Лео Таксил
Свещеният вертеп (214)

Полемика между трона и олтара

Заговорът подбудил Яков да накара народа да положи клетва „за поданство“, задължителна за всички англичани, независимо от религиозните им убеждения. Според тази клетва „нито папата, нито архиепископите, нито епископите имат право да бунтуват народа или да сеят размирици, нарушавайки клетвата за вярност, която са положили пред английския крал. Никой няма право да си присвоява негови земи и да посяга на живота му, защото изповядваната от католиците доктрина, в съответствие с която поданиците по заповед на папата могат да убиват своя владетел, е гнъсна и противозаконна.“

Разгневеният първосвещеник веднага разпратил на английските фанатици няколко грамоти с призив да не се подчиняват на Яков I. Отначало кралят наказал непоправимите твърдоглавци и дори обезглавил неколцина от тях. След това грабнал перото и написал памфлети, в които решително осъдил дейността на негово преосвещенство кардинал Белармин. Благочествият духовник, един от синовете на Лойола, отвърнал на памфлета на краля с книга, написана колкото несвързано, толкова и необикновено. „Първосвещеникът — казвал той — има пълно право да ръководи кралете, той може да накара монарсите да се подчиняват на неговите нареждания и да наказва непокорните, защото държи меч с две остриета^[1].“ Това се доказвало с факта, че църковните отци винаги са отлъчвали крале и императори, сваляли са ги, освобождавали са техните поданици от дадената клетва и са предавали земите им на католически владетели.

Двама членове на светото братство се намесили в големия спор между трона и олтара. Единият от тях твърдял, че бунтът на едно духовно лице против краля не оскърбява негово величие, защото свещениците не могат да се разглеждат като поданици на краля, също както не могат да се смятат за престъпници и цивилните лица, ако кралят е отлъчен от църквата. В такива случаи всички вярващи трябва да се обединят, за да сразят тиранина и да допринесат за триумфа на религията.

„Защо не мога — възклицавал вторият — да принеса на господа възлияние от кралска кръв! По-прекрасно вино никога досега не е обагряло олтара на Исус Христос, на него никога не му е била принасяна толкова сладка жертва!…“

На свой ред Павел V поощрявал прочутия испански историк Мариан^[2], който заявявал, че цареубийството се превръща в задължение, ако кралят откаже да се покори на папата.

По примера на испанския йезуит доблестните френски католици правели всичко възможно, за да принизят кралската власт, като възхвалявали всемогъществото на първосвещеника. Един пламенен проповедник възклицавал: „Чада Христови, подчинявайте се, сляпо се подчинявайте на могъщата воля, която доведе Хенрих IV в стана на благочестивите. Не вярвайте на онези, които твърдят, че папата не ще посмее да отлъчи от църквата краля на Франция. Папата посмя и монархът призна неговата мощ, като се унижи и го помоли, паднал ничком пред него, за прошка. В името на спасението на Франция папата е длъжен да грабне брадвата и да изсече дънерите, които заплашват да задушат младите фиданки.“

Тогава именно се появил фанатикът Раваляк, който убил Хенрих IV на 14 май 1610 година.