Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XXIX
В КОЯТО Д’АРТАНЯН ЗАПОЧВА ДА СЕ СТРАХУВА, ЧЕ НЕГОВИТЕ ПАРИ И ПАРИТЕ НА ПЛАНШЕ СА ЗАГИНАЛИ БЕЗВЪЗВРАТНО

Кралят не можеше да се опомни от учудването си и гледаше ту усмихнатото лице на мускетаря, ту тъмния прозорец. Но преди да събере мислите си, осем моряци на д’Артанян (двама останаха да пазят лодката) донесоха в къщата продълговатия предмет, който в тая минута съдържаше съдбините на Англия. Пари го прие.

Преди да замине от Кале, д’Артанян беше поръчал в тоя град нещо подобно на мъртвешки ковчег, доста широк и доста дълбок, за да може човек да се обръща свободно в него. Дъното и страните, специално постлани, образуваха доста меко легло, в което човек не можеше да умре от морското клатушкане. Малката решетка, за която д’Артанян говореше на краля, наподобяваща забрало на шлем, се намираше там, където беше лицето на пленника. Тя беше направена така, че при най-малкия вик можеше, като се натисне, да заглуши вика и дори да удуши викащия.

Д’Артанян познаваше толкова добре и екипажа си, и пленника си, че по целия път се страхуваше само от две неща: или генералът ще предпочете смъртта пред това необикновено робство и ще накара да го удушат, като поиска да говори, или пазачите му ще се изкушат от обещанията на пленника и ще го сложат него, д’Артанян, в сандъка, на мястото на Мънк.

Ето защо д’Артанян прекара два дни и две нощи край ковчега насаме с генерала, предлагайки му вино и храна, които той отказваше, и опитвайки се непрекъснато да го успокои и да го увери, че няма нищо лошо да му се случи след това странно пленничество. Два пистолета на масата и голата шпага успокояваха д’Артанян относно нескромността на моряците.

Като пристигнаха в Шевенинген, той се успокои напълно. Хората му се страхуваха много от всяко сблъскване с крайбрежните жители. Впрочем той привлече на своя страна тоя, който му служеше морално за лейтенант и когото нарекохме Менвил. Този човек не беше съвсем прост и можеше да изгуби много повече от другите, защото имаше повече съвест. Той се надяваше, че службата при д’Артанян ще му открие бъдеще, и затова беше готов да отиде по-скоро на явна смърт, отколкото да престъпи заповедта на началника. По тая причина, щом стигнаха до брега, именно на него д’Артанян повери сандъка и живота на генерала. Също така пак на него той заповяда да донесе сандъка с помощта на седемте души, щом чуе три изсвирвания. Ние видяхме, че лейтенантът изпълни заповедта.

Когато внесоха сандъка в къщата на краля, д’Артанян отпрати хората си с любезна усмивка и им каза:

— Господа, вие направихте голяма услуга на негово величество крал Чарлз II, който след месец и половина ще бъде крал на Англия. Вашето възнаграждение ще бъде удвоено. Вървете и ме чакайте на лодката.

Веднага всички тръгнаха с такъв шумен възторг, че уплашиха дори кучето.

Д’Артанян беше заповядал да внесат сандъка във вестибюла на краля. Сега той затвори най-грижливо вратата, отвори сандъка и каза на генерала:

— Господин генерал, приемете моите хиляди извинения; постъпките ми не бяха достойни за един човек като вас, добре зная това; но налагаше ми се да ме вземете за прост рибар. При това Англия е много неудобна страна за превози. Надявам се, че ще вземете всичко това под внимание. Но тук, господин генерал — прибави д’Артанян, — вие можете да станете и да ходите.

Той отряза връзките, които стягаха ръцете на генерала. Мънк стана и седна с вид на човек, който чака смъртта.

Тогава д’Артанян отвори вратата в кабинета на Чарлз и му каза:

— Всемилостиви господарю, ето вашия неприятел, господин Мънк; аз си бях обещал да ви направя тая услуга. Тая работа се свърши, сега дайте заповедите си… Господин Мънк — прибави той, като се обърна към пленника, — вие сте пред негово величество крал Чарлз II, върховен господар на Великобритания.

Мънк вдигна към младия принц студено-стоическия си поглед и каза:

— Аз не познавам никакъв крал на Великобритания; аз не познавам дори тук никого, който да бъде достоен да носи името благородник, защото в името на Чарлз II един пратеник, когото взех за честен човек, ми постави безчестна клопка. Аз паднах в нея, толкова по-зле за мене. Сега вие, изкусителят — каза той на краля, — и вие, изпълнителят — каза той на д’Артанян, — запомнете това, което ще ви кажа: във ваша власт е тялото ми, вие можете да го убиете, дори ви съветвам да направите това, защото никога няма да завладеете душата ми, нито волята ми. А сега не чакайте от мене нито дума, защото от тая минута няма да отворя повече уста дори за да викам. Казах.

Той изрече тия думи с дивата и непобедима решителност на най-закоравял пуританин. Д’Артанян погледна пленника си като човек, който знае цената на всяка дума и който определя тая цена по тона, с който е казана.

— Наистина — съвсем тихо каза той на краля — генералът е решителен човек; в продължение на два дни той не поиска да вземе хапка хляб, нито да глътне капка вино. Но тъй като от тая минута ваше величество решава участта му, аз си умивам ръцете, както е казал Пилат.

Прав, бледен и примирен със съдбата, Мънк чакаше с втренчен поглед и скръстени ръце. Д’Артанян се обърна към него.

— Вие разбирате чудесно — каза му той, — че изразите ви, много хубави впрочем, не могат да задоволят никого, нито дори вас самия. Негово величество искаше да приказва с вас, вие се отказвахте от свиждане. Защо сега, когато сте лице срещу лице, когато към това ви принуди сила, независеща от вашата воля, защо ни принуждавате към сурови мерки, които смятам за безполезни и безсмислени? Говорете, дявол да го вземе! Кажете поне едно не!

Мънк дума не продума, Мънк не извърна поглед, Мънк си поглаждаше мустаците със загрижен вид, който предвещаваше, че работите ще се объркат.

През това време Чарлз II беше изпаднал в дълбок размисъл. За първи път той се срещаше с Мънк, тоест с тоя човек, когото толкова желаеше да види; и с дълбок поглед, който бог е дал на орлите и на кралете, той измери бездната на сърцето му.

Виждаше, че Мънк е решил по-скоро да умре, отколкото та говори; тук нямаше нищо необикновено от страна на такъв забележителен човек, на когото беше нанесена страшна рана. В същия миг Чарлз II взе едно от тия решения, за които обикновените хора залагат живота си, генералите — цялото си щастие, а кралете — кралствата си.

— Господине — каза той на Мънк, — в известно отношение вие имате пълно право. И така, аз не искам от вас да ми отговорите, а да ме изслушате.

Настъпи минутно мълчание: кралят гледаше Мънк, който оставаше безстрастен.

— Преди малко вие ми отправихте горчив укор, господине — каза кралят. — Казахте, че един от моите пратеници отишъл в Нюкасъл да ви постави клопка и това между другото няма да бъде разбрано от господин д’Артанян, когото, виждате и на когото впрочем дължа искрена благодарност за великодушната му, за героичната му преданост.

Д’Артанян се поклони почтително. На Мънк и окото не трепна.

— Господин д’Артанян — забележете, господин Мънк, аз не ви казвам това, за да се извинявам, — господин д’Артанян е отишъл в Англия по собствена подбуда, без корист, без заповед, без надежда, като истински благородник, какъвто е, за да направи услуга на един нещастен крал и за да прибави още един красив подвиг към многото извършени от него славни деяния.

Д’Артанян се изчерви малко и се покашля, за да скрие смущението си. Мънк не се помръдна.

— Вие не вярвате на думите ми, господин Мънк, нали? — продължи кралят. — Разбирам го това: такива доказателства за преданост са толкова редки, че е позволено да не им се вярва.

— Господинът не би бил прав, ако не ви вярва, всемилостиви господарю — извика д’Артанян, — защото ваше величество каза сега самата истина, такава истина, че навярно аз съм постъпил зле, като съм заловил генерала, защото това е неприятно на всички без изключение. В действителност, ако това е така, аз съм в отчаяние.

— Господин д’Артанян — каза кралят, като улови ръката на мускетаря, — повярвайте ми, вие ме задължихте повече, отколкото ако ми бяхте спечелили победа, защото вие ми открихте един непознат приятел, на когото вечно ще бъда благодарен и когото ще обичам винаги.

Кралят му стисна сърдечно ръката, поклони се на Мънк и прибави:

— И един неприятел, когото занапред ще ценя както трябва.

В очите на пуританина блесна светкавица, но само една и лицето му, осветено за миг от нея, придоби отново мрачното си безстрастие.

— И така, господин д’Артанян — продължи Чарлз, — ето какво щеше да се случи: господин граф дьо Ла Фер, когото познавате, замина за Нюкасъл…

— Атос! — извика д’Артанян.

— Да, това е прякорът му, струва ми се. Значи граф дьо Ла Фер замина за Нюкасъл и може би щеше да склони генерала на някаква конференция с мене или с някои от моите привърженици, ако вие насила не се бяхте намесили в преговорите.

— Пусто да остане! — каза д’Артанян. — Значи той е влизал в лагера същата вечер, когато аз се промъквах там с моите рибари…

Едва забележимо намръщване на Мънк показа на д’Артанян, че не се беше излъгал.

— Да, да — промърмори той, — стори ми се, че виждам неговата фигура, че чувам неговия глас. Ай, да ме вземе дяволът! О, всемилостиви господарю, простете ми, аз мислех, че нареждам добре работите.

— Тук няма нищо лошо, господине — отговори кралят, — освен това, че генералът ме обвинява в поставянето на клопка, за което съвсем не съм виновен. Не, генерале, не с такова оръжие смятах да си служа срещу вас; скоро ще видите това. А дотогава, когато ви давам честната си дума на благородник, вярвайте ми, господине, вярвайте ми. Сега, господин д’Артанян, позволете да ви кажа една дума.

— Слушам на колене, всемилостиви господарю.

— Вие сте ми предан, нали?

— Ваше величество видя. Извънредно предан.

— Добре. Една дума е достатъчна от човек като вас. Впрочем при думата винаги има и дела. Генерале, моля да ме последвате. Елате с нас, господин д’Артанян.

Доста учуден, д’Артанян се приготви да се подчини. Чарлз II излезе, Мънк го последва, д’Артанян последва Мънк. Чарлз тръгна по пътя, по който беше дошъл при него д’Артанян, и скоро свежият морски вятър облъхна лицата на тримата нощни пътешественици. Чарлз отвори една малка вратичка и на петдесет крачки след нея те се намериха отново на дюните, срещу океана, който беше престанал да се надига и почиваше край брега като уморено чудовище.

Чарлз II вървеше замислен, с наведена глава и мушнал ръка под мантията си. Мънк го следваше свободен, но не съвсем спокоен. Д’Артанян вървеше отзад с ръка върху дръжката на шпагата си.

— Де е лодката, която ви е докарала, господа? — запита Чарлз мускетаря.

— Там долу, всемилостиви господарю; седем души и един офицер ме чакат в нея.

— А, да, виждам! Лодката е изтеглена на пясъка; но вие сигурно не сте дошли с нея от Нюкасъл?

— О, не, всемилостиви господарю! Аз наех на своя сметка една фелука, която хвърли котва на топовен изстрел от дюните. С нея извършихме пътуването.

— Господине — каза кралят на Мънк, — вие сте свободен.

Колкото и твърда воля да имаше, Мънк не можа да задържи едно възклицание. Кралят кимна утвърдително с глава и продължи:

— Ние ще събудим един рибар от селото, който ще спусне лодката си в морето още тая нощ и ще ви заведе, където му заповядате. Господин д’Артанян, когото виждате, ще придружи ваша светлост. Поверявам господин д’Артанян на вашата чест, господин Мънк.

Мънк измърмори от изненада, а д’Артанян въздъхна дълбоко. Кралят сякаш не забеляза това и почука по Дървената решетеста ограда, която заобикаляше къщурката на първия рибар, живеещ в дюните.

— Хей, Кейзер! — извика той. — Ставай!

— Кой ме вика? — попита рибарят.

— Аз, Чарлз, кралят.

— Ах, милорд! — извика Кейзер, като ставаше съвсем облечен от платното, в което спеше като в хамак. — С какво мога да ви услужа?

— Кейзер — каза Чарлз, — ти ще отплуваш веднага. Ето тоя пътник наема лодката ти и ще ти плати добре; обслужи го добре.

И кралят отстъпи няколко крачки, за да може Мънк да говори свободно с рибаря.

— Искам да се прехвърля в Англия — каза Мънк, който говореше толкова холандски, колкото за да се разбере.

— Веднага — отговори рибарят, — ей сегичка, ако искате.

— Дълго ли ще се стягаш за път? — попита Мънк.

— По-малко от половин час, ваша светлост. В тоя момент най-големият ми син се готви за отплуване, защото трябва да заминем на лов за риба в три часа сутринта.

— Е, разбрахте ли се? — попита Чарлз, като се приближи.

— Да, всемилостиви господарю, с изключение на цената — отговори рибарят.

— Това е моя работа — рече Чарлз. — Господинът е мой приятел.

При тая дума Мънк потрепери и погледна Чарлз.

— Добре, милорд — съгласи се Кейзер.

В тоя миг най-големият син на Кейзер, който се намираше на брега, затръби с рог.

— А сега вървете, господа! — каза кралят.

— Всемилостиви господарю — обади се д’Артанян, — нека ваше величество благоволи да ми отдели няколко минути. Аз наех хора; тъй като заминавам без тях, трябва да ги предупредя.

— Свирнете им — каза Чарлз усмихнато.

Д’Артанян свирна действително, докато Кейзер отговаряше на сина си; веднага дотичаха четирима души, водени от Менвил.

— Ето ви добра сума по сметката — каза д’Артанян, като им даваше една кесия, която съдържаше две хиляди и петстотин ливри в злато. — Вървете и ме чакайте в Кале: вие знаете къде.

И д’Артанян пусна с дълбока въздишка кесията в ръцете на Менвил.

— Как, вие се разделяте с нас? — извикаха моряците.

— За късо време — отговори д’Артанян — или за дълго. Кой знае? Но вие получихте вече две хиляди и петстотин ливри; сега получавате още толкова; следователно получихте всичко, което ви се следваше. И така, да се разделим, деца мои.

— А фелуката?

— Не се безпокойте за нея.

— Но там са всичките ни вещи.

— Вземете ги и веднага тръгнете.

— Слушаме, командире.

Д’Артанян се върна при Мънк и му каза:

— Господине, чакам заповедите ви, защото ние ще тръгнем заедно, освен ако компанията ми не ви е приятна.

— Напротив, господине — отговори Мънк.

— Хайде, господа, да се качваме! — викна синът на Кейзер.

Чарлз се поклони учтиво и с достойнство на генерала и му каза:

— Вие ще ми простите навярно ненавременната неприятност, която изпитахте, когато се убедите, че не съм виновен за нищо.

Мънк се поклони ниско, без да отговори. От своя страна Чарлз предпочете да не казва нито дума насаме на д’Артанян, но прибави високо:

— Още веднъж ви благодаря, господин кавалере, благодаря ви за услугите. За тях ще ви заплати господ бог, който, надявам се, запазва само за мене изпитанията и скръбта.

Мънк последва Кейзер и сина му и се качи заедно с тях на лодката.

Д’Артанян ги последва, като мърмореше:

— Ах, нещастни ми Планше, страхувам се много, че извършихме една лоша сделка!