Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LXXIX
МАЛИКОРН И МАНИКАН

Появата на тия две нови действуващи лица в нашата история и тайнствената връзка между имена и чувства заслужават известно внимание от страна на разказвача и на читателя.

И така, ние ще съобщим някои подробности за господин Маликорн и господин дьо Маникан.

Както е известно, Маликорн беше отпътувал в Орлеан, за да се сдобие с грамотата, предназначена за госпожица дьо Монтале, и връщането му предизвика силно вълнение в замъка Блоа.

Работата е там, че по това време в Орлеан се намираше господин дьо Маникан. Своеобразна личност беше тоя господин дьо Маникан: много умен млад човек, винаги нуждаещ се, винаги без пари, макар че гребеше с пълни шепи от кесията на господин граф дьо Гиш, една от най-натъпканите кесии по това време.

Тайната на това бе, че господин дьо Маникан беше другар от детинство на господин граф дьо Гиш. Той бе дребен, беден васален благородник от рода на Грамонови.

Благодарение на своя ум извличаше доход от богатото семейство на маршал Грамон.

Още от детинство, воден от съвсем не детски сметки, той беше свикнал да прикрива с името си лудориите на граф дьо Гиш. Благородният му другар беше ли откраднал плод, предназначен за жената на маршала, беше ли счупил огледало, беше ли извадил окото на някое куче, дьо Маникан поемаше вината за извършеното престъпление и получаваше наказанието, което не се смекчаваше от това, че падаше върху невинен.

Но тая система от пожертвувания му се заплащаше. Вместо да се облича скромно, както изискваха средствата на баща му, той можеше да се яви блестящ, изящно облечен, като млад сеньор, който има петдесет хиляди ливри годишен доход.

Не може да се каже, че имаше низък характер или Дребнав ум; не, той беше философ или по-скоро се отличаваше с равнодушие, апатия и мечтателност, а това убиваше всички йерархически понятия в него. Единственото му честолюбие беше да прахосва пари.

И в това отношение тоя добър господин дьо Маникан беше цяла бездна.

Редовно три-четири пъти годишно той опустошаваше кесията на граф дьо Гиш, а когато граф дьо Гиш биваше наистина опустошен, когато обръщаше джобовете и кесията си пред него и обявяваше, че едва след две седмици бащината щедрост ще напълни едното и другото, дьо Маникан губеше цялата си енергия, лягаше в леглото, не ставаше, не ядеше вече и продаваше хубавите си дрехи, като казваше, че няма вече нужда от тях, щом лежи.

През тоя пълен упадък на телесните и душевни сили кесията на граф дьо Гиш се напълваше отново и преливаше в джобовете на Маникан, който купуваше нови дрехи, обличаше се и започваше да води предишния си живот.

Тая мания да продава новите си дрехи за четвърт от стойността им беше направила нашия герой доста известен в Орлеан, където главно, кой знае защо, идваше да прекарва времето на покаянието.

Провинциални безпътници, контета, които живееха с шестстотин ливри годишно, си разделяха остатъците от разкоша му.

Между почитателите на тия разкошни облекла блестеше и нашият приятел Маликорн, син на градския, синдик, от който господин принцът дьо Конде, вечно нуждаещ се като всички Конде, заемаше често пари под голяма лихва.

Маликорн държеше касата на баща си.

С други думи, в това време на лек морал младият човек, следвайки примера на баща си и давайки пари назаем със седмична лихва, си докарваше годишен доход от хиляда и осемстотин ливри, без да се смятат тия шестстотин ливри, които му доставяше щедростта на синдика. По такъв начин Маликорн беше крал на орлеанските контета: той можеше да харчи, да пръска, да пилее за най-различни лудории по две хиляди и четиристотин ливри годишно.

Но, обратно на Маникан, Маликорн беше страшно честолюбив. Той обичаше от честолюбие, прахосваше от честолюбие, би се разорил от честолюбие.

Маликорн беше решил да се издигне на всяка цена, и за това се бе сдобил с любима и с приятел.

Любимата му, госпожица дьо Монтале, не отстъпваше на страстта му; но тя беше от благороден произход и това беше достатъчно за Маликорн.

Приятелят не изпитваше приятелски чувства към него, но той беше любимец на граф дьо Гиш, който пък беше приятел на принца, брата на краля, и това беше достатъчно за Маликорн.

Само че по бюджет госпожица Монтале му струваше годишно:

Панделки, ръкавици, сладкиши — хиляда ливри.

Маникан струваше — пари, взети назаем без връщане — от хиляда и двеста до хиляда и петстотин ливри.

И така не оставаше, нищо за Маликорн. Ах, не, забравихме: оставаше му бащината каса!

Младият човек прибягна до едно средство, което запази в най-дълбока тайна. Той сам си даде аванс от касата на синдика за шест години, тоест взе около петнадесет хиляди ливри, разбира се, като се закле в себе си, че ще попълни тоя дефицит при пръв удобен случай.

Тоя случай трябваше да бъде получаването на хубава служба при двора на негово височество, когато почнат да съставят двор по време на сватбата му.

И ето това време настъпи; най-после започнаха да съставят двор. Една хубава служба при кръвен принц, която се дава по препоръката и молбата на такъв приятел като граф дьо Гиш, можеше да донася най-малко дванадесет хиляди ливри годишно, а чрез навика на Маликорн да увеличава доходите си тия дванадесет хиляди ливри можеха да се превърнат в двадесет.

Тогава, заел такава служба, Маликорн се готвеше Да се ожени за госпожица дьо Монтале. По тоя начин госпожица дьо Монтале, от един род, който облагородяваше тия, които се свързват с него, не само щеше Да му донесе зестра, но и щеше да го облагороди.

Но за да има подходяща зестра, госпожица дьо Монтале, която нямаше голямо наследствено богатство, макар че беше единствена дъщеря, трябваше да получи място при някоя знатна принцеса, и то толкова разточителна, колкото беше скъперница вдовицата на принц Гастон.

Като не желаеше бъдещата му жена да живее на едно място, а той на друго — положение, което представлява големи неудобства, особено при характера на двамата бъдещи съпрузи, — Маликорн реши да съсредоточи всичко в дома на негово височество, брата на краля.

Госпожица дьо Монтале ще бъде почетна дама на нейно височество; господин Маликорн ще служи на негово височество.

Ясно се вижда, че тоя план се беше родил в умна глава и че се изпълняваше смело.

Маликорн накара Маникан да поиска от граф дьо Гиш една грамота за почетна госпожица.

И граф дьо Гиш поиска тая грамота от негово височество, който я подписа без колебание.

По-нататъшният план на Маликорн — защото не можем да мислим, че замислите на такъв деен ум като неговия ще се ограничат с настоящето и няма да обхванат бъдещето, — и така, повтаряме, по-нататъшният план на Маликорн се състоеше в следното:

Да настани у принцеса Анриет една предана му жена, умна, млада, хубава и интригантка; да узнае чрез нея всички женски тайни на младото семейство, докато той, Маликорн, и приятелят му Маникан ще узнаят всички мъжки тайни на младата двойка.

По такъв начин ще се стигне бързо до блестящо положение.

Маликорн беше отвратително име. Носителят му беше прекалено умен, за да скрива тая истина от себе си; но след купуването на имение Маликорн с някаква прибавка след представката дьо или просто дьо Маликорн щеше да звучи благородно за ухото.

Не беше нещо невероятно и да се намери някой крайно аристократичен произход на това име.

Действително нима не можеше то да произлиза от името на имение, в което бик със смъртоносни рога е причинил някое голямо нещастие и го е кръстил, като го е изпръскал с кръвта си?[1]

Разбира се, тоя план беше осеян с трудности и най-голямата от тях беше самата госпожица дьо Монтале.

Прищевна, променчива, лукава, лекомислена, разпусната целомъдрена, девица, въоръжена с нокти, Еригона, заляна с гроздов сок, тя понякога с едно допиране на белите си пръсти или с едно подухване на смеещите се устни разрушаваше цялата постройка, която Маликорн градеше търпеливо в продължение на един месец.

Като оставим настрана любовта, Маликорн беше щастлив; но като не можеше да заглуши тая любов, той имаше все пак достатъчно сили да я крие, убеден, че при най-малкото отслабване на връзките, с които беше стегнал своя Протей в женски образ, тоя демон ще го победи и ще му се подиграе.

Той оскърбяваше любимата си, като я пренебрегваше. Когато тя се приближаваше, за да го изпита, той изгаряше от страст, но умееше да се показва леден, уверен, че ако разтвори прегръдките си, тя ще му се присмее и ще избяга.

От своя страна Монтале си въобразяваше, че не обича Маликорн, докато всъщност го обичаше. Маликорн и говореше толкова често за равнодушието си, че понякога тя започваше да му вярва, и тогава й се струваше, че мрази младия човек. Ако се опитваше да го върне към себе си с кокетство, той започваше да кокетничи повече от нея.

Но главно Маликорн побеждаваше Монтале с това, че винаги беше претъпкан с най-пресни придворни и градски новини; с това, че винаги носеше в Блоа някоя мода, някоя тайна, някой парфюм; с това, че никога не искаше среща, а, напротив, караше да го молят да приеме нежности, които страстно желаеше.

От своя страна Монтале не се скъпеше на разкази. От нея Маликорн знаеше всичко, което ставаше у овдовялата принцеса, и на свой ред създаваше от тия сведения такива приказки за Маникан, че просто да се пръснеш от смях. От леност Маникан ги предаваше в същия вид на господин дьо Гиш, който пък ги занасяше на негово височество.

Ето с две думи връзките от дребни интереси и дребни интриги, които свързваха Блоа с Орлеан и Орлеан с Париж; те трябваше да пренесат в Париж нещастната малка Ла Валиер, която, излизайки подръка с майка си, съвсем не подозираше каква необикновена съдба я очакваше.

А добродушният Маликорн — ние говорим за синдика на град Орлеан — виждаше настоящето не по-ясно, отколкото другите бъдещето. Когато извършваше всекидневната си следобедна разходка от три до пет часа по, площад Сент Катрин в сивите си дрехи, ушити по модата, от времето на Луи XIII, и със сукнените си обувки с големи панделки, той не подозираше, че плаща за бурния смях, за всички откраднати целувки, за всички шушукания, за всички панделки и за съкровените планове, които образуваха верига от четиридесет и пет левги между замъка Блоа и Пале Роял.

Бележки

[1] Corn (фр.) значи рог; mal (фр.) — лош, зло, нещастие. — Б. пр.