Серия
Преспанска тетралогия (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 287 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина
Допълнителна корекция
Борислав (2006)
Допълнителна корекция
notman (2016)

Източник: http://dubina.dir.bg/knigiser.htm

Книжното тяло е предоставено от Галя Янакиева

 

ДИМИТЪР ТАЛЕВ

ЖЕЛЕЗНИЯТ СВЕТИЛНИК

ЧЕТВЪРТО ИЗДАНИЕ

1989 с/о, Jusator, Sofia

Редактор Татяна Пекунова.

Художник Дамян Николов.

Худ. редактор Кънчо Кънев.

Техн. редактор Веселина Недялкова.

Коректори Добрина Имова и Александра Хрусанова.

Формат 32/84/108; тираж 90109 екз.; печатни коли 22,50; издателски коли 18,90;

УИК 21,42; изд. 6791; код. 25/95361/5506-52-89; дадена за набор на 23.IX.1988 г.; излязла от печат на 20.II.1989 г.

Издателство „Български писател“, ДП „Димитър Благоев“, София, 1989 година

Цена 3 лв.


По-долу е показана статията за Железният светилник от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
„Железният светилник“
Автор Димитър Талев
Първо издание 1952 г.
България
Издателство Български писател
Оригинален език български
Жанр исторически роман
Вид роман
СледващаПреспанските камбани

„Железният светилник“ е исторически роман и първата книга от известната тетралогия на Димитър Талев („Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“).

Романът е публикуван през 1952 г. В него са отразени българските борби за политическа и църковна независимост. Талев пише романа по време, когато семейството му и той самият са изселени в Луковит.

Композиция

„Железният светилник“ се състои от 4 части:

  • „Хаджи Серафимовата внука“
  • „В тъмни времена“
  • „Народ се пробужда“
  • „Корени и гранки“

Сюжет

Романът е базиран в измисления град Преспа (кръстен на областта Преспа, но всъщност родния град на Талев Прилеп[1]) и проследява съдбата на едно типично възрожденско семейство. Концентрира се най-вече върху фигурата на Лазар Глаушев (за негов прототип е използван видният български духовник Методий Кусев[2][3]) и ролята му в борбата против фанариотите и задружните усилия на повечето жители на Преспа за установяване на българска църква.

В романа Талев описва реална случка на църковен бунт на Кусев срещу гръцки свещеници още в младежките си години в Прилеп.[2]

Всичките образи в романа са вплетени в сложна плетеница на лични и обществени отношения. Любовта и дългът се борят в сърцето на Лазар Глаушев, когато трябва да избира между сестрата на приятеля и съмишленика си и чорбаджийската дъщеря Ния. Човешкото и майчинското първоначално се съпротивляват срещу суровите традиции на вековната нравственост в душата на Султана, когато старата майка сама трябва да отведе детето си към гибел. Затова и романът е една излята монолитна цялост – една от най-завършените и композиционно съвършени романистични структури в нашата белетристика.

Бележки

  1. "Железният светилник" – класиката е жива, http://www.vesti.bg, 25.11.2011 г.
  2. а б Митрополит Методий Кусев и националният въпрос
  3. Пантев, Андрей, Борислав Гаврилов. Стоте най-влиятелни българи в нашата история, Репортер, 2003, стр. 314.

Външни препратки

     Портал „Македония“         Портал „Македония    

Първа част
Хаджи Серафимовата внука

Овде дърво столовито,

столовито, грановито,

гранки му са до небеси,

а корени — сура земя;

гранки му са мили снаи,

а корени — синовите,

а връшките — мили внуци!

Народна песен

I

Едва-що бе преминала голямата чума в лето 1833, която лежа дълго, като тъмна, отровна мъгла над цялата страна. По това време Стоян Глаушев забягна от родното си село Гранче, което беше на около три часа път от град Преспа…

В двора на Глаушевци имаше едно младо, весело куче, с дълги, тънки нозе, цялото бяло и само на челото му се виждаше широко черно петно, което обхващаше темето и едното му око, та изглеждаше като накривено калпаче на главата му. То беше пъргаво, игриво, закачаше другите две стари кучета в двора, а от домашните най-много обичаше Стояна. Децата в къщата — събираха се към двайсетина — по цял ден играеха с кучето, но често го биеха, а възрастните го хокаха и само Стоян ни го биеше, ни го хокаше. Кучето му отговаряше с някаква човешка обич и привързаност.

Излезе Стоян Глауш да прибере воловете — вече се свечеряваше. Млад момък беше Стоян и не тръгна по пътя, а напреко, направо към ливадата край селото, дето бяха изкарали днес воловете да се позалъжат с младата, едва-що покарала тревица. Днес денят беше слънчев, топъл — минал бе Свети Атанас и зимата беше към края си по тия места. Стопили се бяха навред януарските снегове, върху черната, пропита с влага земя беше хвърлено зелено було, събрано на гъсти дипли по припеците. Ведрото небе още светлееше, мек зелен блясък се преливаше по тъмното лице на земята, ала от пълните с вода трапища, от сенчестите долища се надигаше синкава, хладна вечерна мъгла. Стоян вървеше нататък с широки стъпки и тъкмо се канеше да прескочи един трап, край него се стрелна Шаро и тупна с четирите си нозе на другата страна на трапа.

— Аха! — подвикна весело след него Стоян. Досега той се преструваше, че не го забелязва и не знае, че то върви след него, а младото животно какво ли не правеше, за да привлече вниманието му. Като прескочи и той трапа, кучето се изпречи пред него, приведе се на опънатите си предни нозе и току отскочи и се спусна нататък с вирната опашка.

— Ех — въздъхна гласно Стоян, — тебе ти се играй, ама мене не ми се играй…

То тръгна пак след него с дългите си нозе, зацапани с кал. Стоян подбра четирите вола и ги изкара на пътя. Бавно се клатушкаха воловете накъм селото — дребни, изгладнели, с хлътнали хълбоци и увиснали опашки. Тук, недалеч от пътя, на края на селото, се издигаше господарската къща, двукатната кула на Махмуд бей. На долния кат кулата нямаше прозорци, а само тежка дъбова врата и няколко тесни бойници през дебелите каменни стени, ала високо над зида, който обграждаше широкия двор, се виждаше целият горен кат с чардак и с дълги редици прозорци от четирите му страни. Тук бяха хамбарите на бея, тук идваше той от града, а през лятото довеждаше кадъните и децата си да ядат любеници и пъпеши, тук бяха постоянно и двамата му кехаи, пазачи на имота му — почти цялото поле наоколо, ведно със селото и людете и всичко живо в него. Стоян се изненада, като видя пред високата порта на бейската кула едно от децата на бея, десетинагодишно момче. Сега, по това време… далеко е още лятото. Може и беят да е тук, довел го е.

— А! — трепна Стоян. — Ето и хрътките му!

Две ловджийски кучета се хвърлиха на пътя и като дращеха с ноктите си влажната пръст, се втурнаха върху кучето на Стояна. Жаловито изквича то, сви се разтреперано в нозете на стопанина си, гръмко лавнаха след него двете хрътки и налитаха да го разкъсат. Стоян размаха ръце:

— Ош, ош бре!

Не смееше ни да прокълне двете господарски кучета, ни да дигне камък да ги прогони, а те се завираха в нозете му. Смути се младият момък, уплаши се и се извърна към малкия бейски син:

— Бейче! Бейче, спри кучетата! Бейче, ага, моля ти се!

Малкото турче се превиваше от смях и надаваше викове да насъсква кучетата.

Тогава Стоян усети между пръстите си дебелия врат на една от хрътките и твърдата козина по него, видя колко дълго беше тялото й, пред самото му лице зееше устата й — широка, да го погълне, с остри бели зъби — той стискаше, стискаше, тялото на хрътката стана непоносимо тежко в ръцете му, той го изпусна и видя как го прескочи, сетне подгони четирите вола към селото, а кучето му тичаше след него на три нозе.

Стоян отмина бащиния си двор, където влязоха четирите вола, и се спусна в един дол наблизу зад къщата. Тук сплитаха оголели, прогнили клонки бурени и храсти, Стоян се провря в най-гъстото и се спотаи задъхан, разтреперан от страх и умора. Той се ослушваше да не би някой от турците — беят или кехаите — да го е проследил. Изтръпна, когато наблизу се чу шум, но той скоро видя през клонките кучето си. То се примъкна към него, приклекна и започна да ближе раните си, като час по час поглеждаше към любимия си стопанин и спасител. Накривеното му калпаче — черното петно на челото му — придаваше на кучешката му физиономия смешен и жалък, почти човешки израз, та Стоян едва-що не заприказва с животното, като търсеше пред кого да изкаже мъката си.

Никой не бе забелязал, че той се скри тук — никакъв подозрителен шум не се чуваше наоколо. Високите брегове на дола бяха като стени между него и селото, само небето се виждаше над главата му, но и то вече тъмнееше и чезнеше в бързо настъпващия вечерен здрач. Едва сега усети Стоян болки по ръцете и нозете си, видя разкъсаните ръкави на ризата си, разкъсаните по колената беневреци, видя и кръв там, дето го бе ухапала и изподраскала с яките си нокти хрътката. Ай, господи! Той я удуши с ръцете си, но тя се бе хвърлила да разкъса кучето му, хвърлила се бе и върху него, и другата също, и Стоян погледна небето: не е ли тъй? Сега беят ще изпрати по кехаите си и ще го убият, а може и самият бей да го убие с пушката си от чардака на кулата — той стреля оттам и по живи люде, когато се разлюти. Не, за Стояна вече нямаше живот ни вкъщи, ни в селото, ни в полето; той знаеше, че преди години беят е убил двама селяни от чардака на кулата — тъй, взел ги е „на нишан“, както си вървели по пътя. Ай, господи!

— Ще бегам — и Стоян пак погледна кучето, — ще бегам в града!

Болките по ръцете и нозете му стихнаха, живо птиче взе да пърха бързо-бързо в гърдите му и по-надолу, под лъжичката. Под тежките му силни нозе изпукаха гнили съчки.

Стоян едва-що бе навършил двайсет години. Той беше най-младият мъж от Глаушевците, между дядо му, баща му, тримата му чичовци и осмината му братовчеди, вече все женени и с деца. Глаушевците бяха петдесет и шест души — старият Йоан Глауш, синовете му, внуците му, снахите му, децата им, стари, млади и по-млади, до мъничките в люлките и — всички заедно, в една къща. Защо още не бяха оженили Стояна още на петнайсет или шестнайсет години за някоя двайсет и пет или трийсетгодишна мома, както беше по селския закон? Може би защото се губеше някак между толкова люде в къщата на Глаушевци. За него мислеше само майка му, понякога и сестра му Благуна — двайсет и три годишна мома, а другите си спомняха за него само в работата, и тъкмо в най-тежката работа, защото беше силен като мечка. Едно тежко камъче лежеше в сърцето на Стояна. Понякога то натежаваше много. Стоян не знаеше как да го нарече и само чувствуваше тежестта му. И други още камъчета тежаха в сърцето му, тежаха до болка, но той не знаеше какво име да й даде. Работа, да, трябваше да се работи за бея — нивите бяха негови и той хранеше цялата рая в селото. Стоян не се боеше от работа — беше млад и силен, — ала понякога вкъщи или негде по селото людете казваха: „Като вола за сламата.“ Волът беше добитък, скот, воловете получаваха слама, а людете — само черен хляб, та трябваше да крадат, за да имат нещо повече. Това знаеше Стоян и когато се уморяваше много от работа, ставаше му тъжно. Той се боеше от турците — най-вече от бея, от кехаите му, дори и от децата му. Беят беше негов господар. И всички турци бяха по-силни от него — пред бея и пред всеки турчин сърцето му се свиваше до болка от страх. Работа, страх и една тъмна, безименна скръб тежеше в сърцето му. Случваше се да няма де да легне в къщата, под ниския сламенен покрив, дето спяха Глаушевци по рогозките върху пръстения под, всички заедно и заедно с добитъка; обичаше да носи чисти везани ризи, а носеше дрипави и пълни с гад, обичаше здрави, яки опинци, с дълги ремъци, а дядо Йоан отделяше нови опинци за него само за Божик. Обичаше да поприказва, да се посмее, да се пошегува, да се побори с някого, да си попее, да посвири с кавал или на гайда, а другите вкъщи и по селото все току махваха с ръка към него. Все го държаха някак настрана, та и дядо му, и баща му дори бяха забравили да го оженят.

— Стоян! Стойку бре, Стойку…

Стоян позна гласа на сестра си Благуна. Тя го търсеше, викаше го със сподавен глас, боеше се, види се, да не го издаде. Настанала бе нощ, младият месец бе извил остри рога на студеното зимно небе, през нозете на Стояна проникваше в тялото му студена влага.

— Стойку бре, Стойку! — чу се по-наблизу.

Нещо прошумоля в храстите и Стоян видя в бледия зрак кучето си да куцука нагоре по брега и изчезна нататък подир гласа на Благуна. Изчезна и тя, докато я чакаше Стоян да се покаже горе на брега.

Той остана сам в тъмния дол. Не се чу вече гласът на сестра му, не се върна и кучето. Тихо беше наоколо, само месечината блестеше насреща и бледият й зрак обливаше като ледена вода Стояна, ледена грудка заседна в гърдите му.

— Ха да бегам! Да бегам! — разтърси глава и рамена той, разтъжен и сърдит. Сърдеше се на Благуна, на кучето — и те го бяха изоставили. Нека!

В града бе ходил само пет или шест пъти. Други бяха людете там и друг беше животът им. Какви други? Ех — по-добри и всичко беше по-хубаво. Людете бяха по-важни и по фурните имаше бял хляб. Много народ имаше там, хубави къщи, чаршия и какви ли не дяволии. Който работи, за себе си печели и никой не ти дели залъка. Блазе им на гражданите! И там най-добре можеше да се скрие Стоян — никой нямаше да го чуе, да го види между толкова народ.

Стоян се раздвижи предпазливо, изкачи се тихо по рова и подаде глава. Всичко живо бе се спотаило в едвам тлеещия лунен здрач на студената, влажна зимна нощ. Новата месечина клонеше вече към залез, по земята се надигаха, разливаха се надалеко огромни черни сенки. Стоян потръпна, изкачи се бързо на брега и се отправи към къщи. В тъмнината не се боеше от бея и кехаите — сега той мислеше само за града и сам не знаеше какво точно. В паметта му изникваха всички хубави неща, които бе видял и чул там, нищо не го спираше тук в тая студена и тъмна нощ, а там го очакваше спасение и по-хубав живот — какъв, той не знаеше, само в сърцето му припламваше плаха радост. Друг някакъв страх се задаваше отнякъде и все пак не беше толкова страшно — натам, към града, го гонеше тъмнината, в която се криеше сега и родното му село, и кулата на господаря, и всичко наоколо; натам го тласкаше една колкото хубава, толкова и неясна надежда.

Пред къщата най-напред го срещна Шаро, сетне пред него се изпречи майка му.

— Къде се загуби, сине — прошепна бързо тя и едвам докосна с ръка разголените му гърди, негли да провери, че е той. — Леле, сине… Идва да те търси Осман кехаята! За кучето на бея. Ами сега, Стойко?

— Майко, отивам в града. Ти само да знайш и на Благуна кажи.

— Ами дали ще те пусне дедо ти?

— За мене нема живот тука. Беят ще ме убие или Осман.

— Ще те убият, сине.

До тях изведнаж се изправи в тъмнината и Благуна.

— Идва Осман…

— Отивам в града.

— Там ли ще останеш?

— Там.

— Лелей… Блазе ти, Стойко!

Той се отдели от двете жени, отиде към дръвника, посегна напосоки и взе една секира, окачи я на лявата си ръка. Като мина пак край жените в тъмнината, той тихо рече:

— Хайде…

Те нищо не му отговориха и Стоян продължи нататък през двора. Отминал бе само няколко стъпки, когато чу как майка му въздъхна, нещо го парна направо по сърцето и остана там, докато прекоси той бащиния си двор, докато излезе от селото. Когато беше вече доста далеко от родното село по пътя за града и бе вървял като насън, той изведнаж дочу зад себе си тих, познат шум. Изви глава назад, без да се спира, и се усмихна: след него куцукаше, все на три нозе, кучето му. „Къде си тръгнало? — попита в ума си Стоян развеселен. — Да не мислиш, че там…“ — опита се да се закани той, но и сам не знаеше с какво да се закани и не се обърна да прогони назад неканения си другар.