Лео Таксил
Свещеният вертеп (167)

Зловещо предупреждение

Унищожаването на рода Карафа потресло кардиналите. То било зловещо предупреждение. Естествено, не ставало дума за смъртта на техните колеги — кардиналите не били чак толкова чувствителни. „Всички ние сме повече или по-малко богати — разсъждавали те — и всеки от нас може да стане жертва на ненаситната алчност на светия отец.“

Те толкова се страхували от него, че тръпки ги побивали, когато си спомняли за станалото. При появяването на папата те се смущавали и пребледнявали като деца, които са направили пакост.

Пий IV не можел да не забележи състоянието на кардиналите. Той разбирал, че сега никой не ще се осмели да му противоречи и без да губи време назначил на отговорни граждански и военни постове своите племенници, а да не говорим за това, че в римската курия се разпореждали многобройните роднини на папата. По такъв начин папата създал около себе си сплотена силна група.

Скоро обаче църковните работи принудили Пий IV да установи по-приятелски отношения със свещената колегия. Единството на църквата в Западна Европа вече не съществувало — разцеплението взело широки размери. В Шотландия победили протестантите. В Бохемия крал Максимилиан^[1] застанал на страната на лутераните. В Германия Фердинанд^[2] открито защищавал новата религия. Във Франция кралят и сеньорите издали „едикт за търпимостта“^[3]. Всичко това принуждавало Пий IV и кардиналите да обединят усилията си за борба срещу общия враг — еретиците. Впрочем умственото състояние на Пий IV вследствие на развратния му живот било такова, че ръководството на църковните работи се изплъзнало от ръцете му и преминало в ръцете на неговите протежета. Цялата църковна политика вече се диктувала от кардинал Марк, бивш фаворит на Пий IV. На него се подчинявала и папската армия. Пий IV оставил на кардинал Марк държавническата дейност и го ударил на живот. Денем той не излизал от подземията на инквизицията, където изтезавали обвиняемите, а нощите си прекарвал със своите фаворити и любовници.

Разпространението на протестантството в Германия за кратко време изтръгнало първосвещеника от онова състояние на идиотизъм и старчески маразъм, в което той изпаднал. Испанският крал настойчиво го приканвал да обърне внимание на печалното положение в католическата църква. Пий IV се обърнал към император Максимилиан и към Алберт III, Баварския херцог, с молба да му помогнат за осъществяване постановленията на Тридентския събор.

В лицето на Баварския херцог папата намерил предан съюзник. Алберт отдавна се намирал под влиянието на йезуитите и възторжено се отзовал на призива на светия отец, като заявил, че е готов да избие три четвърти от поданиците си, само и само да върне останалата четвърт в лоното на католическата религия.

Има ли друг начин за доказване предимството на една религия пред друга. Очевидно по-добър е онзи бог, в чието име се пролива повече кръв. В такъв случай по количеството проляна кръв нашето трилико божество заема първо място в световния пантеон.

Като начало херцогът пресякъл достъпа на протестантското учение в своите владения, като заповядал да бъдат изгорени съчиненията с еретическо съдържание. Той принудил професорите и преподавателите от Инголщатския университет^[4] под страх от инквизиторски трибунал да се закълнат, че ще изповядват католическата вяра.

Максимилиан излязъл по-непослушен от Алберт III. Той не само че отказал да натрапи насила на своите подчинени католическите догми, но дори предложил на Пий IV да утвърди с апостолския си авторитет някои нововъведения, възприети вече от повечето германци, и предупредил папата, че ако не благоволи да направи известни отстъпки, това ще доведе до задълбочаване на разцеплението.

Щом почувствал скритата заплаха в декларацията на Максимилиан, Пий IV смекчил тона. Императорът искал две неща: да се замести евхаристичната нафора на католиците с два вида причастие^[5] и да се разреши на свещениците да встъпват в брак. Пий IV отговорил на Максимилиан, че е съгласен да разреши на християните в Германия да се причестяват и с вино, но второто искане е твърде сериозно и не може да го удовлетвори.

Светият отец изглежда е смятал, че е много по-просто да промени ритуала на тайнството свето причастие, отколкото да разреши на свещениците да заменят наложниците си със съпруги! С господа бога наместникът може да не се церемони!

Максимилиан обаче не искал да се задоволи с частична отстъпка, защото се стремял да угоди на протестантските свещеници, които настоявали да се отмени безбрачието. Той смятал, че забраната на брака принуждава свещенослужителите да издържат наложници и че за да се сложи край на безобразията, трябва да бъде унищожена тяхната причина.

Пий IV продължавал да държи на своето. Но колкото и да бил помътен разумът му, папата все пак могъл да разбере, че императорът е крайно раздразнен от оказаната му съпротива. Тъй като се страхувал от гнева на монарха, Пий IV започнал да търси нови съюзници. Той успял да убеди Карл IX^[6] и Филип II, че императорът е решил да се съюзи с френските хугеноти^[7], за да завладее техните тронове и да унищожи католицизма. Двамата монарси сключили съюз против Максимилиан. А за да ликвидират еретиците с един удар, те решили Екатерина Медичи да организира изтребването на хугенотите във Франция, а испанският крал да се справи с Навара и Нидерландия.

За да изпълни престъпния си план, папата решил отначало да приспи бдителността на врага. Светият отец заповядал на инквизицията да отслаби гоненията срещу реформаторите и дори да освободи някои затворници — все едно, след като изтърпели такива изтезания, те били обречени на смърт.

Той направил и още по-голяма жертва, за да приспи окончателно бдителността на протестантите: проявил дружелюбие към тях, канел германския посланик и други хугеноти на вечеря и когато се напиел, вдигал безкрайни тостове за здравето на гостите.

Пиянството го погубило. Веднъж след една продължителна оргия, през време на която той изпразнил дванадесет големи чаши (обикновената си порция), папата получил удар и умрял на 9 декември 1569 година.