрия страшна армия под командуването на неумолимия херцог Алба^[1], който напълно оправдал доверието на своя владетел и на светия отец.

Тъй като имал извънредно широки пълномощия, защитникът на католицизма издал заповед за поголовно арестуване на всички граждани; осъдил на смърт сеньорите и конфискувал имуществото им (богатството на екзекутираните преминало в хазната на наместника и той построил крепости около градовете). След това пълновластният господар пристъпил незабавно към избиване на нещастниците, с които били препълнени затворите. Никога дотогава екзекуциите не се изпълзявали толкова мълниеносно.

Херцог Алба основал „трибунала на смъртта“^[2], който имал задача да унищожава всички обвиняеми, независимо от техния пол, възраст и дори от религията им. „Всички белгийци заслужават смърт — писал на наместника по-скоро с кръв, отколкото с мастило Филип II, — протестантите за това, че разрушиха черквите, а католиците за това, че не им оказаха необходимата съпротива.“

След като взел в ръцете си юздите на управлението, Алба започнал да спазва инструкциите на краля буквално.

В градовете и селата изниквали бесилки, клади и ешафоди, дори край пътищата гниели вързани за дърветата трупове. Екзекуциите траяли няколко месеца. Веднъж само за един ден, от изгрев до залез-слънце, били изгорени, обезглавени и разкъсани на четири части над шестстотин граждани. Знатните аристократи, които не се подчинили на кралете, имали същата съдба.

Над тридесет хиляди калвинисти избягали в Германия и Франция, за да се спасят от смъртта.

След като се видели на сигурно място, изгнаниците надигнали глави и започнали да се готвят да освободят с оръжие в ръка отечеството си от тиранията на Алба. Повечето френски хугеноти се присъединили към тях. Принц Вилхелм Орански^[3] и брат му Людовик възглавили армията.

За нещастие войските на Алба били по-многобройни и по-дисциплинирани. Още по път за Брюксел протестантите претърпели поражение и били принудени да избягат във Франция.

Херцог Алба решил да ознаменува триумфа си с нови екзекуции.

Триумфът на испанската армия изпълнил сърцето на папата с радост. Той разпратил поздравителни грамоти до всички палачи на Фландрия и ги похвалил за усърдието им. За безмилостното унищожаване на гезите папата наградил херцог Алба с шапка, украсена със скъпоценни камъни, и с почетна златна шапка с надпис: „На доблестния победител на ереста“. Благодарният херцог си издигнал паметник в Антверпен и заповядал да изсекат на цокъла му тези думи.

Взаимната привързаност на тези злодеи е съвсем закономерна.