Лео Таксил
Свещеният вертеп (131)

Крамола между хищници и бандити

Борбата между Рим и Авиньон пламнала веднага след смъртта на Григорий XI. От този момент започва „великото разцепление“ на християнската църква^[1], което траяло петдесетина години. Християните се разцепили на две части, всяка от които признавала своя папа. Съперниците водели помежду си ожесточена борба, която струвала на народите в Европа големи жертви.

Френските и италианските папи се състезавали помежду си по безчинства и злодеяния. По този повод йезуитът Мембур пише:

В продължение на тринадесет века никоя схизма не е била по-ужасна от тази. Разцеплението било страшно не само с това, че в продължение на петдесет години църквата нямала законен папа, а и с жестокостите и престъпленията, извършвани и от двете страни.

За приемник на Григорий XI бил избран Урбан VI^[2]. Два месеца след неговото възкачване на престола станало известно, че френските кардинали се събрали в Анани и излъчили друг папа. Те успели да подкупят едного от приближените на Урбан VI, който тайно изнесъл от Рим тиарата, ключа на свети Петър, пастирския пръстен и останалите символи на папското достойнство. Разяреният Урбан незабавно събрал армия и тръгнал за Анани, като разчитал лесно да укроти френските кардинали. Но се излъгал: той смятал, че ще има работа само с духовници, а се сблъскал с войници. Когато се завърнал в Рим, той научил, че си има конкурент на име Климент VII^[3]. Вбесеният Урбан заповядал да избият всички французи, живеещи във вечния град, без да щадят нито децата, нито жените, нито старците.

Климент VII бил напълно достоен съперник на Урбан. Ето какво пише за него йезуитът Мембур:

Роберт Женевски (такова било мирското име на папата) бил избран на престола на 36-годишна възраст. Той имал императорски наклонности и навици. Не жалел никакви средства за приеми; херцозите, пратениците и сеньорите посрещал по царски. Той бил напълно неспособен за сериозна работа. Главен негов порок било неизмеримото му сладострастие; любовниците и фаворитите той си избирал между своите роднини и ги обсипвал с почести и подаръци.

Щом Климент VII се настанил в Авиньон, сред висшето римско духовенство настанало силно вълнение. Епископите и кардиналите започнали да се пренасят при младия и развратен папа, който се готвел да възстанови придворните нрави от епохата на Климент VI. Скоро Ватикана опустял. Между наместниците на Христос се завързала ожесточена борба, в която взели участие всички бандити от Италия и Франция — климентистите и урбанистите.

Но положението не се подобрило и след смъртта на Урбан VI. Римските кардинали можели да ликвидират разцеплението, като признаят за папа Климент VII, но те се опасявали от френско влияние и избрали помежду си нов папа, който приел името Бонифаций IX^[4].

Бонифаций бил стиснат, а Климент VII — прахосник. Първият трупал злато и се наслаждавал на това, че го притежава. Вторият виждал в златото средство за задоволяване на своите страсти. Но в едно отношение папите си приличали: и двамата, без да се замислят, трупали пари по всякакъв начин.

Парижкият университет още в 1380 година направил опити да ликвидира разцеплението. Той ги подновил след избирането на Бонифаций IX, като изпратил на Климент VII твърде енергично послание, което направило на папата толкова силно впечатление, че той умрял.

Авиньонските кардинали, по примера на римските, побързали да изберат приемник на умрелия папа въпреки протеста на Парижкия университет. Но преди да пристъпят към избора, всеки кардинал положил клетва, че ако го направят папа, в случай на необходимост в името на обединяването на църквата ще се откаже от сана.

Изборът на френските кардинали се спрял на хитрия и упорит Бенедикт XIII^[5]. Бенедикт се заклел да се откаже от властта, ако това е необходимо, но дори не помислял да изпълни обещанието си. Когато френският крал категорично му поставил въпроса за отричането, Бенедикт заявил пред пратеника на монарха: „Няма да се отрека! Нека вашият владетел знае, че съм избран за върховен първосвещеник по божия воля и никога няма да се подчиня на волята на човек!“ Предвиждайки, че този отговор на папата ще предизвика усложнения, кардиналите побързали да напуснат Авиньон. Опасенията им се оправдали. След няколко дена кралски войски обкръжили града и поискали да им предадат папата. Властите и гражданите на Авиньон категорично отказали да защищават Бенедикт XIII и на него не му останало нищо друго, освен лично от двореца си да командува гарнизона. Неговото положение изглеждало безнадеждно, но с помощта на един от кралските военачалници Бенедикт избягал от Авиньон и се укрил в една крепост, която се смятала за непристъпна. Оттам той съобщил на краля, че „с помощта на бога, ангелите и архангелите и цялото небесно войнство ще победи князете и сенаторите в името на възтържествуването на светата църква“.

Кралят се отказал от борбата с противник, покровителстван от самото небе: той сключил мир с Бенедикт и папата тържествено се завърнал в Авиньонския дворец.

Тъй като знаел за безграничната алчност на Бонифаций IX, Бенедикт се опитал с помощта на парите да накара своя съперник да се отрече от престола и изпратил в Рим делегация за преговори. Бонифаций IX тържествено изслушал пратениците на своя конкурент и помолил да му дадат време за размисъл. На другия ден той повикал тайно чуждите посланици, кардиналите, епископите, както и военните и цивилните представители на Рим, а след това поканил пратениците на Бенедикт. Когато делегатите влезли в залата, седналият на трона си в позата на триумфатор Бонифаций заявил:

Аз обвинявам антипапата, именуващ се Бенедикт XIII, в това, че се е осмелил да ми предложи позорна сделка, като ми обещава 10 милиона златни флорина за папска тиара. Предлагам на неговите агенти да засвидетелстват правилността на моите обвинения.

Делегатите на авиньонския папа обаче не били изненадани, тъй като, изглежда, са очаквали всякакви трикове от страна на първосвещеника. Те се заклели, че не Бенедикт XIII, а самият Бонифаций им е предложил тази долна сделка. Разяреният папа заповядал да арестуват представителите на Бенедикт и да ги подложат на разпит, за да ги принудят да си признаят лъжата. Но делегатите не трепнали и се позовали на неприкосновеността на парламентьорите.

Всичко това подкосило силите на Бонифаций, които и без това били разклатени от разпътния му живот. Няколко дена след описаното събитие, когато негово светейшество търсел забрава в прегръдките на една от любовниците си, той получил извънредно силен кръвоизлив, който не могъл да бъде спрян. Делегатите на авиньонския папа още не били напуснали Рим, когато похотливият Бонифаций IX предал душата си на… Венера.

За този папа с по-голямо право, отколкото за мнозина други мъченици, толкова възхвалявани от църквата, можем да кажем, че е пролял кръвта си за вярата.

Когато научили за смъртта на Бонифаций, делегатите на Бенедикт останали в града и започнали да раздават пари наляво и надясно с надежда да склонят кардиналите да признаят авиньонския папа. Кардиналите сложили в джоба си щедрия подкуп, но това не попречило да изберат Инокентий VII^[6] за приемник на Бонифаций.

Мнозинството от италианското духовенство признало Инокентий VII, но населението поставило пред новия папа редица условия. Преди всичко римляните поискали градът да се управлява от народа. Папата отговорил кратко и изразително — той изпъдил народната депутация. Римляните се възмутили и се вдигнали с оръжие в ръка срещу първосвещеника. Ватикана бил превзет и папата трябвало да бяга от Рим.

Щом научил за това, неукротимият Бенедикт XIII веднага събрал войска и тръгнал за Италия. Той дебаркирал в Генуа, където наложил да го признаят за законен папа. Но докато Бенедикт бил на път, Инокентий VII чрез интриги и подкупи се завърнал тържествено в Рим. Тогава Бенедикт изпратил във вечния град свои агенти, които подкупили приближените на римския папа и отровили Инокентий.

Но и това не помогнало на Бенедикт XIII. Римските кардинали разбирали, че авиньонската курия ще спъва техните избори, ето защо не дочакали погребението на Инокентий и избрали за негов приемник Григорий XII^[7].

Но колкото и да упорствали римските и авиньонските папи, разцеплението не можело да продължава вечно. Светските владетели започнали да проявяват явно нетърпение. Издръжката на два папски двора вместо един плюс разходите, свързани с борбата на тези папи, започнали сериозно да ги тревожат. Григорий XII и Бенедикт XIII усетили опасността и побързали да изиграят една комедия: и двамата изявили желание да се срещнат, за да сложат край на взаимната конкуренция. Цяла Европа се хванала на въдицата. Но скоро станало ясно, че папите са се наговорили да запазят предишното положение.

След като се завърнал в резиденцията си, за назидание на своето любимо паство Григорий XII конфискувал имуществото на онези духовници, които подозирал в стремеж да сложат край на разцеплението. Освен това той учредил цензурен комитет за надзор над проповедите. Тази мярка предизвикала протест дори сред кардиналите. Мнозина от тях напуснали двора на Григорий. И макар че той ги афоресал и наредил да ги изловят и подложат на изтезание с огън, повечето успели да избягат в Пиза. Когато се намерили в безопасност, кардиналите на Григорий обнародвали много остър манифест против папата. Към италианското духовенство се присъединили и авиньонските кардинали, които били готови да не се подчиняват повече на Бенедикт. Френският крал Карл VI^[8] предупредил Бенедикт XIII, че ако не се сложи край на разцеплението, ще забрани на папата да стъпи в кралството му.

В отговор Бенедикт изригнал следното послание:

Върховният отец на вярващите, Бенедикт XIII, обявява: ако до 20 дена Франция не му се покори, той ще наложи общ интердикт върху всички френски владения и ще освободи вярващите от клетвата пред краля. Освен това той ще предаде короната на монарха на оногова, който ще бъде предан на делото на светата църква.

Това послание разярило Карл VI. Поведението и на двамата папи препълнило чашата на търпението и на светските князе. В края на краищата, докато Бенедикт и Григорий трескаво обикаляли градове и събирали привърженици, в Пиза се открил събор^[9], който свалил и двамата първосвещеници и провъзгласил за папа Александър V^[10].

Двамата разбойници, Бенедикт и Григорий, отказали да се подчинят на решението на събора и папите от двама станали трима. Така възникнало трипапство.

Понтификатът на Александър V траял по-малко от година. През това време фактически глава на църквата бил Балтазар Коса, един от фаворитите на папата. Още от първите дни на понтификата на Александър Балтазар се стремял да завладее тиарата. След дълги интриги той склонил придворния лекар на папата да го отрови и скоро Балтазар Коса се възкачил на светия престол под името Йоан XXIII^[11].