Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LXXXIX
ИЗНЕНАДАТА НА ГОСПОЖИЦА ДЬО МОНТАЛЕ

Принцесата беше венчана в черквата на Пале Роял в присъствието на строго избрани придворни.

Макар че присъствието в черквата да се смяташе за голямо благоволение, Раул, верен на обещанието си, въведе Маликорн, който жадуваше да се наслади на любопитната гледка.

След като изпълни задължението си, Раул се приближи до дьо Гиш; в противоположност на великолепния му костюм, лицето на графа беше помрачено до такава степен от скръб, че само херцог Бъкингам би могъл да се състезава с него по бледина и обезсърчение.

— Внимавай, графе — каза Раул, като се приближи до приятеля си и се приготви да го подкрепи, когато архиепископът благославяше съпружеската двойка.

Действително господин принц дьо Конде гледаше с любопитство двете въплъщения на отчаянието, които стояха като кариатиди от двете страни в средната част на черквата.

Графът почна да обръща по-голямо внимание на себе си.

След като се свърши обрядът, кралят и кралицата минаха в големия салон, където им бяха представени нейно височество и свитата й.

Всички забелязаха, че кралят, който изглеждаше възхитен от външността на снаха си, й направи най-искрени комплименти.

Всички забелязаха, че Ана Австрийска, която впери дълъг и мечтателен поглед в Бъкингам, се наведе към госпожа дьо Мотвил и й каза:

— Не намирате ли, че той прилича на баща си? Най-после всички забелязаха, че негово височество наблюдаваше всички и изглеждаше много недоволен.

След приемането на високите особи и на посланиците негово височество поиска позволение от краля да му представи, на него и на нейно височество, новия си щат.

— Знаете ли, виконте — съвсем тихо попита принц дьо Конде, като се обърна към Раул, — дали щатът е съставен от човек с вкус и дали ще видим прилични лица?

— Съвсем не зная, монсеньор — отговори Раул.

— О, вие се преструвате!

— Как така, монсеньор?

— Вие сте приятел на дьо Гиш, който е един от приятелите на принца.

— Вярно е, монсеньор, но тъй като това не ме интересуваше, не запитах дьо Гиш, а той от своя страна, като не го попитах, не ми каза нищо.

— Но Маникан?

— Наистина аз видях господин дьо Маникан в Хавър и по пътя, но и него питах толкова, колкото и дьо Гиш. Впрочем господин дьо Маникан е второстепенно лице и едва ли знае нещо по тоя въпрос.

— Ех, драги ми виконте, от небето ли падате? — каза принц дьо Конде. — В подобен случай именно второстепенните лица играят главна роля и ето доказателството: почти всичко е ставало по съвета на господин Маникан, даден на дьо Гиш, и по съвета на дьо Гиш, даван на негово височество.

— Е добре, монсеньор, съвсем не знаех това — отвърна Раул — и имам честта за първи път да го чуя от ваше височество.

— Вярвам ви напълно, макар че е невероятно; впрочем няма да чакаме дълго: ето и летящия ескадрон, както казваше милата кралица Катерина. Ей богу, хубави лица!

Наистина цяла тълпа млади момичета влизаше в залата под предводителството на госпожа дьо Навай. И трябва да кажем за чест на Маникан, ако действително при избирането беше играл ролята, която му приписваше принц дьо Конде, че бе действувал добре: картината можеше да очарова хората, които като принц дьо Конде бяха ценители на всички видове хубост. Една млада руса жена на двадесет-двадесет и една година с големи сини очи, които изпускаха ослепителни пламъци, вървеше първа и бе представена първа.

— Госпожица дьо Тоне Шарант — каза старата госпожа дьо Навай на негово височество.

И негово височество повтори, като се поклони на нейно височество:

— Госпожица дьо Тоне Шарант.

— Аха, тая ми се вижда много приятна — каза принц дьо Конде, като се обърна към Раул. — Номер едно.

— Наистина е хубава — забеляза Бражелон, — макар че има малко високомерен вид.

— Е, знаем го тоя вид, виконте; след три месеца ще бъде опитомена; но гледайте, ето още една хубавица.

— О — рече Раул, — тая хубавица ми е позната!

— Госпожица Ор дьо Монтале — каза госпожа дьо Навай.

Името и презимето бяха повторени добросъвестно от негово височество.

— Боже господи! — извика Раул, като впери слисан поглед към входната врата.

— Какво има? — попита принц дьо Конде. — Госпожица Ор дьо Монтале ли ви накара да изпуснете едно такова „Боже господи“?

— Не, монсеньор, не — отговори Раул силно побледнял и разтреперан.

— Ако не е госпожица Ор дьо Монтале, тогава е тая очарователна блондинка, която върви след нея. Хубави очи, бога ми! Малко слабичка, но очарователна.

— Госпожица дьо ла Бом Льоблан дьо Ла Валиер — каза госпожа дьо Назай.

Очите на Раул се премрежиха при това име, което отекна до дъното на сърцето му.

Той не виждаше и не чуваше вече нищо. Като видя, че Раул стана ням слушател на шеговитите му забележки, принц дьо Конде отиде да види по-отблизо хубавите млади момичета, които беше преценил от пръв поглед.

— Луиз тук! Луиз почетна госпожица на нейно височество! — шепнеше Раул.

И очите му, на които просто не можеше да повярва, поглеждаха ту Луиз, ту Монтале.

Впрочем госпожица дьо Монтале се беше освободила от привидната си свенливост, която й беше необходима само в минутата на представянето и на поклоните. От своето ъгълче тя разглеждаше доста уверено всички присъствуващи и като намери Раул, почна да се забавлява със силното учудване, в което нейното присъствие и присъствието на приятелката й бяха хвърлили клетия влюбен.

Раул се опитваше да избегне тоя закачлив, лукав и насмешлив поглед, който го измъчваше, но въпреки това постоянно го ловеше въпросително.

А Луиз, било от природна свенливост, било от някаква друга, необяснима за Раул причина, стоеше с наведени очи; смутена, заслепена, дишайки бързо, тя се мъчеше да отстъпи колкото се може по-далече, като не обръщаше внимание на побутванията с лакът от страна на Монтале.

Всичко това беше истинска загадка за Раул и клетият виконт би дал какво ли не, за да узнае разрешението й.

Но край него нямаше никой, който да му обясни тайната; дори Маликорн, малко смутен от тоя голям брой знатни хора и доста слисан от насмешливите погледи на Монтале, беше описал кръг и полека-лека бе застанал на няколко крачки от принц дьо Конде, зад групата почетни госпожици; сега той можеше почти да чува гласа на госпожица Ор — планета, която го притегляше като скромен спътник.

Когато Раул дойде на себе си, стори му се, че чува познати гласове от лявата си страна.

Действително това бяха дьо Вард, дьо Гиш и кавалерът дьо Лорен, които приказваха помежду си.

Впрочем те приказваха толкова тихо, че в голямата зала едва се чуваше шепотът им.

Умението да се говори без помръдване, без навеждане на събеседника беше изкуство, което новаците не можеха, да овладеят веднага; ето защо беше необходимо дълго упражняване в такива разговори, без погледи, без движение на главата, които напомняха разговор на група мраморни статуи.

Наистина при големи приеми на краля и на кралиците, когато техни величества говореха, а всички сякаш слушаха в благоговейно мълчание, се водеха много такива мълчаливи разговори, в които не преобладаваше ласкателството.

Раул спадаше към много опитните хора в това изкуство на етикецията и често по движението на устните можеше да отгатне смисълът на думите.

— Каква е тая Монтале? — питаше, дьо Вард. — Каква е тая Ла Валиер? Каква е тая провинция, която пристига при нас?

— Монтале? — каза кавалерът дьо Лорен. — Познавам я: тя е добро момиче, което ще забавлява двора. Ла Валиер е очарователно куцо момиче.

— Пфу! — рече дьо Вард.

— Не пфукайте, дьо Вард; за куците има доста латински поговорки, много остроумни и главно много характерни.

— Господа, господа — каза дьо Гиш, като гледаше неспокойно Раул, — спазвайте малко мярка, моля ви се.

Но безпокойството на графа, наглед поне, нямаше основания. Раул остана твърд и равнодушен, макар че не изпусна нито дума от казаното. Изглеждаше, че си взема бележка за дързостите и волностите на двамата предизвикатели, за да си види сметките с тях при удобен случай.

Без съмнение дьо Вард отгатна тая мисъл и продължи:

— Кои са любовниците на тия госпожици?

— На Монтале ли? — попита кавалерът.

— Да, най-напред на Монтале.

— Е, вие, аз, дьо Гиш, всеки, който пожелае.

— А на другата?

— На госпожица дьо Ла Валиер ли?

— Да.

— Внимавайте, господа — забеляза дьо Гиш, за да попречи на дьо Вард да отговори, — внимавайте, нейно височество ни слуша.

Раул пъхна ръка до китката под дрехата си, впи пръсти в гърдите и започна да къса дантелите си.

Но точно тия клюки, на които щяха да се изложат клетите жени, го накараха да вземе сериозно решение.

„Клетата Луиз — помисли си той, — тя е дошла с почтено намерение и под почетно покровителство; но трябва да узная това намерение; трябва да зная кой я покровителствува.“

И като подражаваше маневрата на Маликорн, той тръгна към групата на почетните госпожици.

Скоро представянето се свърши. Кралят, който непрекъснато гледаше принцесата и се възхищаваше от нея, излезе веднага след това от приемната зала заедно с двете кралици.

Кавалерът дьо Лорен зае отново мястото си край негово височество и по пътя наля няколко капки от отровата, която събираше от един час, като гледаше нови лица и като подозираше, че няколко сърца са щастливи.

Като излизаше, кралят увлече след себе си част от присъствуващите; но тия от придворните, които обичаха да бъдат независими или усилено се занимаваха с ухажване, започнаха да се приближават до дамите. Принц дьо Конде направи няколко комплимента на госпожица дьо Тоне Шарант. Бъкингам ухажваше госпожа Дьо Шале и госпожа дьо Лафайет, които нейно височество беше отличила и които тя обичаше. А граф дьо Гиш, напуснал негово височество, който единствено можеше да се приближи до нейно височество, приказваше оживено със сестра си госпожа дьо Валантиноа и госпожици дьо Креки и дьо Шатийон.

Сред всички тия политически и любовни интереси Маликорн искаше да завладее Монтале, но тя предпочиташе повече да приказва с Раул, най-малкото за да се наслади на въпросите и изненадата му.

Раул отиде, право при госпожица дьо Ла Валиер и й се поклони с най-голямо уважение.

Като видя това, Луиз се изчерви и измънка нещо.

Но Монтале побърза да й дойде на помощ.

— Е — каза тя, — ето ни и нас, господин виконте.

— Виждам ви добре — каза Раул с усмивка — и именно за вашето присъствие тук идвам да получа едно малко обяснение.

Маликорн се приближи с най-чаровната си усмивка.

— Оттеглете се, господин Маликорн — каза Монтале. — Наистина вие сте много нескромен.

Маликорн стисна устни и отстъпи две крачки назад, без дума да продума.

Само усмивката му промени израза си: от открита стана насмешлива.

— Обяснение ли искате, господин Раул? — попита Монтале.

— Разбира се, интересно е да се чуе, струва ми се. Госпожица дьо Ла Валиер — почетна госпожица на нейно височество!

— А защо да не бъде почетна госпожица като мене? — попита Монтале.

— Приемете моите поздравления, госпожици — каза Раул, на когото се стори, че не искат да му отговорят направо.

— Вие казвате това с подчертано ласкателски вид, господин виконте.

— Аз ли?

— Но, разбира се! Нека каже и Луиз.

— Може би господин дьо Бражелон мисли, че това място е прекалено високо за мене — рече Луиз, като се запъваше.

— О, съвсем не, госпожице! — разпалено възрази Раул. — Вие знаете много добре, че не мисля това. Не бих се учудил, ако заемехте трона на кралица, а още повече пък мястото на почетна госпожица. Учудвам се само, че узнах това едва днес, и то случайно.

— Ах, наистина — отговори Монтале с обикновеното си лекомислие. — Ти не разбираш нищо, а и не можеш да разбереш. Господин дьо Бражелон ти писа четири писма, но по това време в Блоа беше само майка ти; аз не исках тия писма да паднат в ръцете и, пипнах ги и ги върнах на господин Раул; по тоя начин той мислеше, че си в Блоа, когато ти беше в Париж, и главно не знаеше, че положението ти се е променило.

— Как! Нима ти не предупреди господин Раул, както те бях помолила? — извика Луиз.

— Хайде де! За да прояви строгост, за да каже неоспорими истини, за да разруши всичко, което успяхме да направим с толкова труд? О, не, разбира се!

— Значи съм много строг? — попита Раул.

— Впрочем мислех, че така е най-добре — продължи Монтале. — Аз заминавах за Париж, вие не бяхте там, Луиз се късаше от плач; тълкувайте това както си искате; аз помолих покровителя ми, този, който ми беше издействувал грамотата, да поиска грамота и за Луиз; грамотата дойде. Луиз замина, за да си поръча рокли; аз останах, тъй като си имах необходимите дрехи; получих писмата ви и ви ги върнах, като прибавих няколко думи с обещание за изненада. Ето ви изненадата, драги господине; струва ми се, че не е лоша; не искайте друго. Хайде, господин Маликорн, време е да оставим тия млади хора сами; те имат да си казват много неща; дайте ми ръката си; надявам се, че това е голяма чест за вас, господин Маликорн.

— Извинете, госпожице — каза Раул, като спря палавото младо момиче и придаде на думите си сериозност, която се различаваше силно от тона на Монтале; — извинете, но мога ли да узная името на вашия покровител? Защото ако ви покровителствуват на известни основания…

Раул се поклони.

— … не виждам същите причини да бъде покровителствувана госпожица дьо Ла Валиер.

— Боже мой, господин Раул — простодушно каза Луиз, — работата е много проста и аз не виждам защо да не ви го кажа това сама… Моят покровител е господин Маликорн.

За миг Раул се вцепени, като се питаше дали не се подиграват с него; после се обърна, за да запита Маликорн. Но младият човек беше вече далеч, отведен от Монтале.

Госпожица дьо Ла Валиер направи крачка, за да последва приятелката си; но Раул я задържа с кротка властност.

— Много ви се моля, Луиз — каза той, — още една дума.

— Но, господин Раул — отговори Луиз почервеняла, — ние сме сами… Всички си отидоха… Ще се безпокоят, ще ни търсят.

— Не се страхувайте — рече младият човек с усмивка, — нито вие, нито аз сме достатъчно важни лица, за да се забележи отсъствието ни.

— Но службата ми, господин Раул?

— Успокойте се, госпожице, аз зная придворните обичаи; вашата служба ще започне едва утре; значи остават ви няколко минути и през това време можете да ми дадете обяснението, което ще имам честта да ви поискам.

— Колко сте сериозен, господин Раул! — каза Луиз силно обезпокоена.

— Причината е, че положението е сериозно, госпожице. Слушате ли ме?

— Слушам ви; само че, господине, повтарям ви, ние сме съвсем сами.

— Имате право — рече Раул.

И като подаде ръка, той заведе младото момиче в галерията до приемната зала, прозорците на която гледаха към площада.

Всички се трупаха при средния прозорец с външен балкон, откъдето можеха да се виждат подробностите на бавните приготовления за заминаването.

Раул отвори един от страничните прозорци и се спря край него насаме с госпожица дьо Ла Валиер.

— Луиз — каза той, — вие знаете, че от детинство ви обичах силно като сестра и че бяхте довереница на всичките ми скърби, пазителка на всичките ми надежди.

— Да — отговори тя тихо, — да, господин Раул, зная това.

— От своя страна вие имахте навик да ми засвидетелствувате същото приятелство, същото доверие. Защо при тая среща не ми бяхте приятелка? Защо нямахте доверие в мене?

Ла Валиер не отговори нищо.

— Аз мислех, че ме обичате — рече Раул, гласът на когото трепереше все повече и повече; — мислех, че сте се съгласили на всички планове, които крояхме заедно за щастието ни, когато двамата се разхождахме по големите алеи на Кур Шеверки и под тополите по пътя за Блоа. Вие не отговаряте, Луиз?

Той млъкна за миг, а след това попита, като едва дишаше:

— Да не би вече да не ме обичате?

— Не казвам това — каза Луиз съвсем тихо.

— О, отговорете ми, моля ви се: у вас са всичките ми надежди; избрах ви за скромните ви и мили обноски. Пазете се да не се заслепите, Луиз, сега, когато ще живеете сред двора, където всичко чисто се покварява, където всичко младо се състарява бързо. Луиз, запушете ушите си, за да не чувате думите наоколо, затворете очите си, за да не виждате примерите, стиснете устните си, за да не вдишвате развращаващия въздух. Без лъжи, без извъртания, Луиз, кажете ми: трябва ли да вярвам това, което каза госпожица дьо Монтале? Луиз, наистина ли дойдохте в Париж, защото не бях вече в Блоа?

Ла Валиер се изчерви и закри лицето си с ръце. — Да — извика Раул екзалтиран, — да, вие дойдохте за това, нали? О, аз ви обичам така, както никога не съм ви обичал! Благодаря ви, Луиз, за тая преданост; но трябва да взема мерки, за да ви защитя от всички оскърбления, да ви предпазя от най-малкото петно. Луиз, една почетна госпожица при двора на млада принцеса, при днешните леки нрави и непостоянни любовни увлечения, една почетна госпожица е в центъра на нападенията без никаква защита; тая обстановка не е за вас: трябва да се омъжите, за да бъдете уважавана.

— Да се омъжа?

— Да.

— Боже мой!

— Ето ръката ми, Луиз, сложете вашата в нея.

— Но баща ви?

— Баща ми ми дава пълна свобода.

— Все пак…

— Разбирам съмненията ви, Луиз; ще се посъветвам с баща ми.

— О, господин Раул, размислете, почакайте.

— Да чакам е невъзможно, а да размислям, Луиз… да размислям, когато става въпрос за вас, би било оскърбление; вашата ръка, мила Луиз, аз съм господар на себе си; баща ми ще даде съгласието си, обещавам ви това; вашата ръка, не ме карайте да чакам; отговорете ми с една дума, една-единствена, иначе ще помисля, че за да се промените завинаги, е била достатъчна една-единствена крачка в двореца, че са били достатъчни един повей на благоволение, една усмивка на кралиците, един поглед на краля.

Щом Раул произнесе последната дума, Луиз побледня смъртно — навярно се уплаши от екзалтацията на младия човек.

И с движение, бързо като мисълта, тя сложи двете си ръце в ръцете на Раул.

След това избяга, без да прибави нито думичка, и изчезна, без да погледне назад.

Раул затрепера с цялото си тяло при допира на ръцете й.

Той прие това движение за тържествена клетва, която любовта изтръгна от моминската свенливост.