Серия
Винету (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winnetou III, (Обществено достояние)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 67 гласа)
Допълнителна корекция
hammster (2011)
Източник
bezmonitor.com

Издание:

Карл Май

Винету III

Немска, I издание

 

© Веселин Радков, преводач, 1985

© Любен Зидаров, художник, 1985

c/o Jusautor, Sofia

 

Karl May

WINNETOU III

KARL MAY’S GESAMMELTE WERKE — Band 9

Winnetou III

Karl-May-Verlag, Bamberg, 1951

 

Редактор: Калина Захариева

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Ирина Кьосева

Библиотечно оформление: Стефан Груев

 

Код №11 95 376/36531 6116–4–85

Издателски № 1144

Дадена за печат 15. IV. 1985 г.

Подписана за печат 26. VI. 1985 г.

Излязла от печат 25. VII. 1985 г.

Формат 1/16/60/90

Печатни коли 26

Издателски коли 26 УИК 28.96

Цена 2,39 лв.

 

Издателство „Отечество“, Том 3, София, 1985

Печатница „Георги Димитров“, София, 1985


1.
Човекът без уши

От рано сутринта бях изминал значително разстояние. Вече се чувствувах доста поизморен и измъчен от силните лъчи на слънцето, издигнало се високо в зенита си. Ето защо реших да си отпочина и да обядвам. Прерията се ширеше пред мен чак до безкрайния хоризонт, образувайки гънка след гънка, подобно на морски вълни. Откакто преди пет дни групата ни бе разпръсната от многоброен отряд оглаласи, не бях виждал нито някакво по-едро животно, нито някаква човешка следа и вече започвах да копнея за какво да е разумно същество, с чиято помощ бих могъл да установя дали поради продължителното мълчание не бях изгубил способността си да говоря.

Наоколо не се виждаше поточе, изобщо нямаше вода, гора, нито пък някакъв храсталак. Следователно нямаше защо дълго да избирам и можех да спра където пожелаех. Скочих на земята в една падина, спънах предните крака на моя мустанг, взех одеялото и се изкачих на едно невисоко възвишение, за да се разположа там. Конят ми трябваше да остане долу, за да не бъде забелязан, в случай че отнейде се приближаха неприятели. Налагаше се да избера тази висока точка, за да имам възможност да оглеждам околността, докато за някой друг нямаше да бъде тъй лесно да ме види, ако легнех на земята.

Имах основателни причини да бъда предпазлив. Нашата група от дванадесет души бе потеглила на път от бреговете на Плейт Ривър, за да се спусне към Тексас източно от Скалистите планини. В същото време обаче различни племена на сиуксите бяха напуснали своите села, защото искаха да си отмъстят на белите, избили неколцина от техните воини. Ние знаехме това, но въпреки цялата си предпазливост се натъкнахме на тях и след безмилостна и кървава битка, в която петима от нас се простиха с живота си, бяхме разпръснати из прерията в най-различни посоки.

Тъй като индианците вероятно бяха разбрали от следите ми, които не успях да залича напълно, че яздя на юг, можеше със сигурност да се допусне, че щяха да ме преследват. И тъй, трябваше да си отварям очите, ако не исках, след като някоя вечер се загърна в одеялото си, на сутринта да се събудя във Вечните ловни полета, и то без скалп.

Разположих се на земята, извадих парче сушено бизонско месо и поради липсата на сол го натърках с барут, а после с помощта на зъбите си се опитах да го докарам до състояние, което да ми позволи да отпратя в стомаха си тази твърда като подметка маса. След това си взех една от моите саморъчно направени пури, запалих я и изпускайки дима, започнах да правя фигурки с такова наслаждение, сякаш бях някой вирджински плантатор и пушех една от онези дълги пури, изработвани от най-нежните и ароматни тютюневи листа, получили името „гусфут“, гъши крак.

Не бях лежал дълго върху одеялото си, когато без всякаква причина се обърнах, погледнах назад и в далечината съзрях някаква точка, която се приближаваше право към мен, движейки се под остър ъгъл спрямо моите следи. Смъкнах се по възвишението толкова, колкото цялото ми тяло да се закрие от него, и започнах да наблюдавам появилата се точка, в която постепенно разпознах ездач, заел отпуснатата и приведена напред стойка на индианците.

В първия момент, когато го забелязах, той се намираше може би на около една и половина английска миля[1]. Конят му крачеше толкова бавно и лениво, че му бе необходим почти половин час, за да измине една миля. Взирайки се отново в далечината, откъдето се появи той, за свое учудване аз съзрях още четири точки, които се движеха точно по неговите дири. Това не можеше да не привлече силно вниманието ми. Самотният ездач беше бял, както вече можех безпогрешно да установя по облеклото му. Дали другите не бяха индианци, които го преследваха? Измъкнах далекогледа си. Наистина не се бях излъгал! Те се приближаваха все повече и с помощта на бинокъла, по въоръжението и нанесените бои по лицата им успях ясно да различа, че бяха оглаласи, най-войнственото и жестоко племе на сиуксите. Яздеха много хубави животни, докато конят на белия, изглежда, не струваше и пет пари.

Ездачът му имаше дребна и мършава фигура, а на главата си носеше стара филцова шапка без периферия, обстоятелство, което в прерията никому не би направило впечатление, но в случая подчертаваше един недостатък, който не можеше да не ме впечатли силно, защото този човек нямаше уши. Местата, където са се намирали някога, показваха следи от насилие. Сигурно някой му ги беше отрязал. На раменете му бе наметнато огромно одеяло, което закриваше напълно цялото му тяло, и само тъничките му крачета се виждаха едва-едва, обути в чифт толкова странни ботуши, че видът им сигурно би разсмял всеки европеец. Бяха от онези, каквито обикновено се изработват и носят от гаучосите в Южна Америка. Кожата на освободения от копитото конски крак се одира и още докато е топла, човек напъхва в нея крака си до коляното и я оставя да изстине на него. Кожата прилепва плътно и здраво за крака, превръщайки се във великолепен „ботуш“, който се отличава само с тази особеност, че притежателят му стъпва на собствените си ходила. На седлото на непознатия бе окачен някакъв предмет, който сигурно трябваше да представлява карабина, но по-скоро приличаше на тояга, намерена направо в гората. Конят му беше една стара дългокрака кобила, останала без косъм по опашката си. Главата й бе несъразмерно голяма, а ушите й пък имаха такава дължина, че човек направо можеше да се изплаши. Това животно изглеждаше тъй, сякаш бе съставено от различните телесни части на кон, магаре и едногърба камила. Докато вървеше, главата му бе силно провесена към земята, а пък ушите му, подобни на ушите на нюфаундлендско куче, бяха клюмнали право надолу, сякаш му тежаха твърде много.

При други обстоятелства, или ако бях новак, сигурно ездачът и конят му щяха да ме накарат да се разсмея, но въпреки странната си външност този човек ми приличаше на един от онези уестмани, които първо трябва да опознаеш, за да можеш да разбереш какво струват. Навярно той нямаше никаква представа, че четирима от най-страшните неприятели на прерийните ловци са по петите му, иначе не би следвал своя път тъй бавно и безгрижно, или поне би се озъртал назад от време на време.

Ето че вече се приближи на стотина крачки и се натъкна на моите следи. Не мога да кажа кой ги забеляза пръв — той или неговият кон, но ясно видях как кобилата му сама се спря, сведе още по-ниско глава към земята, погледна под око отпечатъците от копитата на моя мустанг и размаха дългите си уши тъй оживено нагоре-надолу и напред и назад, че изглеждаше, сякаш нечия невидима ръка се опитваше с въртене да ги откъсне от главата й. Ездачът се канеше да слезе на земята, за да огледа подробно дирята. Така той ненужно щеше да изгуби ценно време и затова моят вик го изпревари:

— Хей, човече! Остани си на седлото и се приближи още малко!

Бях променил положението си така, че да може да ме види. Кобилата му незабавно вдигна глава и наостри напред уши, сякаш искаше да подхване като топка подвикнатите от мен думи, а в същото време енергично размаха късото голо чуканче на опашката си.

— Ей, сър — отвърна той, — друг път внимавай с гласа си и не реви тъй силно! Човек никога не знае дали нейде по тази хубава ливада няма нечии уши, които не е необходимо да ни чуят! Ела, Тони!

В отговор на подканата му кобилата размърда неимоверно дългите си крака и после сама се спря при моя мустанг. Хвърли му надменен и злобен поглед, а след това извърна към него онази част от тялото си, която обикновено при корабите се нарича кърма. Навярно тя бе от онези ездитни животни, срещащи се съвсем не толкова рядко в прерията, които живеят само за своя господар, а към всеки друг се показват толкова опърничави, че са направо неизползваеми.

— Много добре знам колко високо да говоря! — отвърнах му аз. — Откъде идваш, сър, и накъде си тръгнал?

— Това хич не те засяга! — каза ми той.

— Мислиш ли? Не си прекалено учтив. Още отсега с чиста съвест мога да ти издам свидетелство за нелюбезност, макар че сме разменили едва по няколко думи. Но ще ти призная искрено, че когато попитам нещо, съм свикнал да получавам отговор.

— Хмм, тъй. Имаш вид на много знатен джентълмен — рече той, като ми отправи презрителен поглед. — Затова веднага ще ти дам желаните сведения!

Той посочи с ръка назад, а после и напред.

— Идвам оттам и отивам натам.

Човекът започваше да ми харесва. Несъмнено той ме считаше за някой ловец-любител, отделил се от своята компания. Истинският уестман пет пари не дава за външността си и таи открита неприязън към всичко, което се поддържа. Който се скита дълги години из Дивия Запад, няма дрехи като за пред светско общество и щом види някой чисто и спретнато облечен човек, го смята за грийнхорн, когото не го бива за нищо свястно. На север във форт Рандъл си бях купил нови дрехи, а и от край време съм свикнал да държа оръжията си излъскани — две обстоятелства, които трудно можеха да ме препоръчат в очите на един ловец от саваната. Затова и не се разсърдих на непознатото човече заради нелюбезното му държане, а посочих също като него напред с ръка и казах:

— Тогава хайде, върви ей „натам“! Само че се пази от четиримата индианци, които са неотклонно по следите ти! Вероятно изобщо не си ги забелязал, нали?

Умните му и проницателни очи започнаха да ме фиксират с такъв поглед, в който се смесваха учудване и весела насмешка.

— Не съм ги забелязал ли? Хи-хи-хи-хи! Да има зад мен четирима индианци и да не ги забележа! Ти например ми изглеждаш голям чудак! Онези добри хорица са по петите ми още от ранни зори. Но изобщо няма нужда да се оглеждам назад, защото привичките на тези червенокожи джентълмени са известни. Докато е светло, ще се държат на порядъчно разстояние и едва когато си избера нейде място за лагеруване, тайно ще се промъкнат до мен. Но те например са си направили криво сметката, защото ще опиша дъга, която да ме отведе зад гърба им. Досега ми липсваше само подходящ терен за тази цел. Но тук сред тази вълниста прерия мога най-сетне да го сторя и ако ти искаш да видиш и научиш как постъпва един опитен уестман, когато иска незабелязано да се примъкне до редманите[2], е необходимо само да изчакаш десетина минути. Ама сигурно ще се откажеш, защото човек от твоя сорт ще има например дяволски малко желание да му позамирише на индианци! Тони, come on[3]!

Той продължи да язди, без да го е грижа повече за мен, и само след половин минута изчезна между ниските възвишения заедно със странната си кобила.

Разбрах плана му, защото и аз на негово място щях да сторя същото. Той искаше да опише дъга, която да го отведе зад гърба на преследвачите му. Същевременно трябваше да се приближи до тях, преди те да успеят да разгадаят намеренията му от променената посока на следите. А за да постигне целта си, той можеше да се движи само из падините, но щеше да бъде още по-добре, ако се появеше не зад гърба на индианците, ами скъсеше дъгата тъй, че непременно да минеха покрай него. Досега те бяха имали възможността добре да го наблюдават и следователно знаеха каква преднина има и не можеха да предположат, че ще се озове тъй близо до тях.

Бяха четирима срещу един и не беше изключено да стане така, че да ми потрябват оръжията. Ето защо аз ги прегледах и после зачаках развоя на събитията.

Индианците се приближаваха, яздейки все така един подир друг. Почти бяха достигнали мястото, където следата на дребното човече се сливаше с моята, когато първият от тях спря коня си и се обърна назад. Изглежда, все пак бяха смутени от факта, че преследваният от тях бял вече не се виждаше. Скупчили се близо един до друг, те направиха кратко съвещание. В случай на нужда куршумът на моя мечкоубиец вече можеше да ги достигне. Но това не беше необходимо, защото в този миг изтрещя изстрел, а в следващата секунда и още един. Двама от индианците паднаха на земята и в същото време се разнесе силен триумфиращ вик:

— О — хи-и-иии! — проехтяха онези звуци, познати като бойния вик на индианците.

Обаче те не излизаха от гърлото на индианец, а от устата на дребния ловец, който изскочи от една близка падина. Той беше изпълнил намерението си — бе изчезнал зад гърба ми, а сега отново се беше появил пред мен. Престори се, сякаш след двата си изстрела се кани да избяга. Кобилата му като че изведнъж се бе превърнала в някакво съвсем друго същество. Енергично отхвърляше крака, главата й с наострени, непрекъснато движещи се уши бе дръпната силно назад и сякаш всяко сухожилие, всяка фибра от тялото й бе изпъната до крайност. Ездачът и конят изглеждаха слети ведно. Човекът размаха пушката си и галопирайки, започна да я пълни с такава увереност, от която можеше да се заключи, че не за пръв път се намира в подобно положение.

Зад него се разнесоха два изстрела. Двамата оцелели индианци стреляха по него, обаче нито един от куршумите не го улучи. Червенокожите нададоха гневен рев, грабнаха томахоките си и препуснаха по петите му. До този момент той изобщо не се бе огледал. Но ето че вече бе готов със зареждането и рязко извъртя коня си. Имах чувството, сякаш животното мисли едновременно със своя господар. То се спря, разкрачи крака и застана неподвижно като магаре за рязане на дърва. Ездачът вдигна пушката и се прицели набързо. В следващия миг от оръжието му проблеснаха две пламъчета, без кобилата да потрепне и… очевидно двамата индианци бяха улучени в главите.

До този момент бях лежал готов за стрелба, но не натиснах спусъка, защото дребосъкът не се нуждаеше от помощта ми. Той слезе от коня си, за да огледа убитите, а аз се приближих до него.

— Е, сър, знаеш ли вече например как се излиза в гръб на тези червенокожи негодници, а? — попита ме той.

— Благодаря, сър! Виждам, че човек би могъл да научи нещичко от тебе!

Сигурно усмивката ми му се бе сторила малко двусмислена. Той ме изгледа остро и после запита:

— Или и на теб щеше да ти хрумне подобна мисъл?

— Дъгата не беше чак толкова необходима — заявих аз. — При този терен, където човек може да изчезне из всяка една от падините, е достатъчно да вземеш по-голяма преднина пред неприятеля, да му се покажеш, а после чисто и просто да се върнеш с коня си по собствените си следи. Описването на дъга е далеч по-подходящо, когато се намираш в равна и открита прерия.

— Я виж, откъде ли пък си ги научил тия неща! Ами кой си ти всъщност, а?

— Пиша книги.

— Ти… пишеш… книги? — Той отстъпи смаяно крачка назад и лицето му придоби полуневярващо и полусъжалително изражение. — Да не си болен, сър?

При тези думи безухият ездач посочи към челото си, тъй че не остана място за съмнение коя болест имаше предвид.

— Не съм! — отвърнах аз.

— Не си ли? Тогава нека дяволът те разбере, аз не мога! Аз убивам бизона, понеже трябва да ям. Ами ти от какъв зор пишеш твоите книги?

— За да ги четат хората.

— Сър, не ми се сърди, ама по-голяма глупост от тая не мога да си представя! Който иска да чете книги, нека си ги напише сам, това например ще проумее всяко дете. Нали и аз не стрелям по животни, за да ги ядат другите! Значи, хмм, ти скалъпваш книги? Ами защо си дошъл в саваната, а? Да не би да искаш например тук да пишеш книги?

— Това го върша едва когато се прибера у дома. Разказвам всичко, каквото съм видял и преживял, а стотици хиляди хора го четат и после знаят как изглежда животът в прериите, без да е необходимо самите те да ги посещават.

— В такъв случай навярно ще разкажеш и за мен, а?

— Разбира се!

Той отстъпи още една крачка назад. После се приближи плътно до мен, десницата му хвана дръжката на ловджийския му нож, а лявата му ръка — моята ръка.

— Сър, ей там е конят ти! Настанявай се върху него и изчезвай, ако не искаш да усетиш как между ребрата ти се провира една педя студено, добре заострено желязо! Край теб човек не би могъл да каже нито една дума, нито пък да си помръдне пръстче, без да го научи цял свят. Мътните те взели! Незабавно се омитай оттук!

Дребосъкът ми достигаше точно до рамото, но въпреки всичко заканата му бе съвсем сериозна. Това ме развесели, обаче външно не го показах.

— Обещавам ти да пиша само хубави неща за теб — рекох аз примирително.

— Махай се! Вече ти казах и нищо няма да промени решението ми.

— Тогава ти давам дума, че изобщо няма да пиша за теб.

— Никакви такива! Който се захваща да пише книги за други хора, той е побъркан, а побърканият човек никога не спазва дадената дума. И тъй, тръгвай, човече, иначе ще ме засърбят например пръстите и ще направя нещо, което няма да ти е много приятно!

— Какво ли пък ще е то?

— Веднага ще разбереш!

Погледнах го усмихнато право в искрящите от гняв очи.

— Е, хайде да видим!

— Ето погледни! Харесва ли ти това острие?

— Не е лошо. Ще ти го докажа!

Мигновено сграбчих дребосъка, извих му ръцете назад, проврях между тях и гърба му лявата си ръка, притиснах ги здраво към мен, а после с десницата си стиснах китката му толкова силно, че той извика от болка и изпусна ножа. Неочакваното ми нападение толкова го изненада, че преди да успее да окаже каквато и да било съпротива, ремъкът от торбичката му за куршуми беше вече стегнал ръцете му отзад на гърба.

— Damn it![4] — извика той. — Какво те прихваща! Какво мислиш да правиш например собствено с мен?

— Хей, сър, внимавай с гласа си и не реви тъй силно! — отвърнах му аз с неговите думи. — Човек никога не знае дали нейде по тази хубава ливада няма нечии уши, които не е необходимо да ни чуят!

Пуснах го и после с бързо движение грабнах ножа и карабината му, която преди това бе оставил на земята, за да огледа мъртъвците. Той се опита да скъса ремъка. Кръвта нахлу в лицето му от напрежение, ала всичко бе напразно. Ремъкът бе твърде здрав.

— Търпение, сър! Няма да бъдеш свободен, преди аз да го пожелая! — посъветвах го. — Искам само да ти докажа, че един „скалъпвач на книги“ е свикнал да разговаря с хората така, както и те му говорят. Ти извади нож срещу мене, без да те бях обидил и без да ти бях причинил нищо лошо, и според закона на саваната животът ти е в моите ръце. Мога да правя с теб каквото пожелая. Никой не би ми възразил, ако сега постъпя така, че това студено, добре заострено желязо се провре между твоите ребра вместо между моите, както ти сам се изрази преди малко.

— Забий го! — отвърна мрачно той. — Пада ми се, ако ме очистиш, защото Sans-ear[5] не може да преживее позора да бъде победен и вързан от един-единствен противник посред бял ден, застанал очи в очи с него, и то без да е в състояние да му стори каквото и да било.

— Безухия? Значи ти си Безухия? — възкликнах аз.

Много бях чувал да се говори за този прочут уестман, когото рядко можеше да срещнеш в компанията на някой друг, защото имаше съвсем малко хора, които той считаше за достойни да се присъединят към него. Преди дълги години беше оставил ушите си при навахите и оттогава носеше името си, съставено по странен начин от два езика, под което бе станал известен из цялата савана, а и извън пределите й.

Безухия не отговори на въпроса ми и едва когато го повторих, той каза:

— Моето име не те засяга! Ако е лошо, не си струва да бъде споменавано, а ако е добро, тогава заслужава да бъде пощадено от позора на този миг.

Пристъпих към него и развързах ремъка.

— Ето ти ножа и карабината. Свободен си! Тръгни накъдето пожелаеш!

— Я стига глупави шеги! — изръмжа той. — Мога ли ей тъй да си оставя тук позора, че съм бил победен от някакъв си грийнхорн? Да беше някой истински мъж като червенокожия Винету или пък от следотърсачи като Олд Файерхенд и Олд Шетърхенд, тогава…

Стана ми жал за този човечец. Моят номер действително го беше съкрушил силно и сега се радвах, че бях в състояние да го утеша, понеже току-що бе споменал името, под което бях станал известен край лагерните огньове на белите и във вигвамите на индианците.

— Грийнхорн ли? — попитах аз. — Наистина ли мислиш, че някой новак е в състояние да погоди такъв номер на смелчага като Безухия?

— Ами какво си, ако не грийнхорн. Изглеждаш тъй, сякаш току-що излизаш от някой шивашки салон, а оръжията ти са излъскани така добре, като че ли си ги приготвил за бал с маски.

— Обаче си ги бива. Ей сега ще видиш. Внимавай!

Взех от земята един камък, двойно по-голям от еднодоларова монета, хвърлих го нагоре във въздуха, бързо се прицелих и в мига, когато достигна най-високата си точка и изглеждаше като замрял от изравняването на силата на хвърлянето и силата на земното притегляне, куршумът ми го улучи и го запрати още по-нависоко.

По-рано упражнявах този изстрел безброй много пъти, преди да ми се удаде. Той представлява такъв майсторски номер, че направо слисва зрителите. И дребосъкът ме зяпна сега с очи, в които се четеше смайването му.

— Heavens[6], ама че изстрел! Винаги ли ти се удава?

— От двадесет изстрела улучвам деветнадесет пъти.

— В такъв случай трудно ще се намери някой, който да се мери с теб! Ами как ти е например името?

— Олд Шетърхенд.

— Невъзможно! Олд Шетърхенд трябва да е много по-възрастен от теб, иначе не биха го наричали „Старата Поразяваща ръка“.

— Забравяш, че думата „олд“ често се употребява в значение, което няма нищо общо с означаването на възрастта.

— Вярно! Но, хмм, не ми се сърди, сър — Поразяващата ръка е бил ранен от Винету с нож във врата и…

— Погледни, ето го белега!

— Действително! Ето го!… Ами… казват, че Поразяващата ръка винаги носел две пушки — един мечкоубиец и къса карабина.

— Ето ги.

— Behold[7], значи все пак си Олд Шетърхенд! Хмм, ще ти кажа — ще ми повярваш ли, че аз съм например един невъзможен глупак?

— Не, не го вярвам. Ти само извърши грешката да ме вземеш за грийнхорн. И това е всичко. Не можеше да очакваш подобно нападение от един новак. Безухия е възможно да се победи само чрез изненада.

— Ами! Както изглежда, на теб не ти е необходима изненада. Навярно малцина са онези, които притежават твоята биволска сила. Да бъдеш изненадан и победен от човек като тебе, не е позор. И така, нека станем приятели! Истинското ми име е Марк Джорокс и ако искаш да ми доставиш удоволствие, наричай ме Марк.

— А ти ми викай Чарли като всички мои приятели. Ето ти ръката ми!

— Дадено, тъй да бъде, сър! Старият Марк не е човек, който веднага би стиснал коя да е лапа. Но в случая не се колебая нито секунда. Обаче ще те помоля да бъдеш милостив и да не ми направиш ръката на кайма! Ще ми трябва и за в бъдеще.

— Не бой се, Марк! Твоята ръка ще има да ми прави още не една услуга, тъй както и моята е готова винаги да ти помогне. А сега може би ще ми разрешиш да повторя първия си въпрос: откъде идваш и накъде си тръгнал?

— Бях в Канада, където правих компания на тамошните „lumberjacks“[8] и искам да се спусна на юг например до Тексас и Мексико, дето, както чувам, имало толкоз много негодници, че просто на човек му става драго, като си помисли какво ръгане с ножове и каква стрелба може да се очаква.

— Та и аз съм в същата посока! И аз искам да отида до Тексас и Калифорния и ми е все едно дали ще се поотбия малко настрани, за да мина през Мексико, или не. Ще ми разрешиш ли да дойда с теб?

— Дали ще ти разреша? И още как! Ти си бил вече на юг, както разбрах, тъй че си тъкмо човекът, от когото се нуждая. Но я ми кажи сериозно: наистина ли пишеш книги?

— Да.

— Хмм. Щом го казва Поразяващата ръка, значи е нещо по-друго, а не както си го представям аз. Но те уверявам, че бих предпочел ненадейно да се строполясам презглава в бърлогата на мечка, отколкото да пъхна перо в мастилницата. До края на живота си не бих написал и две думи. Но я сега ми обясни откъде са се взели индианците в тази местност! Оглаласи са и човек трябва да се пази от тях. Обикновено тези нехранимайковците срещат далеч по на север.

Разказах му каквото знаех.

— Хмм! — обади се той след това. — В такъв случай няма да е много уместно да оставаме тук, докато пуснем корени. Вчера се натъкнах на една диря, която си я биваше. Преброих поне шестдесет коня. Четиримата червенокожи са несъмнено от онзи отряд и навярно са били изпратени напред като патрул: Ти бил ли си някога в тази местност?

— Не.

— Индианците сигурно се намират на около тридесетина мили западно от нас. Ще се отстраним от пътя им и най-добре е да тръгнем право на юг, макар че по този начин чак утре ще се натъкнем на вода. Ако потеглим незабавно на път, още преди да е паднала нощта, ще стигнем железопътната линия, която построиха от източните щати в посока на Запада, и ако сме късметлии, ще имаме удоволствието да видим как някой влак минава например покрай нас.

— Готов съм за път. Но какво ще правим с труповете?

— Какво ще правим ли? Няма да е кой знае какво. Ще ги оставим да си лежат тук. Само че преди това ще им отрежа ушите.

— Трябва да ги закопаем, защото намерят ли ги, присъствието ни ще бъде издадено.

— Нека ги намерят, Чарли, тъкмо туй искам.

Безухия отнесе мъртвите индианци на върха на едно от възвишенията, положи ги един до друг, отряза им ушите и ги сложи в ръцете им.

— Така, Чарли! Ще ги открият и веднага ще разберат, че тук е бил Безухия. Казвам ти, страшно неприятно е да имаш през зимата чувството, че би трябвало да ти мръзнат ушите, а вече да нямаш уши. Преди време бях тъй нескопосан, че позволих на червенокожите да ме заловят. Бях убил неколцина от тях, но на един му бях отнесъл само ухото, вместо да го улуча с томахока както му се полага. Ето защо, за да ми се подиграят, преди да ме убият, те най-напред ми отрязаха ушите. Ушите ми взеха, ала живота ми не, понеже неочаквано Марк офейка. Обаче за моите две уши… ето… виж, я ги преброй!

Той взе карабината си в ръце и невъзмутимо ми показа многобройните резки, направени от него.

— Всяка резка означава смъртта на враждебно настроен индианец. Сега ще прибавя още четири.

Той направи новите белези и после продължи:

— Тези тук са само червенокожи, а по-нагоре има осем резки за бели, вкусили от моите куршуми. Защо — все ще ти разкажа някога. Трябва да намеря още двама, баща и син, най-големите мерзавци, каквито е възможно да срещнеш по широкия божи свят. Открия ли ги тези двамата, свършил съм си работата.

Неочаквано очите му се навлажниха, а по загорялото му и загрубяло лице премина израз на тъга, вълнение и разнеженост. Започнах да разбирам, че някога сърцето на стария ловец не е било чуждо за нежни чувства. Може би и той, както и мнозина други, е бил хвърлен в обятията на грубия и суров живот на дивата пустош от някаква силна болка или от желанието за отмъщение, понеже истинският прериен ловец няма и представа от божията повеля „обичай враговете си!“

Марк отново бе заредил карабината си. Тя беше едно от онези чудновати пушкала, които не са кой знае каква рядкост в прерията: прикладът й бе изгубил първоначалната си форма — целият бе резка до резка, белег до белег. Всеки един от тези знаци напомняше за смъртта на някой неприятел. Цевта й здравата се бе покрила с ръжда и изглеждаше сякаш поизкривена. Никой друг човек не би успял да даде що-годе свестен изстрел с нея. Но в ръцете на собственика си подобна карабина е безпогрешна. От дълги години той си служи с нея, познава всичките й предимства, всичките й недостатъци и коварни номера и постави ли куршума в цевта й, той би заложил живота и душеспасението си, че ще улучи целта.

— Тони! — извика дребосъкът.

Кобилата пасеше наблизо. След като я повика, тя дотича и застана до него тъй удобно, че беше необходимо само да повдигне ръка, за да се метне на седлото.

— Марк, имаш превъзходен кон! Който го види за пръв път, едва ли ще даде и долар за него, но наблюдава ли го по-внимателно, скоро ще разбере, че няма да го продадеш и за петстотин.

— Петстотин ли? Pshaw[9]! Кажи хиляда! Високо горе в Скалистите планини знам места със златни жили, където би могъл да ринеш златото с лопата, и ако срещна човек, който заслужава Марк Джорокс да го обикне с цялото си сърце, ще му покажа тези места. И тъй, не е необходимо да продавам срещу пари моята Тони. Едно ще ти кажа, Чарли: човекът, когото наричат сега Безухия, бе някога съвсем друго същество, изпълнено с щастие и радост, тъй както денят е изпълнен със светлина, а морето — с вода. Той беше млад фермер и имаше жена, за която би пожертвувал хиляда пъти живота си, и едно дете, за което не би пожалил десет хиляди живота. Някога бе довел жена си в своя дом на гърба на най-добрата си кобила, която се казваше Тони. А когато по-късно кобилата роди едно малко конче, здраво, пъргаво и умно същество, каквото рядко се среща, нима имах някаква причина да не кръстя и него Тони също като майка му? Не съм ли прав, Чарли?

— Прав си — отвърнах аз дълбоко трогнат от детинското в неговата душа, проявило се тъй неочаквано в думите му.

— Well[10]! После дойдоха десетимата, за които ти споменах преди малко. Това беше банда от „bushheaders“[11], които навремето безчинстваха из онази област. Те изгориха фермата ми, убиха жената и детето ми, застреляха моята кобила, която им беше безполезна, понеже не търпеше на гърба си никой друг. Отърва се само кончето, защото тъкмо тогава се беше заблудило нейде. Върнах се от лов и видях, че това животно бе единственият свидетел на моето изгубено щастие. Какво да ти разправям повече! Осмина от мерзавците са убити, убити от моята ръка, от куршумите на тази карабина. И последните двама ще ми паднат в ръцете, защото тръгне ли веднъж Безухия по дирята на някого, той може да отиде чак при монголците и пак няма да му се изплъзне. Тъкмо по тази причина се каня да се спусна на юг до Тексас и Мексико. Младият и весел фермер се превърна в посивял горски и прериен скитник, който мисли само за кръв и отмъщение, а от малкото конче израсна ей това същество, дето прилича повече на козел, отколкото на добър кон. Но и двамата си ги бива и до ден-днешен; рамо до рамо смело ще преодоляваме всички опасности, докато някой път изсвисти стрела, изсвири куршум или проблесне томахок, за да сложи край на живота на един от нас. А не след дълго другият — безразлично дали ще е конят, или човекът — ще умре от горест и мъка.

Безухия потърка с длан очите си, после се метна на седлото и каза:

— Стига толкова стари истории, Чарли. Ти си първият, на когото ги разправям, макар да те виждам за пръв път, и навярно ще си останеш и последният. Ти си чувал за мене, а и аз съм слушал да говорят за тебе, когато някой път ми е хрумвало за петнадесетина минути да поседна край огъня на едни или други хора. Ето защо исках да ти покажа, че не те считам за чужд човек. А сега ми направи услугата да забравиш, че днес се оставих по такъв начин да бъда изненадан и вързан! Аз пък ще се опитам да ти докажа, че въпреки това старият Марк Джорокс е винаги на своя пост.

Освободих краката на моя мустанг и също се метнах на седлото. Джорокс беше казал, че ще се отправим на юг, но въпреки това подкара коня си право на запад. Не го попитах защо постъпва така. Несъмнено имаше добре обмислен план. Той взе със себе си копията на четиримата индианци, но и по този повод не обелих нито дума.

Бяхме изминали вече значително разстояние, без никой от двама ни да си отвори устата, когато той спря коня си. Слезе на земята и заби едно от копията на върха на близкото възвишение. Сега разбрах неговия замисъл. Искаше да постави копията като пътепоказатели, които да отведат индианците до техните мъртъвци, за да видят, че отмъщението на Безухия е взело нови четири жертви.

После той отвори една стара торба, окачена на седлото, измъкна от нея осем парцала от дебела материя и ги раздели помежду ни.

— Вземи, Чарли, слез и увий копитата на твоя мустанг! Така те няма да оставят никакви следи по тази твърда почва и редманите сигурно ще си помислят, че сме полетели във въздуха. Сега ти ще яздиш право на юг, докато достигнеш железопътната линия, където ще ме чакаш! Аз ще забия другите три копия и тогава например ще те последвам. Несъмнено ще се срещнем, но ако все пак се разминем, нека уговорим следния сигнал: през деня вика на лешояда, а през нощта — воя на койота.

Пет минути по-късно ние вече се изгубихме из очи. Потънал в дълбок размисъл, аз, яздех в указаната посока. Парцалените обвивки върху копитата на моя кон му пречеха на бързия ход. Ето защо след като изминах около пет английски мили, аз слязох от седлото и ги махнах. Те бяха изпълнили своето предназначение да направят невидими следите ни в близката околност на забитите копия.

Мустангът ми отново можеше да препусне в галоп. Прерията започна да става все по-равна и по-равна, тук и там се мяркаха малки горички от орехи и диви череши и когато слънцето слезе на педя от западния хоризонт, забелязах на юг някаква черта, простираща се почти право от запад на изток.

Да не би това да бяха релсите на споменатата железопътна линия? Несъмнено. Насочих се натам и видях, че предположението ми се потвърждаваше. Пред мен бе протегнала снага линията, чиито релси бяха поставени върху насип, висок почти колкото човешки бой.

Обхвана ме едно особено чувство, което беше смътно и все пак разбираемо. От дълго време тук отново влизах в допир с цивилизацията. При приближаването на някой влак бе необходимо само да дам знак, за да мога да се кача и да отпътувам на запад или на изток. Но тази мисъл не ме привлече особено. Твърде силно бях запленен от чародейството на прерията.

След като завързах коня си с ласото, започнах да търся из храсталака сухи съчки, за да напаля огън. Един храст растеше съвсем близо до железопътния насип. Наведох се, за да вдигна от земята няколко клонки, и за мое учудване забелязах някакъв чук. Сигурно се намираше тук отскоро, понеже петата му бе лъскава, следователно неотдавна е бил употребяван и нито страничните плоскости, нито ухото или челото му показваха и следа от ръжда, която несъмнено би се образувала по тях, ако този инструмент е бил изложен даже и само няколко дни на влиянието на нощната роса. Положително днес или най-много вчера тук е имало хора.

Най-напред огледах внимателно отсамната страна на насипа, обаче не открих нищо особено. После се покатерих на него и дълго търсих — но пак безрезултатно. Обаче най-сетне на едно място забелязах гъсти кичури уханна късо стеблена трева „грама“[12], която ми направи впечатление, защото тук бе рядкост. Огледах я по-внимателно и забелязах нещо изненадващо. Действително тук бе стъпвал човешки крак! Следата бе още прясна, не беше по-стара от два часа. Стръкчетата, които са били само огънати от краищата на стъпалото, се бяха вече отново изправили, докато смачканата от вътрешността на стъпалото трева все още показваше точната ширина на петата и пръстите. Следата бе оставена от индиански мокасин. Нима наблизо се намираха индианци? И каква връзка можеше да има между тях и чука? Та не носеха ли и белите индиански мокасини и не е ли било възможно някой железничар, който е обхождал този участък от линията, също да е имал този удобен вид обувки? Както и да стоеше този въпрос, аз нямах право да се опитвам да се успокоя с каквито и да било предположения. В случая бе необходимо пълно изясняване.

Наистина нямаше как да не си помисля, че оглеждането на тази част от линията е извънредно опасно. Зад всеки храст от двете страни на железопътния насип бе възможно да дебне някой неприятел, а пък горе на самия насип можеха да ме забележат от голямо разстояние. При други обстоятелства не бих изпитвал толкова силно безпокойство заради чука и бих започнал издирването си без никакво колебание. Но сега, когато ми бе известно, че наоколо се навъртаха оглаласи, и за най-малката дреболия човек трябваше да бъде безкрайно предпазлив. Пушките сложих на рамо, а в ръка взех само револвера си. Промъквайки се от храст на храст, аз изминах дебнешком доста голямо разстояние. Без никакъв успех! И тъй, върнах се обратно до изходната точка на разузнаването си. Бях предприел издирването на запад от мястото, където пасеше моят кон. Сега го продължих на изток — отначало със същата липса на успех. Реших предпазливо да се прехвърля отвъд насипа. Пълзейки на ръце и крака, започнах да пресичам релсите. Изведнъж на едно място ми направи впечатление, че чакълът на насипа е разместван или насипан съвсем скоро във формата на окръжност. Но при поправката на железопътна линия никой не работи така. Зарових пръстите си в чакъла и се изплаших. Ръката ми се изцапа с кръв, а отдолу чакълът бе червен и мокър. Притиснал тялото си към земята, аз започнах да оглеждам по-подробно как стоят нещата и установих, че бяха насипали чакъл върху голяма локва кръв.

На това място беше извършено убийство. Бях сигурен. Никой нямаше да се опитва да крие кръвта на някое животно. Но сега възникваше въпросът: кой беше убитият и кой убиецът? Горе на насипа не се виждаха следи, понеже не са могли и да останат по твърдия камънак. Но когато хвърлих поглед към отвъдната наклонена страна на насипа, обрасла с бизонска трева, забелязах няколко отпечатъка от човешки крак и две непрекъснати дири, оставени сякаш от краката на човек, който, хванат за горната част на тялото, е бил влачен надолу по насипа.

Беше много опасно да прехвърлям насипа точно на това място. Следите бяха толкова пресни, че предполаганото от мен убийство несъмнено е било извършено съвсем наскоро и следователно убийците можеха все още да се намират нейде наблизо. Ето защо, пълзейки, пак се спуснах по отсамната страна и изминах значително разстояние на запад, после прекосих насипа и едва тогава се запромъквах от отвъдната страна в източна посока.

Но това ставаше много бавно, понеже трябваше да бъда страшно предпазлив и да прилагам всевъзможни хитрини и трикове, за да остана незабелязан, в случай че наблизо дебнеше някаква опасност. За щастие тук храсталаците и ниските дървета растяха доста по-нагъсто. Като се прикривах внимателно зад всеки храст и се опитвах да проникна с острия си поглед сред листака на следващия храст, преди да рискувам да се втурна през откритото пространство между тях или пък да го пропълзя, извивайки се по земята като змия, все пак, без да ми се случи нещо неприятно, аз се озовах точно срещу онова място на насипа, където бях забелязал локвата кръв.

Срещу няколкото диви череши, зад които лежах дебнешком, се намираше гъсталак от мастикови дръвчета, отделени от мен от гола ивица, широка около осем метра. Колкото и да ми пречеха черешите, колкото и нагъсто да бяха мастиковите дръвчета, на мен все пак ми се стори, че под клонаците им лежеше нещо, подобно на човешко тяло. Може би предметът бе покрит, но тъй или иначе представляваше някаква тъмна маса, открояваща се от околния фон, и имаше дължина на човек. Дали не бяха скрили там убития? Не беше изключено да е и някой от убийците. Трябваше да се опитам да изясня този въпрос.

Внимателно взех един откършен клон, набучих на него шапката си и предизвиквайки нарочно лек шум, започнах да я провирам напред сред черешовия листак, тъй че за човека отсреща да се създаде впечатление, сякаш някой се опитва да се промъкне оттук. Но отсреща нищо не се помръдна. Или там нямаше никакъв неприятел, или пък си имах работа с някой твърде хитър и опитен човек, за да се хване на подобен номер.

Тогава реших да заложа всичко на карта. Пропълзях малко назад и се засилих. С няколко скока прескочих откритото пространство и с нож в ръката се втурнах между мастиковите дръвчета. Под накършени клони лежеше човек. Разбрах го веднага, обаче той не беше вече жив. Раздигнах клоните и съзрях окървавен череп и лице, ужасно разкривено от предсмъртни гърчове. Човекът беше бял. Бяха го скалпирали и съблекли напълно. Докато оглеждах тялото, забелязах, че в гърба му е забита пречупена стрела, чийто връх бе снабден с кукичка. Следователно в случая ставаше въпрос за индианци, тръгнали по пътеката на войната. Това ми бе подсказано от кукичката.

Дали червенокожите си бяха отишли, или все още се намираха наблизо? Трябваше да го узная. Оттук нататък следите им се различаваха лесно. От железопътния насип те водеха навътре в прерията. Промъквайки се от храст на храст, започнах да ги следвам, като непрекъснато бях готов да получа някоя стрела, или пък да употребя ножа си. Мъжете са били четирима — двама по-възрастни и двама младежи. Успях да го разбера по големината на стъпките им. Докато аз пълзях само върху пръстите на ръцете и краката си (една задача, изискваща голямо упражняване и значителна сила), те изобщо не си бяха давали труд да прикриват следите си, което ще рече, че се чувствуваха тук в пълна безопасност.

Вятърът идваше от югоизток, следователно духаше право срещу мен. Ето защо не се стреснах особено, когато долових пръхтенето на кон. Не беше възможно да ме е подушил. Продължих да пълзя и най-сетне разбрах, че съм достигнал целта си, или поне видях достатъчно, за да мога да се оттегля. Между храсталаците пред мен забелязах около шестдесет коня. Всички с изключение на два имаха индианска амуниция. Седлата им бяха свалени, сигурно за да бъдат използвани в близкия лагер вместо столове и възглавници. При животните бяха оставени само двама часови. Единият от тях, все още младеж, бе обут в чифт груби ботуши от говежда кожа, несъмнено собственост на убития, чиито дрехи и лични вещи вероятно са били поделени между неговите убийци. Значи навярно постът бе от онези четирима, чиито следи ме бяха довели дотук.

Индианецът често влиза в допир с бели, които не разбират неговия език. Ето защо между червенокожите мъже и бледоликите се бе създал особен език с мимики и жестикулации, чиито знаци, както и техните значения трябва да се знаят от всеки, който прекрачи границите на Дивия Запад. Затова често се случва, ако говорещият е темпераментен човек, или пък е възбуден от нещо, думите му неволно да се придружават от съответните жестове, които имат същото значение както и езиковия изказ. Двамата часови разговаряха, а предметът на разговора сигурно силно привличаше вниманието им, понеже се държаха по такъв начин, който несъмнено би им навлякъл укора на по-възрастните воини. Те сочеха на запад, правеха знаците, изобразяващи огън и кон, следователно имаха предвид локомотив, наричан от индианците „Огнения кон“, удряха с лъковете си в земята, сякаш искаха да копаят или да нанасят силни удари с чук, прицелваха се като при стрелба, правеха движения, означаващи удари с нож и размахване на томахок. Това ми стигаше и аз незабавно започнах да се оттеглям, заличавайки следите си колкото можех по-добре.

По тази причина измина доста време, докато се върна при коня си. Междувременно той си беше намерил компания, тъй като до него пасеше кобилата на Марк, който пък се беше изтегнал удобно зад един храст, захапал огромно парче сушено месо.

— Колцина са, Чарли? — попита ме той.

— Кои?

— Индианците.

— Откъде пък ти дойде наум този въпрос?

— Изглежда, че считаш Безухия за някой грийнхорн, за какъвто и той те мислеше до неотдавна, а? Ама страшно се лъжеш, хи-хи-хи-хи!

Това беше неговият полувисок самоуверен смях, който бях чувал вече и с който се смееше тогава, когато почувствуваше някакво превъзходство над околните. Впрочем тази нова привичка на моя нов спътник ми напомняше за Сам Хокинс, който се смееше почти по същия начин.

— Какво имаш предвид, Марк? — осведомих се аз.

— Ама трябва ли тепърва всичко да ти обяснявам, Чарли? Ти как би постъпил, ако дойдеше тук и намереше ей този чук там при коня, но не и твоя спътник?

— Щях да чакам, докато се върне.

— Тъй ли? На мен например не ми се вярва особено. Когато пристигнах, тебе те нямаше. Възможно бе нещо да ти се е случило и ето защо те последвах.

— Но можеше да съм се впуснал в някое начинание, което да бъде осуетено от твоето присъствие. Освен това ми се струва, че Олд Шетърхенд не предприема нищо без необходимата предпазливост. Докъде вървя подир мен?

— Първо натам, после насам и най-сетне отвъд линията до онзи нещастен човек, пречукан от индианците. Можех да се придвижвам бързо, понеже знаех, че си пред мен. След като видях мъртвеца, си помислих, че несъмнено си отишъл на разузнаване, и се върнах тук, където например те изчаках най-спокойно. И тъй, колко са на брой?

— Около шейсет.

— Я виж! Значи навярно е онзи отряд, чиито следи забелязах още вчера. По бойната пътека ли са тръгнали?

— Да.

— На краткотраен лагер ли са?

— Свалили са седлата.

— По дяволите! Тогава замислят нещо наблизо. Нищо ли не забеляза?

— Струва ми се, че искат да извадят релсите, тъй че влакът да катастрофира и после да могат да го оберат.

— Да не си се смахнал, Чарли? Това би било извънредно опасно за железничарите и техните пътници! Как го разбра?

— Подслушах червенокожите.

— Значи разбираш диалекта на оглаласите, а?

— Да. Но това съвсем не ми беше необходимо, понеже пазачите на конете, близо до които се бях промъкнал, разговаряха с ясни жестикулации.

— Но понякога може и да се излъжеш. Я ми опиши жестовете, които си видял!

Изпълних желанието му. Дребосъкът скочи на крака, но се овладя и отново седна.

— В такъв случай си ги разбрал правилно и ще трябва да се притечем на помощ на влака. Обаче ние например няма да прибързваме, защото подобни важни неща е необходимо да се обмислят и обсъдят на спокойствие. Значи шейсет, а? Хмм, по карабината си нямам място за повече от десетина резки! Ами после къде ще отбелязвам другите?

За малко щях да избухна в смях пред сериозността на положението. Този дребосък си имаше работа с шейсет индианци, но вместо да се страхува от численото им превъзходство, той се безпокоеше само от липсата на място за своите резки.

— Колко от тях се каниш да претрепеш? — попитах го аз.

— Това например не знам все още и самият аз. Но ми се струва, най-много двама или трима, понеже останалите ще побегнат, щом видят двадесет или тридесет бели.

Следователно Марк мълчаливо си бе направил вече същата сметка, която си бях направил и аз, а именно, че ще бъдем подкрепени от железничарите и пътниците.

— Най-важното е — забелязах аз, — правилно да отгатнем кой влак смятат да нападнат. Би било страшно неприятно, ако тръгнем тъкмо в обратната посока.

— Според жестовете им те имат предвид влака, идващ откъм планините, от запад, и това ме учудва. Навярно източният влак ще пренася значително повече от онези стоки и предмети, които могат да бъдат използвани от индианците. Изглежда, не ни остава нищо друго, освен да се разделим. Един от нас ще тръгне по посока на зорницата, а другия — към вечерницата.

— Вярно, че сме принудени да постъпим така, ако не успеем да се доберем до сигурни сведения. Ех, да знаехме само кога и как минават оттук влаковете!

— Та кой ли може да ти каже! През целия си живот не съм се свирал в някое от тези неща, дето им викат вагони и в които от страх не знаеш къде да си денеш краката. Хвала на прерията и на моята Тони!… А не си ли видял дали индианците са се заловили вече за работа?

— Не. И изобщо зърнах само конете им. Но по всичко си личеше, че знаят кога пристига влакът и, изглежда, преди настъпването на нощта няма да се заловят за работа. А до падането на здрача има най-много още половин час. После ще се промъкнем тайно до тях и може би ще научим онова, което все още не знаем.

— Well, нека бъде така!

— Но в такъв случай ще е необходимо някой от нас да се качи на насипа. Не е изключено на червенокожите да им хрумне да се промъкнат насам откъм отвъдната страна. Поне на мен ми се струва, че ще повредят релсите в посока към нас, понеже би трябвало да нападнат влака на такова място, че техният лагер да бъде зад гърба им.

— Прав си. Но стоенето на пост горе на насипа не е необходимо, Чарли. Я погледни Тони! Никога и никъде не я връзвам. Тя е изключително умно добиче и има такова обоняние, на което мога да се осланям. Виждал ли си досега някой кон, който да не пръхти, когато надуши някакъв неприятел?

— Не.

— Ами то и бездруго има само един-единствен и това е Тони.

Вярно, че пръхтенето предупреждава господаря на коня, но то издава и още две неща, а именно, първо — къде се намират човекът и животното, и второ — че човекът е вече предупреден. Ето защо отучих Тони да пръхти и това мъдро добиче ме разбра много добре. Винаги я оставям да си пасе на свобода, а щом надуши някаква опасност, тя идва при мен и ме побутва с муцуната си.

— Ами ако тъкмо днес не забележи нищо?

— Pshaw! Вятърът идва откъм индианците и можеш да ме застреляш на място, ако Тони не ни извести приближаването на кой да е червенокож още от хиляда крачки разстояние. Впрочем онези негодници имат зрението на орел и не е изключено някой от тях да те открие още отдалече, даже и да си се прилепил плътно към земята. И тъй, остани си спокойно тук, Чарли!

— Имаш право. Ще се доверя на Тони също като тебе. Познавам я отскоро, но вече почти съм убеден, че човек може да разчита на нея.

Измъкнах пак една от моите пури собствено производство и я запалих. Марк ококори малките си очички и зяпна с уста. Ноздрите му се разшириха и жадно поеха аромата на „тютюна“, а лицето му засия от блаженство. На уестмана рядко му се удава да опита хубав тютюн, но въпреки всичко повечето от тези хора са страстни пушачи.

— О, wonderful[13]! Чарли! Ти имаш пури?

— Разбира се! Искаш ли една?

— Давай! Ти си такава личност, пред която човек не може да не изпитва страшно голямо уважение.

Той запали пурата си от моята, погълна дима по индиански маниер в стомаха си и после го изпусна навън. В същото време лицето му изразяваше такъв блажен унес, сякаш се беше възнесъл на седмото небе на Мохамед.

— Hang it all[14], каква наслада! Чарли, да отгатна ли какъв им е сортът?

— Отгатни! Познавач ли си?

— Струва ми се, да!

— И?

— „Гусфут“ от Вирджиния или Мериленд!

— Не!

— Какво? Тогава се лъжа за пръв път в живота си. Мисля, че са „гусфут“, понеже този вкус и аромат са ми познати.

— Не са.

— Тогава сигурно са бразилски „Лехитимо“!

— Не са.

— „Курасао“ от Байа?

— Пак не позна.

— Е, ами какви са?

— Я погледни една от тях!

Извадих друга пура, развих я и после му подадох горния лист и вътрешните листа.

— Чарли, полудя ли, та съсипваш тъй такава пура! При дадени обстоятелства, а именно — когато дълго не е пушил, всеки трапер ще ти даде за нея една или две боброви кожи!

— След два-три дни ще получа нови.

— След три дни?… Нови?… Ами откъде?

— От моята фабрика.

— Какво? Имаш фабрика за пури?

— Да.

— Ами къде е?

— Ей там!

Аз посочих към моя мустанг.

— Чарли, ще те помоля да се шегуваш например само тогава, когато шегата ти струва поне малко.

— Не е шега, ами истина.

— Хмм! Ако ти не беше Поразяващата ръка, действително щях да си помисля, че в главата ти нещо не е наред.

— Я поразгледай най-напред тютюна!

Джорокс последва подканата с най-голямо старание.

— Не ми е познат. Ама е хубав, отличен е!

— Ще ти покажа и фабриката си.

Приближих се до мустанга си, разхлабих ремъка на седлото, измъкнах изпод него тънка възглавничка и я разтворих отстрани.

— Я бръкни вътре!

Марк измъкна шепа листа.

— Чарли, не ме будалкай! Това са само черешови и мастикови листа!

— Правилно! Има и малко див коноп, а най-горният лист на пурите не е нищо друго, ами разновидност на „пачето гнездо“, наричана тук „Verbally“. Тази възглавничка наистина е моята тютюнева фабрика. Намеря ли хубави листа от тези растения, събирам колкото са ми необходими, пъхам ги във възглавницата и я слагам под седлото. Там е топло и листата започват да ферментират. Ето ти цялото ми изкуство!

— Невероятно!

— Но факт! Вярно, че подобна пура представлява само жалък заместител и всеки страстен пушач от Изтока, чието небце е станало като биволска кожа, ще дръпне най-много веднъж от нея и после ще я захвърли. Но скиташ ли се с години из саваната и запалиш ли тогава едно такова чудо, тези листа ще ти се сторят с аромата на най-луксозната „гусфут“. Нали видя, че и с тебе се случи същото.

— Чарли, издигаш се в очите ми!

— Само не казвай нито дума за тези пури пред хора, които още не са били в Дивия Запад! Иначе ще те помислят за тунгус, киргиз или ескимос, който е натрил и намазал вкусовите и обонятелните си органи с катран или терпентин!

— Тунгус или ескимос, все ми е едно, стига само вкусът на пурата да ми харесва! Впрочем нямам понятие къде живеят тези хорица.

Разкритието на моята производствена тайна ни най-малко не намали неговото блаженство. Той пуши пурата си дотогава, докато от нея остана толкова малко късче, че едва ли бе възможно да го държи повече между устните си.

Междувременно слънцето залезе. Здрачи се, а после тъй притъмня, че вече можехме да мислим за изпълнението на нашия план.

— Време ли е? — попита Марк.

— Готов съм.

— Как ще постъпим?

— До конете на червенокожите ще отидем заедно. После ще се разделим, ще се промъкнем до лагера, за да разузнаем, и отново ще се срещнем.

— Добре! А случи ли се нещо, което да ни принуди да бягаме, и ако се изгубим един друг, тогава ще се срещнем при потока право на юг оттук. На онова място откъм планините се спуска девствена гора, а последните й дървета се вклиняват далеч навътре в прерията. На две мили от тях, в южния край на гората, прерията образува нещо като „залив“, където ще можем лесно да се срещнем.

— Добре! А сега — напред!

Не ми изглеждаше вероятно да бъдем разделени, но предпазливостта повеляваше да се подсигурим за всеки случай.

Бележки

[1] Английска миля = 1,609 км. — Б.пр.

[2] Редмани (англ.) — иронично название на червенокожите. — Б.пр.

[3] Come on! (англ.) — Хайде, давай, напред! — Б.пр.

[4] Damn it! (англ.) — Проклятие! По дяволите! — Б.пр.

[5] Sans-ear (фр. — англ.) — Безухия. — Б.пр.

[6] Heavens (англ.) — Небеса! Господи! — Б.пр.

[7] Behold (англ.) — Брий! Я виж! — Б.пр.

[8] Lumberjacks (амер.) — дървари. — Б.нем.изд.

[9] Pshaw (англ.) — възклицание, изразяващо пренебрежение, неодобрение, досада. — Б.пр.

[10] Well (англ.) — Добре, дадено, тъй да е, както и да е! — Б.пр.

[11] Bushheaders — разбойници, нападащи най-често из засада. — Б.пр.

[12] Bouteloua racemosa — трева, намираща се из прериите в югозападните части на САЩ. — Б.пр.

[13] Wonderful (англ.) — Прекрасно, чудесно! — Б.пр.

[14] Hang it all (англ.) — Дявол го взел, пусто да остане! — Б.пр.