Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XC
СЪГЛАСИЕТО НА АТОС

Раул излезе от Пале Роял с намерения, изпълнението на които не можеше да отлага.

Още в двора той се качи на кон и пое пътя към Блоа, докато в двореца, за голяма радост на придворните и голямо отчаяние на дьо Гиш и дьо Бъкингам, завършваше тържеството по бракосъчетанието на негово височество и английската принцеса.

Раул бързаше; след осемнадесет часа той пристигна в Блоа.

По пътя подготви най-добрите си доводи.

Треската е също неопровержим довод, а Раул имат ще треска.

Атос седеше в кабинета си и прибавяше няколко страници към мемоарите си, когато Гримо въведе Раул.

От пръв поглед проницателният благородник видя нещо необикновено в държането на сина си.

— Струва ми се, че идвате по важна работа — каза той, след като го прегърна и го покани с ръка да седне.

— Да, господине — отговори младият човек, — и ви моля да ме изслушате с това благосклонно внимание, което никога не сте ми отказвали.

— Говорете, Раул.

— Господине, ето каква е работата, без всякакви предговори, недостойни за такъв човек като вас: госпожица дьо Ла Валиер е в Париж като почетна госпожица на нейно височество; аз проверих добре чувствата си; обичам госпожица дьо Ла Валиер повече от всичко на света и не искам да я оставям на такова място, където доброто име и добродетелта й могат да се изложат на опасност; затова желая да се оженя за нея, господине, и дойдох да ви искам съгласието за тоя брак.

Атос изслуша това признание мълчаливо и с крайна сдържаност.

Раул започна речта си, като се мъчеше да говори съвсем хладнокръвно, а завърши с най-очебийно вълнение при всяка дума.

Атос впери в Бражелон дълбок поглед, замъглен от известна тъга.

— Значи вие размислихте добре? — попита той.

— Да, господине.

— Струва ми се, че ви казах вече мнението си за тоя брак.

— Зная го, господине — съвсем тихо рече Раул. — Но вие отговорихте, че ако настоявам…

— И вие настоявате? Бражелон отговори почти нечуто:

— Да.

— Действително, господине — спокойно продължи Атос, — страстта ви трябва да е много силна, щом въпреки нежеланието ми към тоя брак вие продължавате да го желаете.

Раул изтри потта от челото си, при което ръката му трепереше силно.

Атос го погледна и съжалението се вмъкна в сърцето му.

— Добре — каза той, като стана, — моите лични чувства нямат никакво значение, щом се отнася за вашите; вие имате нужда от мене, аз съм ваш И така, какво желаете от мене?

— О, вашата снизходителност, господине, най-напред вашата снизходителност — каза Раул и му улови ръцете.

— Вие се заблуждавате относно моите чувства към вас, Раул — отговори графът. — В моето сърце живее нещо повече от снизходителност.

Раул целуна с най-голяма синовна обич ръката, която държеше.

— Хайде, хайде — продължи Атос, — кажете, Раул, какво трябва да подпиша? Аз съм готов.

— О, нищо, господине, нищо; само би било добре да си направите труда да пишете на краля и да поискате от негово величество, на когото служа, позволение да се оженя за госпожица дьо Ла Валиер.

— Добре, това е хубава мисъл, Раул. Действително след мене, или по-скоро преди мене, вие имате друг господар; тоя господар е кралят; следователно вие се подчинявате на двойно изпитание; това е редно.

— О, господине!

— Веднага ще изпълня молбата ви, Раул.

Графът се приближи до прозореца, наведе се леко навън и извика:

— Гримо!

Гримо, който подкастряше един свод от ясмин, подаде глава.

— Конете ми! — продължи графът.

— Какво значи тая заповед, господине?

— Че заминаваме след два часа.

— Закъде?

— За Париж.

— Как за Париж! Вие идвате в Париж?

— Нима кралят не е в Париж?

— Без съмнение, в Париж е.

— Е добре, не трябва ли да отидем там? Да не би да сте си загубили ума?

— Но, господине — каза Раул, почти уплашен от отстъпчивостта на баща си, — аз не искам да ви причинявам такова безпокойство и едно просто писмо…

— Раул, вие се заблуждавате и ми придавате прекалено голямо значение; един прост благородник като мене не може да пише на краля си: това е неприлично. Аз искам и трябва да говоря на негово величество. Ще го направя. Ние ще заминем заедно, Раул.

— О, колко сте добър, господине!

— Според вас, как е настроен негово величество?

— Към мене ли, господине?

— Да.

— О, превъзходно!

— Той ли ви каза това?

— Да, лично.

— По какъв случай?

— Господин д’Артанян ме препоръча след едно сблъскване на площада Грев, където имах щастието да извадя шпагата за негово величество. И така, без самозаслепяване, имам основание да мисля, че негово величество гледа с доста добро око на мене.

— Толкова по-добре!

— Но много ви се моля — продължи Раул, — не бъдете с мене тъй сериозен, тъй сдържан, не ме карайте да съжалявам, че се поддадох на едно чувство, което у мене е по-силно от всичко.

— За втори път ми казвате това, Раул, но това не е необходимо; вие искате формално съгласие, аз ви го давам, получихте го; да не говорим повече за това. Елате да видите новите ми насаждения, Раул.

Младият човек знаеше, че щом графът изразяваше волята си, нямаше вече място за спор.

Той наведе глава и последва баща си в градината.

Атос му показа бавно присадите, филизите и посадените в шахматен ред дръвчета.

Това спокойствие обезсърчаваше все повече и повече Раул; любовта, която изпълваше сърцето му, му се струваше толкова голяма, че би могла да обхване целия свят. Как сърцето на Атос оставаше пусто и затворено за нейното влияние?

И ето защо Бражелон, събрал всичките си сили, извика внезапно:

— Господине, невъзможно е без всякаква причина да отблъсвате госпожица дьо Ла Валиер, такава добра, кротка, чиста! Вашият във висша степен мъдър ум би трябвало Да я оцени по достойнство. В името на небето, кажете, не съществува ли между вас и нейния род някоя тайна вражда, някоя наследствена омраза?

— Вижте, Раул, тая хубава леха с момина сълза — каза Атос, — вижте колко й понасят сянката и влагата, особено сянката от листата на яворите, между зъбците на които прониква топлината, но не и пламъкът на слънцето.

Раул се спря и прехапа устни; после като почувствува, че кръвта нахлува в слепите му очи, запита храбро:

— Господине, много ви се моля, обяснете ми; вие не можете да забравите, че вашият син е мъж.

— Тогава — сурово каза Атос, като се изправи, — тогава докажете ми, че сте мъж, защото съвсем не доказвате, че сте син. Аз ви молих да дочакате блестящ брак, аз бих ви намерил жена, която да стои на най-високите стъпала на благородството и богатството; аз исках да сияете с двойния блясък, който придават славата и богатството: вие сте от благороден род!

— Господине — извика Раул, увлечен от първия порив, — тия дни ми подхвърлиха укора, че не зная името на майка си. Атос побледня; после, смръщил вежди като върховния бог на древността, запита величествено:

— С нетърпение очаквам да узная какво сте отговорили, господине.

— О, извинете… извинете! — промърмори младият човек, възбудата на когото спадна веднага.

— Какво отговорихте, господине? — попита графът, като тупна с крак.

— Господине, в ръцете си държех шпага; тоя, който ме оскърби, стоеше в отбранително положение; аз избих шпагата от ръцете му и я пратих зад една ограда, а след това изпратих и него след шпагата му.

— А защо не го убихте?

— Негово величество забранява дуелите, господине, а в тоя момент аз бях един от посланиците на негово величество.

— Добре — каза Атос, — но още едно основание за мене да говоря с краля.

— Какво ще му поискате, господине?

— Позволение да изтегля шпагата си срещу тоя, който ни е нанесъл това оскърбление.

— Господине, ако не съм постъпил така, както трябва, много ви моля да ми простите.

— Кой ви укорява, Раул?

— Но позволението, което желаете да поискате от краля…

— Раул, аз ще помоля негово величество да подпише вашия сватбен договор.

— Господине…

— Но с едно условие…

— Нима са ви необходими условия с мене? Заповядайте, господине, и аз ще се подчиня.

— С това условие — продължи Атос, — че ще ми кажете името на тоя, който е говорил така за майка ви.

— Но, господине, защо ви е необходимо да знаете името му? Мене ме оскърбиха и щом се получи позволението от негово величество, ще отмъстявам аз.

— Името му, господине?

— Не ще допусна да се излагате на опасност.

— За дон Диего ли ме вземате? Името му?

— Изисквате ли го?

— Искам да го зная.

— Виконт дьо Вард.

— А — спокойно каза Атос, — добре, познавам го. Но конете ни са готови, господине. Ние ще заминем не след два часа, а веднага. На конете, господине, на конете!