Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LXXXIII
В ХАВЪР

Всички тия придворни, блестящи, весели, оживени от различни чувства, пристигнаха в Хавър четири дни след заминаването си от Париж. Беше към пет часа вечерта; още нямаше никакви известия от нейно височество.

Затърсиха се квартири; но тогава започнаха спорове между господарите и силни караници между лакеите. И ето, в това сблъскване на интересите на граф дьо Гиш се стори, че вижда Маникан.

Действително дьо Маникан беше дошъл; но тъй като Маликорн беше завладял най-хубавия му костюм, той можа да откупи само един лилав кадифен костюм, извезан със сребро.

Дьо Гиш го позна не само по лицето, но и по облеклото. Той беше виждал често у Маникан тоя костюм — последната му надежда.

Маникан се приближи до графа под свод от факли: те по-скоро се подпалваха, отколкото осветяваха арката, през която се влизаше в Хавър и която беше разположена край кулата на Франсоа I.

Като видя опечаленото лице на Маникан, графът не можа да се въздържи да не се засмее.

— Е, клети ми Маникан — каза той, — какъв си лилав! Значи си в траур?

— Да, в траур съм — отговори Маникан.

— За кого или за какво?

— За моя син костюм, извезан със злато, който изчезна и на мястото на който можах да намеря само тоя; И то трябваше да пестя много, за да го откупя.

— Наистина ли?

— Бога ми, какво се чудиш? Ти ме оставяш без пари.

— Но ти дойде, това е главното.

— По отвратителни пътища.

— Де си на квартира?

— На квартира?

— Да.

— Но аз не съм на квартира. Дьо Гиш се засмя.

— Тогава де ще отседнеш?

— Където отседнеш ти.

— И самият аз не зная.

— Как, не знаеш ли?

— Разбира се. Как искаш да зная къде ще бъда на квартира?

— Значи не си наел предварително къща?

— Аз ли?

— Ти или негово височество.

— Нито единият от двамата не е помислил за това. Предполагам, че Хавър е голям и все ще се намери конюшня за дванадесет коня и прилична къща в добър квартал…

— О, прилични къщи има много!

— Е, тогава…

— Но не за нас.

— Как не за нас? А за кого?

— За англичаните, дявол да го вземе!

— За англичаните?

— Да, всички къщи са наети.

— От кого?

— От херцог Бъкингам.

— Какво? — попита дьо Гиш, който при това име наостри уши.

— Е да, мили мой, от херцог Бъкингам. Негова светлост изпратил предварително един куриер; тоя куриер пристигнал преди три дни и наел всички удобни квартири в града.

— Чакай, чакай, Маникан, да се разберем.

— Ех, но, струва ми се, че това, което казвам, е ясно.

— Че какво, да не би херцог Бъкингам да заема целия Хавър?

— Не го заема, вярно е, защото още не е слязъл на брега; но когато слезе, ще го заеме.

— Охо!

— Вижда се, че не познаваш англичаните; те са обзети от страстта да завладяват.

— Хубаво, един човек, който има на разположение цяла къща, се задоволява с нея и не взема две.

— Да, но двама души?

— Е, две къщи; четири, шест, десет, ако искаш; но в Хавър има сто къщи!

— Е добре, тогава са наети и стоте.

— Невъзможно!

— Ах, вироглавецо, казвам ти, че херцог Бъкингам е наел всички къщи около сградата, в която трябва да отседне нейно величество английската вдовствуваща кралица и принцесата, дъщеря й.

— Я виж, това е необикновено — рече дьо Вард, като галеше шията на коня си.

— Така е, господине.

— Уверен ли сте в това, господин дьо Маникан?

И като зададе тоя въпрос, дьо Вард погледна скрито дьо Гиш, сякаш искаше да го попита доколко можеше да вярва в думите на приятеля, му.

През това време нощта настъпи и факлите, пажовете, лакеите, конярите, конете и каретите задръстиха арката и площада; факлите се отразяваха в рова, изпълнен от прилива, а от другата страна на вълнолома се виждаха хиляди любопитни лица на моряци и граждани, които се мъчеха да не изпуснат нито една подробност от гледката.

През време на тия преговори Бражелон, сякаш чужд човек, стоеше на коня си малко зад дьо Гиш и гледаше играта на светлините във водата, като същевременно вдъхваше с наслада солените изпарения на вълните, които шумно и пенливо се разбиваха в каменистия бряг.

— Но най-после — извика дьо Гиш — по каква причина херцог Бъкингам се е запасил с квартири?

— Да, по каква причина?. — попита дьо Вард.

— О, отлична — отговори Маникан.

— Но ти знаеш ли я?

— Струва ми се, че я зная.

— Говори тогава.

— Наведи се.

— Какво, не може ли да се каже високо?

— Сам ще прецениш.

— Добре.

Дьо Гиш се наведе.

— Любовта — каза Маникан.

— Не разбирам.

— Хайде де, не разбираш.

— Обясни се.

— Е добре, разправят с положителност, господин графе, че негово кралско височество ще бъде най-нещастният съпруг.

— Как, херцог Бъкингам?…

— Това име носи нещастие на принцовете от френския кралски дом.

— И така, херцогът?…

— Твърдят, че е лудо влюбен в младата принцеса и не иска да допуска никого при нея.

Дьо Гиш почервеня.

— Добре, добре, благодаря — каза той, като стисна ръката на Маникан.

След това се изправи и каза:

— За бога, Маникан, направи така, че тоя план на херцог Бъкингам да не стигне до френските уши; в противен случай под слънцето на нашата страна ще засвяткат шпагите, Които не се плашат от английската стомана.

— Впрочем — прибави Маникан — нямам никакви доказателства за тая любов и може би това са само празни приказки.

— Не — рече дьо Гиш, — сигурно е истината. И без да иска, стисна зъби.

— Е добре, какво те интересува, а и мене също дали принцът ще бъде това, което беше покойният крал? Бъкингамбаща — за кралицата; Бъкингамсин — за младата принцеса; за всички останали — нищо.

— Маникан, Маникан!

— Е какво, това е факт или най-малко общо мнение.

— Мълчи — каза графът.

— А защо трябва да се мълчи? — възрази дьо Вард. — Това е много почетно за френския народ. Не сте ли на моето мнение, господин дьо Бражелон?

— За какво? — запита Бражелон тъжно.

— Че по такъв начин англичаните правят чест на хубостта на нашите кралици и нашите принцеси.

— Извинете, не зная за какво става дума и моля да ми обясните.

— Без съмнение херцог Бъкингамбаща трябваше да дойде в Париж, за да забележи негово величество крал Луи XIII, че съпругата му е една от най-хубавите жени при френския двор; сега херцог Бъкингамсин трябва на свой ред чрез преклонение да затвърди хубостта на една принцеса от френска кръв. Отсега нататък грамота за хубост ще бъде любовта, вдъхната на нашите съседи отвъд морето.

— Господине — отговори Бражелон, — не обичам да чувам такива шеги. Ние, благородниците, сме пазители на честта на кралиците и принцесите. Ако ние им се присмиваме, какво ще остане тогава за лакеите?

— Охо, господине — рече дьо Вард, който се изчерви до ушите, — как трябва да разбера това?

— Разберете го както обичате, господине — отвърна Бражелон студено.

— Бражелон, Бражелон! — промърмори дьо Гиш.

— Господин дьо Вард — извика Маникан, като видя, че младият човек бутна коня си към страната на Раул.

— Господа, господа — каза дьо Гиш, — не давайте такъв пример публично, на улицата. Дьо Вард, вие не сте прав.

— Не съм прав, в какво отношение?

— Не сте прав в това, че винаги за всички и за всичко говорите лошо — отговори Раул с неумолимото си хладнокръвие.

— Бъди по-отстъпчив, Раул — каза дьо Гиш съвсем ниско.

— И не се дуелирайте, преди да си починете — прибави Маникан, — иначе нищо няма да направите.

— Да вървим, господа! — намеси се дьо Гиш. — Напред, напред!

И като отстрани конете и пажовете, той си проби път в тълпата чак до площада, като увлече след себе си цялата френска свита.

Една голяма врата на някакъв двор беше отворена. Дьо Гиш влезе в тоя двор. Бражелон, дьо Вард, Маникан и трима-четирима други благородници го последваха.

Там се състоя нещо като военен съвет; съвещаваха се за мерките, към които трябваше да прибягнат, за да спасят достойнството на посолството.

Бражелон се изказа, че трябва да се уважи правото на първенството.

Дьо’ Вард предложи да завземат града със сила.

Предложението му се стори прекалено смело на Маникан.

Той предложи да се наспят най-напред: това беше най-умното.

За нещастие, за да се последва съветът му, липсваха две неща: къща и легла.

Дьо Гиш помисли няколко минути, а след Това каза високо:

— Който ме обича, да ме последва!

— И свитата ли? — попита един паж, който се беше приближил до групата.

— Всички! — извика буйният млад човек. — Хайде, Маникан, заведи ни до къщата, която трябва да заеме нейно височество принцесата.

Без да разбират намеренията на графа, приятелите му тръгнаха след него, последвани от тълпа народ, радостните викове на който бяха щастливо предзнаменование за незнайния още план на младия човек.

Вятърът връхлиташе на пристъпи със силен вой откъм пристанището.