Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 32 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XXXIV
НЕУДОБСТВА НА БОГАТСТВОТО

Без да губи време, при първия удобен случай д’Артанян посети господин ковчежника на негово величество.

Тук има удоволствието да размени късче хартия, написано с много лош почерк, срещу огромно количество току-що изсечени златни монети с образа на негово величество Чарлз II.

Д’Артанян умееше винаги да се владее; но в тоя случай не можа да скрие радостта си, която читателят ще разбере може би, ако бъде снизходителен към човек, не виждал от раждането си толкова монети и фишеци от монети, наслагани в наистина приятен ред за окото.

Ковчежникът постави всички тия фишеци в торби, а на всяка торба сложи печат с английския герб, благоволение, каквото ковчежниците не проявяват към всеки.

После безстрастно и със съответната учтивост, дължима на един човек, удостоен с дружбата на краля, той каза на д’Артанян:

— Вземете си вашите пари, господине.

Вашите пари! От тия думи затрептяха всички струни в душата на д’Артанян, струни, за съществуването на които той и не подозираше.

Той заповяда да натоварят торбите в една малка кола и се завърна дълбоко замислен в къщи. Човек, който има триста хиляди ливри, не може да не бъде с намръщено чело: по една бръчка на всеки сто хиляди ливри — това не е много.

Д’Артанян се затвори в стаята си, отказа да яде, не пусна никого при себе си; запали лампата, сложи пълния пистолет на масата и цяла нощ не спа, като търсеше средства как да направи, че тия хубави златни монети, преминали от кралския сандък в неговите сандъци, да не преминат от неговите сандъци в джобовете на някой крадец. Най-доброто средство, което можа да измисли, беше да заключи временно съкровището си с такива здрави ключалки, че никаква ръка да не може да ги счупи, толкова сложни, че никакъв обикновен ключ да не може да ги отключи.

Д’Артанян си спомни, че англичаните са майстори в механиката и охранителната индустрия; той реши да потърси още на другия ден един механик, който да му продаде желязна каса.

Не стана нужда да ходи много далече. Господин Уил Джобсън, който живееше в Пикадили, изслуша искането му, разбра желанието му и му обеща да направи такава секретна ключалка, която ще му възвърне спокойствието.

— Аз ще ви дам съвсем нов механизъм — каза той. — При първия що-годе сериозен опит върху вашата ключалка ще се надигне една невидима плочка и една малка цев, също тъй невидима, ще избълва доста тежко медно гюлле, което ще свали на земята несръчния злодей, и то с голям шум. Какво мислите за това?

— Наистина крайно остроумно! — извика д’Артанян. — Особено ми се харесва медното гюлле. Какви са условията?

— Петнадесет дни за изработването и петнадесет хиляди ливри, платими при предаването — отговори специалистът.

Д’Артанян се намръщи. Петнадесет дни бяха достатъчен срок, за да го избавят лондонските крадци от необходимостта да купува каса. А и много скъпо е да плати петнадесет хиляди ливри за това, което може да има безплатно, ако само бъде малко по-бдителен.

— Ще си помисля — рече мускетарят. — Благодаря, господине.

И той се завърна тичешката в къщи; никой не беше успял още да се допре до съкровището му.

Същият ден Атос дойде на гости на приятеля си и го намери толкова загрижен, че не можа да не изрази изненадата си.

— Как — каза Атос, — вие сте богат и не сте весел! Вие, който толкова желаехте богатството…

— Приятелю мой, удоволствията, на които не сме навикнали, ни безпокоят повече от скърбите, на които сме навикнали. Дайте ми съвет, моля ви се. Мога да ви попитам за това вас, който винаги сте имали пари: какво прави човек, когато има пари?

— Зависи.

— Какво правехте с вашите пари, за да не се превърнете нито в скъперник, нито в прахосник? Защото скъперничеството изсушава душата, а прахосничеството я удавя… нали?

— Фабриций не би казал по-точно. Но наистина моите пари не са ме притеснявали никога.

— Кажете, под лихва ли ги давахте?

— Не; вие знаете, че имам много хубава къща и че тя е главното ми богатство.

— Зная.

— Така че вие ще бъдете също тъй богат като мене, дори по-богат, ако ги употребите по същия начин.

— А криете ли доходите?

— Не.

— Какво мислите за скривалище в стената?

— Никога не съм се ползувал от скривалища.

— Тогава имате някой доверен човек, който е взел капиталите ви и ви плаща прилични проценти.

— Съвсем не.

— Боже мой, тогава какво правите?

— Харча всичко, което имам, и имам само това, което харча, мили ми д’Артанян.

— А, разбрах! Но вие сте малко принц и петнадесет-шестнадесет хиляди ливри доход ви минават между пръстите; при това имате разни задължения, трябва да приемате…

— Но, струва ми се, че вие сте също такъв големец като мене, приятелю мой, и вашите пари ще ви стигнат.

— Триста хиляди ливри! Тук две трети са излишни.

— Извинете, но ми се стори, че казахте… като че ли чух… въобразих си, че имате съдружник…

— Ах, пусто да остане! Наистина! — извика д’Артанян и се изчерви. — Имам Планше. Забравих за Планше, кълна се в живота си!… Ето че отпадна част от моите сто хиляди екю… Жалко, цифрата беше кръгла, звучеше добре в ушите… Наистина, Атос, аз съвсем не съм богат. Каква памет имате!

— Да, доста добра, слава богу!

— Добрият Планше не се е излъгал в сметките си — промърмори д’Артанян. — Каква спекулация, пусто опустяло! Е, думата си е дума.

— Колко ще му дадете?

— О, той не е лош момък — рече д’Артанян, — ще се оправя добре с него; не забравяйте, че аз положих доста труд, доста усилия, всичко трябва да влезе в сметката.

— Мили мой, аз съм напълно уверен във вас — каза Атос спокойно — и съвсем не се страхувам за добрия Планше; неговите интереси са по-добре във вашите ръце, отколкото в неговите; но сега, когато няма вече какво да правите тук, ние ще заминем, ако ме слушате мене. Ще идете да поблагодарите на негово величество, ще му поискате заповеди и след една седмица ще видим кулите на Нотър Дам.

— Приятелю мой, самият аз изгарям от нетърпение да замина и още сега ще поднеса моите почитания на краля.

— А аз — каза Атос — ще ида да се видя с някои познати и после съм на ваше разположение.

— Ще ми дадете ли Гримо?

— С най-голямо удоволствие… Защо ви е?

— Трябва ми за една много проста работа, която няма да го измори: ще го помоля да пази пистолетите ми, които са на масата, ето тук, край тия сандъци.

— Много добре — отговори Атос невъзмутимо.

— И той няма да мръдне от тука, нали?

— Както и самите пистолети.

— Тогава отивам при негово величество. Довиждане. Действително д’Артанян пристигна в двореца Сейнт Джеймз, където в това време Чарлз II пишеше писма, и го накара да чака цял час.

Като се разхождаше по галерията, от вратите до прозорците и от прозорците до вратите, д’Артанян видя да минава през предните стаи една мантия също като Атосовата; но точно когато искаше да провери кой минава, дежурният го повика при негово величество.

Чарлз II си потриваше ръцете, докато приемаше благодарствените изявления на нашия приятел.

— Кавалере — каза той, — вие не сте прав, като сте ми благодарен; аз не заплатих дори четвърт от истинската цена за историята със сандъка, в който бяхте сложили тоя храбър генерал… искам да кажа, тоя прекрасен херцог Албимарл.

И кралят се разсмя високо.

Д’Артанян сметна, че не трябва да прекъсва негово величество, и премълча скромно.

— Тъкмо се сетих — продължи Чарлз, — наистина ли ви прости скъпият ми Мънк?

— Дали ми е простил? Надявам се, че да, всемилостиви господарю.

— Е, тоя номер беше жесток… Odds-fish! Да се тури в каче като херинга първото лице на английската революция! На ваше място не бих бил тъй спокоен, кавалере.

— Но, всемилостиви господарю…

— Зная, че Мънк ви нарича свой приятел… Но по очите му личи, че има памет, а високите му вежди показват, че е много горд; знаете, grande supercilium[1].

„Непременно ще науча латински“ — помисли си д’Артанян.

— Слушайте — весело извика кралят, — трябва да уредя вашето помиряване; ще се заловя с тая работа така…

Д’Артанян си захапа мустака.

— Ваше величество ще ми позволи ли да му кажа истината?

— Кажете, кавалере, кажете.

— Е, добре, всемилостиви господарю, вие ме плашите страшно много… Ако ваше величество се заеме да уреди моята работа, за което, изглежда, има голямо желание, аз съм изгубен, херцогът ще нареди да ме убият.

Кралят избухна отново в силен смях, който превърна страха на д’Артанян в ужас.

— Всемилостиви господарю, за бога, обещайте ми, че ще ме оставите аз сам да уредя тая работа; и ако вие нямате вече нужда от моите услуги…

— Не, кавалере. Вие искате да заминете ли? — попита Чарлз и избухна във все повече и повече обезпокоителен смях.

— Ако ваше величество няма да ми заповяда нищо…

Чарлз стана почти сериозен.

— Имам само една молба. Вижте се със сестра ми, лейди Анриет. Познава ли ви тя?

— Не, всемилостиви господарю. Но… един стар войник като мене не е приятна гледка за млада и весела принцеса.

— Искам, ви казвам, сестра ми да ви познава; искам да може да разчита на вас в случай на нужда.

— Всемилостиви господарю, което е скъпо на ваше величество, ще бъде свещено за мене.

— Добре!… Пари! Добри ми Пари! Ела тука.

Страничната врата се отвори; Пари влезе и щом забеляза кавалера, лицето му светна.

— Какво прави Рочестър? — попита кралят.

— Той е на канала с дамите — отговори Пари.

— А Бъкингам?

— И той е там.

— Много добре. Ще заведеш кавалера при Вилиърз… така се казва херцог Бъкингам, кавалере… и ще помолиш херцога да представи господин д’Артанян на лейди Анриет.

Пари се поклони и се усмихна на д’Артанян.

— Кавалере — продължи кралят, — това е прощалната ви аудиенция; след това можете да заминете, когато желаете.

— Благодаря, всемилостиви господарю.

— Но помирете се с Мънк.

— О, всемилостиви господарю…

— Знаете ли, че един от корабите ми е на ваше разположение?

— Но вие ми правите много голяма чест, всемилостиви господарю, и няма да допусна офицерите на ваше величество да се безпокоят за мене.

Кралят потупа д’Артанян по рамото.

— Никой не се безпокои за вас, кавалере, но за посланика, когото изпращам във Франция и на когото, мисля, ще бъдете на драго сърце другар, защото го познавате.

Д’Артанян погледна с учудване.

— Това е някой си граф дьо Ла Фер… тоя, когото наричате Атос — прибави кралят, като свърши разговора, както го беше започнал — тоест със силен, весел смях. — Сбогом, кавалере, сбогом! Обичайте ме, както аз ви обичам.

Като попита със знак Пари дали не чака някой в съседния кабинет, кралят влезе там и остави кавалера съвсем смаян от тая необикновена аудиенция.

Старецът го улови приятелски подръка и го отведе към градините.

Бележки

[1] Grande supercilium (лат.) — голямо високомерие. — Б. пр.