Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LXXXV
ПАЛАТКИТЕ

Както видяхме, адмиралът реши да не обръща повече внимание на заплашителните погледи и гневните избухвания на Бъкингам. И действително, след заминаването от Англия той успя да свикне постепенно с тях. Дьо Гиш още не беше забелязал омразата, която сякаш се зароди срещу него у младия лорд; но той инстинктивно не чувствуваше никакво благоразположение към любимеца на Чарлз II. Кралицата майка, опитна и хладнокръвна жена, разбираше положението на нещата и като виждаше опасността, се готвеше в съответния момент да разсече възела. Тоя момент настъпи. Морето и вятърът утихнаха; не спря само бурята в сърцето на Бъкингам. Разяждан от нетърпение, херцогът повтаряше полугласно на младата принцеса:

— Ваше височество, ваше височество, за бога, много ви се моля, да идем на брега! Не виждате ли, че тоя суетен глупак граф Норфолк ме убива с грижите си за вас, с обожанието си?

Анриет чу тия думи; тя се усмихна и без да се обръща, придавайки само на гласа си израз на нежен укор и морна дързост, чрез които кокетството умее да придава израз на съгласие дори и при отказ, прошепна:

— Мили лорде, казах ви вече, че сте луд.

Казахме вече, че нито една от тия подробности не се изплъзна от Раул; той чу молбата на Бъкингам, отговора на принцесата; видя как при тоя отговор Бъкингам отстъпи крачка назад, въздъхна и прекара ръка по челото си; и тъй като нищо не забулваше нито очите му, нито сърцето му, той разбра всичко и изтръпна, разбирайки положението на нещата и състоянието на умовете.

Най-после адмиралът даде с умишлена бавност последните заповеди за тръгването на лодките.

Бъкингам посрещна тия заповеди с такъв възторг, че един страничен наблюдател би могъл да сметне младия човек за побъркан.

По нареждане на граф Норфолк една голяма лодка, цялата украсена със знамена, бе спусната бавно от адмиралския кораб: тя можеше да побере двадесет гребци и петнадесет Пътници.

Кадифени покривки, възглавници, извезани с гербовете на Англия, гирлянди от цветя (по това време при политически бракове прибягваха с голямо удоволствие към алегории) бяха главното украшение на тая наистина кралска лодка.

Щом тя се допря до повърхността на водата, щом гребците вдигнаха греблата подобно на войници за отдаване на чест с оръжие, очаквайки слизането на принцесата, Бъкингам изтича към стълбата, за да заеме мястото си в лодката.

Но кралицата го спря.

— Милорд — каза тя, — не подобава да оставите дъщеря ми и мене да слезем на сушата, преди да бъдат приготвени помещения за нас. И така, моля ви, милорд, идете в Хавър и се погрижете да бъде всичко готово за нашето пристигане.

Това беше за херцога нов удар, толкова по-ужасен, че бе неочакван.

Той се изчерви, измънка нещо, но не можа да отговори.

У него блещукаше надеждата, че до брега той ще остане край принцесата и ще се наслади докрай от миговете, които му даряваше съдбата. Но заповедта беше изрична.

Адмиралът, който чу нареждането на кралицата, извика веднага:

— Малката лодка в морето!

Тая заповед беше изпълнена с бързина, присъща на военните кораби.

Опечаленият Бъкингам погледна отчаяно принцесата, хвърли умолителен поглед на кралицата и изгледа гневно адмирала.

Принцесата се престори, че не вижда нищо.

Кралицата обърна глава.

Адмиралът се засмя.

Като чу смеха, Бъкингам се наежи, готов да се нахвърли върху Норфолк.

Кралицата майка стана.

— Тръгвайте, господине — каза тя властно. Младият херцог се спря.

Той погледна около себе си, направи последно усилие и запита, като се задушаваше от нахлулите най-различни чувства:

— А вие, господа, вие, господин дьо Гиш, вие, господин дьо Бражелон, няма ли да ме придружите?

Дьо Гиш се поклони.

— Аз и господин дьо Бражелон сме под заповедите на кралицата — каза той. — Ние ще направим всичко, което заповяда нейно величество.

И погледна младата принцеса, която наведе очи.

— Извинете; херцог Бъкингам — рече кралицата, — но граф дьо Гиш представлява тук негово височество; той трябва да ни приеме от лицето на Франция, както вие ни изпратихте от името на Англия; следователно графът е длъжен да ни придружава; впрочем ние му дължим до известна степен благоволение заради смелостта, с която дойде да ни посрещне в такова лошо време.

Бъкингам отвори уста, сякаш да отговори, но или не намери мисъл, или не намери думи, за да изрази тая мисъл. Във всеки случай нито един звук не излезе от устните му. Той се обърна като насън и скочи в лодката.

Гребците едва успяха да го подхванат и сами да запазят равновесие, защото силният тласък от тежестта на тялото му за малко щеше да преобърне лодката.

— Положително милордът е луд — високо забеляза адмиралът, като се обърна към Раул.

— Страхувам се за милорда — отговори Бражелон. През това време, докато лодката плуваше към брега, херцогът не сваляше поглед от адмиралския кораб, също като скъперник, когото откъсваха от ковчега му с пари, или майка, която отдалечаваха от дъщеря й, за да я заведат на смърт. Но не получи отговор нито на сигналите си, нито на проявите си, нито на плачевните си движения.

Бъкингам беше до такава степен замаян, че се отпусна на една пейка и заби пръсти в косата си; а безгрижните моряци гребяха така, че лодката летеше по вълните.

Като слезе на брега, херцогът изпадна в такова вцепенение, че ако не беше срещнал на пристанището човека, изпратен като разпоредител, не би намерил пътя в града.

Щом влезе в предназначената за него къща; той се затвори като Ахил в палатката си.

Лодката на кралицата и младата принцеса се отдели от адмиралския кораб в същия миг, когато херцогът стъпваше на сушата.

След нея вървеше втора лодка с офицери, придворни и предани приятели.

Цялото население на Хавър се накачи на риболовни, плоскодънни или дълги нормандски лодки и излезе да посрещне височайшите гости.

Фортовите оръдия ехтяха; адмиралският кораб и двата конвоира отговаряха със залпове; огнени облаци излитаха от зеещите гърла, превръщаха се в меки кълба дим, разстилаха се над морската повърхност и се топеха в небесната синева.

Принцесата слезе на стъпалата на кея. Весела музика я посрещна и придружи всяка нейна стъпка.

Докато тя вървеше към центъра на града и стъпваше с нежното си краче по разкошни килими и постилки от цветя и зеленина, дьо Гиш и Раул се отскубнаха от англичаните и тръгнаха бързо към сградата, предназначена за жилище на нейно височество.

— Да побързаме — каза Раул на дьо Гиш, — защото, като съдя по всичко, което зная за характера на, тоя Бъкингам, той ще ни направи нещо лошо, когато види резултата от вчерашното ни съвещание.

— О — отговори графът, — там е дьо Вард, който е олицетворение на твърдостта, и Маникан, въплъщение на кротостта.

При все това дьо Гиш не забави хода си и след пет минути двамата приятели бяха вече край кметството.

Преди всичко те останаха поразени от огромната тълпа на площада.

— Аха — рече дьо Гиш, — изглежда, че нашите помещения са готови.

Действително на площада пред кметството се издигаха осем необикновено изящни палатки с развяващи се над тях знамена на Франция и Англия.

Кметството беше заобиколено с палатки като с пъстър пояс; десет пажа и дванадесет гвардейски конници, служещи за свита на посланиците, пазеха палатките.

Гледката беше необикновена, чудна; в нея имаше нещо феерично.

Жилищата бяха стъкмени набързо през нощта. Покрити отвътре и отвън с най-разкошните тъкани, които дьо Гиш беше можал да намери в Хавър, те образуваха пръстен около кметството, тоест жилището на младата принцеса; бяха съединени помежду си с прости копринени въжета и се пазеха от часови, така че планът на Бъкингам се рушеше напълно, ако действително имаше за цел да отреже пътя към кметството за всички освен за херцога и неговите англичани.

Единственият проход, които водеше към стълбата на сградата и който не беше преграден от копринените въжета, се пазеше от две еднакви палатки с два флага; входовете в палатките бяха един срещу друг, от двете страни на свободния път.

Тия две палатки бяха предназначени за дьо Гиш и за Раул; докато двамата млади хора отсъствуваха, палатката на дьо Гиш трябваше да бъде заета от дьо Вард, а палатката на Раул — от Маникан.

Около тия две и шестте други палатки стотина офицери, благородници и пажове блестяха от коприна и злато и бръмчаха като пчели около кошера си.

И всички те, с шпаги отстрани, бяха готови да се подчинят на един знак отстрана на дьо Гиш или Бражелон, които бяха начело на посланичеството.

Когато излязоха от улицата, която водеше на площада, двамата млади хора забелязаха един млад, необикновено изящен благородник, който препускаше в галоп по площада към кметството. Той си пробиваше път през тълпата любопитни, но като видя опънатите палатки, извика от гняв и отчаяние.

Това беше Бъкингам. Отърсил се от вцепенението си, той беше облякъл ослепителен костюм и бе решил да дочака принцесата и кралицата край кметството.

Но пред палатките му преградиха пътя и той се видя принуден да спре.

Силно раздразнен, Бъкингам вдигна камшика си; двама служители го уловиха за ръката.

От двамата пазачи само единият беше там. Дьо Вард бе влязъл в кметството, за да предаде някои заповеди, дадени от дьо Гиш.

При шума, вдигнат от Бъкингам, Маникан, който лежеше лениво на възглавниците в една от двете палатки при входа, стана с обикновената си небрежност и като видя, че шумът продължава, се показа под завесите.

— Какво има? — запита той кротко. — Кой вдига тоя силен шум?

Случайно в тая минута, когато заговори, настъпи отново тишина и макар че изговаряше думите меко и сравнително тихо, всички чуха въпроса му.

Бъкингам се обърна и видя това високо, слабо тяло и това апатично лице.

Навярно външността на нашия благородник, облечен при това, както казахме, много скромно, не му вдъхна голямо уважение, защото той запита презрително:

— Кой сте вие, господине?

Маникан облегна ръка на един грамаден гвардейски конник, прав като катедрален стълб, и отговори със също такъв спокоен тон:

— А вие, господине?

— Аз съм милорд херцог Бъкингам. Наех всички къщи, които заобикалят кметството, където имам работа; и така, щом съм наел тия къщи, те са мои, а тъй като съм ги наел, за да имам свободен достъп до кметството, вие нямате право да ми преграждате пътя.

— Но, господине, кой ви пречи да минете? — попита Маникан.

— Че вашите часови.

— Защото искате да минете с кон, господине, а е заповядано да се пускат само пешеходци.

— Никой няма право да заповядва тук освен мене — каза Бъкингам.

— Как така, господине? — запита Маникан спокойно. — Имайте; добрината да ми обясните тая загадка.

— Казах ви вече: аз наех всички къщи на площада.

— Ние знаем това, защото ни остана само площадът.

— Лъжете се, господине, площадът е мой също така, както къщите.

— О, извинете, господине, вие се заблуждавате. У нас казват: паважът на краля; следователно площадът е на краля, а тъй като ние сме посланици на краля, площадът е наш.

— Господине, аз ви запитах вече кой сте — извика Бъкингам, раздразнен силно от хладнокръвието на събеседника си.

— Казвам се Маникан — отговори младият човек с глас, който звучеше като еолова арфа, толкова беше хармоничен и нежен.

Бъкингам вдигна рамене.

— Накъсо казано — рече той, — когато наех къщите, които заобикалят кметството, площадът беше свободен; тия бараки закриват гледката ми: махнете ги!

Глух и заплашителен ропот се разнесе в тълпата от слушатели…

В тоя миг пристигна дьо Гиш; той си проби път през тълпата, която го отделяше от Бъкингам, и последван от Раул, се приближи до него от едната страна, докато дьо Вард се приближаваше от другата.

— Извинете, милорд — каза графът, — но ако имате някакво възражение, бъдете тъй любезен да се обърнете към мене, тъй като аз дадох плана на тия постройки.

— Освен това ще ви забележа, господине, че думата „барака“ звучи лошо — прибави Маникан любезно.

— И така, вие казахте, господине?… — продължи дьо Гиш.

— Казах, господин графе — отвърна Бъкингам с глас, в който все още звучеше гняв, но вече смекчен от присъствието на равен човек, — казах, че е невъзможно да останат тук тия палатки.

— Невъзможно? — попита дьо Гиш. — А защо?

— Защото ми пречат. — Дьо Гиш неусетно направи нетърпеливо движение, но един студен поглед на Раул го възпря.

— Те трябва да ви пречат по-малко, господине, отколкото злоупотребата с първенството, която си позволихте.

— Злоупотреба!

— Но, разбира се. Вие изпращате тука човек, който от ваше име наема всички къщи в Хавър, без да се безпокоите ни най-малко за французите, който трябва да дойдат да посрещнат нейно височество. Това не е много братски, господин херцог, за един представител на приятелска страна.

— Земята принадлежи на първия, който я заеме — каза Бъкингам.

— Не във Франция, господине.

— А защо не във Франция?

— Защото тя е страна на учтивостта.

— Какво искате да кажете? — извика Бъкингам толкова разпалено, че присъствуващите отстъпиха, като очакваха незабавно сблъскване.

— Искам да кажа, господине — отговори дьо Гиш побледнял, — че аз поръчах да построят тия помещения за мене и за моите приятели като подслон за посланиците на Франция, тъй като вашата взискателност ни остави само това убежище в целия град. Искам да кажа, че аз и моите приятели ще живеем тук, освен ако воля, по-могъща и главно по-висша от вашата, не ни отзове оттук.

— Тоест не ни отхвърли иска, както се казва юридически — прибави Маникан меко.

— Аз зная една сила, господине, която, надявам се, ще бъде такава, каквато желаете — каза Бъкингам, като сложи ръка върху дръжката на шпагата си.

В тая минута, когато богинята на раздора разпалваше уловете и искаше да насочи всички шпаги в човешки гърди, Раул сложи леко ръката си върху рамото на Бъкингам.

— Една дума, милорде — рече той.

— Моето право! Моето право най-напред! — извика необузданият млад човек.

— Точно за това ще имам честта да поговоря с вас — каза Раул.

— Добре, но без много приказки, господине.

— Само един въпрос; виждате, че от това по-лаконично няма.

— Говорете, слушам.

— Кажете: кой се жени за внучката на краля Анри IV — вие или господин херцог д’Орлеан?

— Моля? — каза Бъкингам, като отстъпи силно смутен.

— Бъдете тъй добър, отговорете ми, господине — настоя Раул спокойно.

— Нима имате намерение да се подигравате с мене, господине? — запита Бъкингам.

— Това, е все пак отговор, господине, и той ми е достатъчен. И така, вие признавате, че не вие се жените за английската принцеса.

— Но, струва ми се, че вие знаете добре това, господине.

— Извинете, но ако се съди по вашето поведение, въпросът не беше достатъчно ясен.

— Всъщност какво искате да кажете, господине? Раул се приближи до херцога.

— Вашата ярост прилича на ревност — каза той, като сниши гласа си. — Знаете ли това, милорде? Но такава ревност, когато става дума за жена, е неуместна от страна на всеки, който не е нито неин любовник, нито неин съпруг; а още повече, сигурен съм, че разбирате това, милорде, когато тая жена е принцеса.

— Господине — извика Бъкингам, — вие оскърбявате принцеса Анриет!

— Вие я оскърбявате, милорде — студено отговори Бражелон, — внимавайте. Неотдавна на адмиралския кораб вие докарахте кралицата до крайност и накарахте адмирала да изгуби търпение. Аз ви наблюдавах, милорде, и най-напред ви сметнах за луд, но след това отгатнах истинския характер на вашата лудост.

— Господине…

— Почакайте, ще прибавя още една дума. Надявам се, че освен мене нито един французин не е отгатнал това.

— А знаете ли, господине — каза Бъкингам, като трепереше от гняв и едновременно от безпокойства, — знаете ли, че държите език, който заслужава наказание?

— Подбирайте си изразите, милорде — отвърна Раул високомерно. — В моите жили не тече кръв, жарта на която трябва да се охлажда. Напротив, вие принадлежите към една раса, страстите на която са подозрителни за добрите французи. И така, още веднъж ви повтарям: внимавайте, милорде.

— За какво, моля ви се? Да не би случайно да ме заплашвате?

— Аз съм син на граф дьо Ла Фер, господин Бъкингам, и никога не заплашвам, защото най-напред нанасям удар. И така, да се разберем, ето с какво ви заплашвам…

Бъкингам стисна юмруци; но Раул продължи, като че ли не забеляза нищо:

— При първата дума извън рамките на благоприличието, която си позволите спрямо нейно кралско височество… О, бъдете търпелив, господин Бъкингам: все пак аз съм търпелив.

— Вие?

— Без съмнение. Докато нейно височество беше на английска земя, аз мълчех; но сега, когато тя стъпи на френска земя, когато ние я приехме от името на принца, при първото оскърбление, което вие в порива на вашата странна привързаност нанесете на френския кралски дом, ще се видя принуден да взема една от двете мерки: или пред всички ще разкажа високо за вашата лудост и вие ще бъдете върнат с позор в Англия, или пък, ако предпочитате, пред всички ще забия ножа си в гърлото ви. Впрочем втората мярка ми се струва по-подходяща и мисля, че ще прибягна към нея. Бъкингам стана по-бял от английските дантели около врата си.

— ще бъде такава, каквато желаете — каза Бъкингам, като сложи ръка върху дръжката на шпагата си.

— Господин дьо Бражелон — каза той, — един благородник ли говори това?

— Да, само че тоя благородник говори с луд. Излекувайте се, милорде, и той ще говори с вас другояче.

— О, господин дьо Бражелон — прошепна херцогът със сподавен глас, като се улови за гърлото, — вие виждате, че умирам!

— Ако това се случеше сега, господине — забеляза Раул с неизменното си хладнокръвие, — аз бих сметнал вашата смърт наистина за голямо щастие: това събитие би предотвратило всички лоши брътвежи за вас и за височайшите особи, които вашата преданост злепоставя тъй безумно.

— О, имате право, имате право — каза слисаният млад човек. — Да, да, да умра! Да, по-добре е да умра, отколкото да страдам така!

И той посегна към пазвата си и извади наполовина един великолепен кинжал с дръжка, обсипана със скъпоценни камъни.

Раул отблъсна ръката му.

— Внимавайте, господине — каза той, — ако вие не се убиете, вашата постъпка ще бъде смешна; а ако се убиете, ще изпръскате с кръвта си венчалната рокля на английската принцеса.

Една минута Бъкингам остана задъхан. През това време устните му трепереха, бузите му потръпваха, очите му блуждаеха като при бълнуване.

Но изведнъж каза:

— Господин дьо Бражелон, не съм срещал по-благороден човек от вас; вие сте достоен син на най-съвършения благородник, когото познавам. Останете в палатките си!

И обви ръце около шията на Раул.

Всички присъствуващи, които бяха видели злобата на единия от противниците и твърдата настойчивост на другия, останаха смаяни от тоя неочакван изход; всички започнаха да ръкопляскат и към небето полетяха безкрайни приветствени възгласи и одобрителни викове.

Дьо Гиш прегърна на свой ред Бъкингам, малко против волята си, но все пак го прегърна.

Това послужи за сигнал. Англичани и французи, които до тая минута се гледаха тревожно, се побратимиха веднага.

В това време пристигна шествието на принцесата. Ако не беше Бражелон, кралицата и дъщеря й щяха да намерят две биещи се войски и кръв по цветята.

Всички се успокоиха, като видяха развяващите се знамена.