Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XCIII
В КОЯТО НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ЛУИ XIV НАМИРА, ЧЕ ГОСПОЖИЦА ДЬО ЛА ВАЛИЕР НЕ Е НИТО ДОСТАТЪЧНО БОГА ТА, НИТО ДОСТАТЪЧНО КРАСИВА ЗА ЕДИН БЛАГОРОДНИК ОТ ПОЛОЖЕНИЕТО НА ВИКОНТ ДЬО БРАЖЕЛОН

Раул и граф дьо Ла Фер пристигнаха в Париж вечерта на същия ден, в който Бъкингам води тоя разговор с кралицата майка.

Щом пристигнаха, графът помоли чрез Раул за аудиенция при краля.

Една част от деня кралят прекара с принцесата и придворните дами в разглеждане на лионските тъкани, които беше подарил на снаха си. След това беше придворният обяд. После играта на карти и, както винаги, в осем часа кралят стана от игралната маса и се оттегли в кабинета си, за да работи с господин Колбер и господин Фуке.

В същата минута, когато двамата министри излизаха, Раул беше в предната стая.

Кралят го забеляза през полуотворената врата.

— Какво иска господин дьо Бражелон? — попита той.

Младият човек се приближи.

— Всемилостиви господарю — отговори той; — моля за аудиенция за господин граф дьо Ла Фер, който пристигна от Блоа с голямото желание да поговори с ваше величество.

— До играта и вечерята ми остава още един час — каза кралят. — Господин дьо Ла Фер готов ли е?

— Господин графът е долу, под заповедите на ваше величество.

— Нека се качи.

След пет минути Атос влезе при Луи XIV.

Кралят го прие с тая любезна благосклонност, която прилагаше с необикновен за възрастта му такт, за да спечелва хората, които не можеше да победи с обикновени благоволения.

— Графе — каза кралят, — позволете ми да се надявам, че идвате да ме молите за нещо.

— Няма да скрия това от ваше величество — отговори графът, — действително идвам като молител.

— Да видим! — рече кралят весело.

— Аз моля не за себе си, всемилостиви господарю.

— Толкова по-зле! Във всеки случай, графе, аз ще направя за покровителствуваното от вас лице това, което не ми позволявате да направя за вас.

— Ваше величество ме утешава… Аз дойдох да говоря с краля за виконт дьо Бражелон.

— Графе, това е все едно, че говорите за вас.

— Съвсем не, всемилостиви господарю… Това, което искам да помоля за него, не мога да желая за себе си. Виконтът възнамерява да се жени.

— Той е още млад, но няма значение… Личен човек е, аз ще му намеря жена.

— Той си е намерил годеница, всемилостиви господарю, и моли само за съгласието на ваше величество.

— Ах, значи е необходимо само да се подпише сватбен договор ли?

Атос се поклони.

— Избраната годеница богата ли е и заема ли такова положение, което ви харесва?

Атос се поколеба за миг.

— Годеницата е почетна госпожица — отвърна той, — но не е богата.

— Това нещастие е поправимо.

— Ваше величество ме преизпълва с благодарност; все пак моят крал ще ми позволи да направя една забележка.

— Моля ви се, графе.

— Както изглежда, ваше величество говори за намерението си да даде зестра на тая млада госпожица?

— Да, разбира се.

— И това би било последица от пристигането ми в Лувър? Аз ще бъда много опечален от това, всемилостиви господарю.

— Моля, без излишна чувствителност, графе. Как се казва годеницата?

— Това е — студено каза Атос — госпожица дьо ла Бом Льоблан дьо Ла Валиер.

— Ах — рече кралят, като се мъчеше да си спомни това име, — помня: маркиз дьо Ла Валиер…

— Да, всемилостиви господарю, това е дъщеря му.

— Умря ли той?

— Да, всемилостиви господарю.

— И вдовицата му се омъжи повторно за господин дьо Сен Реми, домоуправител на вдовствуващата принцеса, нали?

— Ваше величество е осведомен добре.

— Така, така!… Нещо повече: младото момиче постъпи като почетна госпожица при младата принцеса.

— Ваше величество знае по-добре от мене цялата история.

Кралят помисли още и като погледна крадешката доста загриженото лице на Атос, каза:

— Графе, струва ми се, че тая госпожица не е много красива, нали?

— Наистина не зная — отговори Атос.

— Аз я видях: тя съвсем не ме порази.

— Тя има кротък и скромен зид, но малко красота, всемилостиви господарю.

— Обаче има хубава руса коса.

— Струва ми се, да.

— И доста хубави сини очи.

— Тъй е.

— Значи по отношение на хубостта нищо необикновено. Да преминем на парите.

— От петнадесет до двадесет хиляди ливри зестра най-много, всемилостиви господарю, но влюбените са безкористни; самият аз не отдавам много значение на парите.

— На излишъка, искате да кажете; но необходимото е нещо важно. С петнадесет хиляди ливри зестра, без собственост, една жена не може да съществува при двора. Ние ще допълним недостига; искам да направя това за Бражелон.

Атос се поклони. Кралят забеляза отново студенината му.

— Сега от парите да преминем към произхода — каза Луи XIV. — Дъщеря на маркиз дьо Ла Валиер, добре; но имаме добрия Сен Реми, което малко влошава работата… Наистина, той е втори баща, но все пак това разваля впечатлението. А вие, графе, както ми се струва, държите много на чистотата на вашия род.

— Всемилостиви господарю, аз държа само на моята преданост към ваше величество.

Кралят млъкна отново.

— Знаете ли, господине — каза той, — вие ме учудвате много още от началото на разговора ни. Идвате при мене с молба да дам съгласието си за тоя брак, а изглеждате много огорчен, като се обръщате с тая молба. О, колкото и да съм млад, аз се лъжа рядко, защото с едни хора карам дружбата ми да служи на разума, с други се обръщам към помощта на недоверието, която удвоява прозорливостта. Повтарям, вие молите без желание.

— Е добре, всемилостиви господарю, това е вярно.

— Тогава съвсем не ви разбирам. Откажете.

— Не, всемилостиви господарю: аз обичам Бражелон с всички сили на душата си; той е влюбен в госпожица дьо Ла Валиер, вижда рай в бъдещето с нея; аз не съм от тия хора, които разбиват илюзиите на младостта. Тоя брак не ми се харесва, но аз моля много ваше величество да се съгласите колкото се може по-скоро на него и да създадете по такъв начин щастието на Раул.

— Кажете, графе, а тя обича ли го?

— Ако ваше величество желае да му кажа истината, ще отговоря, че не вярвам в любовта на госпожица дьо Ла Валиер; тя е млада, тя е дете, тя е опиянена; насладата да вижда двора и честта да служи на нейно височество ще уравновесят в главата й тая частица нежност, която може би живее в сърцето й; следователно това ще бъде брак, каквито ваше величество вижда често при двора. Но Бражелон иска да се ожени за нея; така да бъде.

— Но вие не приличате на тия отстъпчиви бащи, които стават роби на децата си — забеляза кралят.

— Всемилостиви господарю, аз имам воля срещу злите, но нямам сили срещу хората със сърце. Раул страда, той скърби; неговият обикновено свободен ум е натежал и се е помрачил; аз не искам да лишавам ваше величество от услугите, които той може да принесе на господаря си.

— Разбирам ви — каза кралят — и главно разбирам сърцето ви.

— Тогава — отвърна графът — няма нужда да казвам на ваше величество, че целта ми е да направя щастливи тия деца или по-скоро това дете.

— И аз искам като вас щастието на господин дьо Бражелон.

— И така, всемилостиви господарю, аз чакам само подписа на ваше величество. Раул ще има честта да се яви пред вас и да получи съгласието ви.

— Вие се лъжете, графе — твърдо каза кралят; — аз току-що ви казах, че искам щастието на виконта; ето защо в тая минута се противопоставям на брака му.

— Но, всемилостиви господарю — извика Атос, — ваше величество ми обеща…

— Не това, графе; това не ви обещах, защото то противоречи на намеренията ми.

— Разбирам всичко, разбирам благосклонността и великодушието в намеренията на ваше величество спрямо мене; но се осмелявам да ви напомня, всемилостиви господарю, че поех задължението да дойда като посланик.

— Един посланик, графе, иска често, но не винаги получава исканото.

— Ах, всемилостиви господарю, какъв удар за Бражелон!

— Аз ще нанеса удара, аз ще поговоря с виконта.

— Любовта, всемилостиви господарю, е непреодолима сила.

— На любовта може да се устои; уверявам ви в това, графе.

— Да, когато човек има кралска душа, вашата душа, всемилостиви господарю.

— Не се безпокойте за това. Аз имам планове за Бражелон; не казвам, че няма да се ожени за госпожица дьо Ла Валиер; но съвсем не искам да се ожени толкова млад; съвсем не искам да се ожени за нея, преди тя да се издигне, а той, от своя страна, да заслужи моето благоволение, такова благоволение, каквото аз искам да му окажа. С една дума, графе, искам да почакат.

— Всемилостиви господарю, още веднъж…

— Господин графе, според вашите думи, вие дойдохте при мене за услуга, нали?

— Да, разбира се.

— Е добре, направете ми и вие услуга: да не говорим повече за това. Възможно е скоро да започна война; ще имам нужда от неженени благородници. Аз бих се поколебал да изпратя под куршумите и под оръдията един женен мъж, баща на семейство; бих се поколебал също, заради Бражелон, да дам без уважителна причина зестра на неизвестно младо момиче: това би посяло завист сред моите благородници.

Атос се поклони и не отговори нищо.

— Това ли е всичко, което искахте от мене? — прибави Луи XIV.

— Абсолютно всичко, всемилостиви господарю, и имам чест да се сбогувам с ваше величество. Но трябва ли да предупредя Раул?

— Спестете си това безпокойство, спестете си тая неприятност. Кажете на виконта, че утре при ставането ми ще го приема и ще говоря с него. А довечера, графе, вие ще играете на карти с мене.

— Аз съм с пътнически костюм, всемилостиви господарю.

— Надявам се, че ще дойде ден, когато вие няма да ме напускате, графе. Скоро монархията ще бъде изградена по такъв начин, че да дава достойно гостоприемство на всички хора с вашите заслуги.

— Всемилостиви господарю, ако един крал е велик в сърцето на поданиците си, няма значение в какъв дворец живее той, тъй като е обожаван в храм.

Като каза това, Атос излезе от кабинета и видя Бражелон, който го чакаше.

— Е какво, господине? — попита младият човек.

— Раул, кралят е много добър към нас, може би не в тоя смисъл, както си мислите, но е добър и великодушен към нашия род.

— Господине, вие имате лошо известие за мене — каза младият човек, като побледня.

— Утре сутринта кралят ще ви каже, че това не е лошо известие.

— Но най-после, господине, кралят не подписа ли?

— Кралят иска сам да напише договора ви, Раул, и желае да го състави съвсем подробно, за което сега няма време. Сърдете се по-скоро на вашето нетърпение, отколкото на доброто желание на краля.

Поразен, защото знаеше откровеността на графа и в същото време неговата ловкост Раул мълча в мрачно вцепенение.

— Няма ли да ме придружите до дома? — попита Атос.

— Извинете, господине, следвам Ви — прошепна Бражелон.

И слезе след Атос по стълбата.

— О, тъкмо съм тук — изведнъж забеляза графът, — не бих ли могъл да видя господин д’Артанян?

— Желаете ли да ви заведа в неговото помещение? — попита Бражелон.

— Да, разбира се.

— Тогава трябва да минем по другата стълба.

И те промениха пътя; но когато стигнаха до площадката на голямата галерия, Раул видя един слуга в ливреята на граф дьо Гиш, който дотича веднага, щом чу гласа му.

— Какво има? — попита Раул.

— Една бележка, господин виконте. Господин графът узна, че сте се върнали, и ви писа веднага; от един час ви търся.

Раул се приближи до Атос, за да разпечата писмото.

— Ще позволите ли, господине? — попита той.

— Четете.

„Драги Раул — пишеше граф дьо Гиш, — трябва да поговоря веднага с вас по важна работа; зная, че сте се върнали; елате по-скоро.“

Едва младият човек дочете писмото, когато един лакей в ливреята на Бъкингам излезе от галерията и като позна Раул, се приближи почтително към него.

— От страна на милорда херцог — каза той.

— О — извика Атос, — виждам, Раул, че влизате вече в действие като командир на армия; оставям ви, ще намеря сам господин д’Артанян.

— Бъдете тъй добър да ме извините, моля ви се — каза Раул.

— Да, да, извинявам ви. Довиждане, Раул. До утре ще си бъда у дома; сутринта ще замина навярно за Блоа, ако не получа някакви други заповеди.

— Господине, утре ще ви поднеса почитанията си. Атос си отиде.

Раул разпечата писмото на Бъкингам.

„Господин дьо Бражелон — пишеше херцогът, — от всички французи, които видях, вие ни харесвате най-много; ще имам нужда от вашето приятелство. Получих бележка, написана на отличен френски език. Аз съм англичанин и се страхувам, че не я разбирам достатъчно добре. Писмото е подписано от знатно име, това е всичко, което зная. Ще бъдете ли тъй любезен да дойдете при мене? Узнах, не сте се върнали от Блоа.

Ваш предан Вилиърз, херцог Бъкингам.“

— Ей сега ще дойда при господаря ти — каза Раул на Гишовия слуга, като го отпрати. — След един час ще бъда у господин херцога Бъкингам — прибави той, като направи с ръка знак на пратеника от страна на херцога.

Край
Читателите на „Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон“ са прочели и: