Джеймс Клавел
Шогун (1)

Пролог

Бурният вятър го шибаше яростно, хапеше жестоко с ледените си зъби, а той знаеше, че ако до три дни не съгледат суша, всички ще загинат. Прекалено много смърт видяхме през това плаване, помисли си после. Аз съм лоцман на една мъртва флотилия. От петте кораба оцеля само един, от сто и седем души екипаж останаха двадесет и осем, но само десет са в състояние да се движат, останалите са по-скоро мъртви, отколкото живи, включително и капитанът. Нито троха за ядене, а малкото вода, която ни остава, е зеленясала и възсолена.

Казваше се Джон Блакторн и беше сам на палубата, ако не се смяташе наблюдателят на бушприта — немият Саламон, сгушил се в подветрената страна, вперил поглед в морето.

Корабът се килна от внезапно връхлетялата буря и Блакторн се вкопчи в облегалката на стола, закрепен на квартердека близо до кормилото, като го изчака да се изправи отново със зловещо скърцане на гредите. Тримачтовият търговски и боен кораб с водоизместимост двеста и шестдесет тона, наречен „Еразъм“, бе тръгнал от Ротердам, въоръжен с двадесет топа, и единствен бе оцелял от първата холандска експедиция, изпратена да срази врага в Новия свят. Това бяха първите холандски кораби, дръзнали да надникнат в тайните на Магелановия проток. Четиристотин деветдесет и шест моряци, до един доброволци, до един холандци, с изключение на тримата англичани: двама лоцмани и един офицер. Заповядано им бе да плячкосат и подложат на огън и сеч испанските и португалски владения в Новия свят, да открият постоянни търговски бази, да намерят острови в Тихия океан, да ги обявят за холандски територии, които да служат за опорни точки, и до три години да се завърнат у дома.

Вече четири десетилетия протестантска Холандия воюваше с католическа Испания и се опитваше да отхвърли игото на омразните испански владетели. Холандия, наричана още Нидерландия, официално все още се смяташе за част от Испанската империя. Англия, единственият й съюзник и първата страна в християнския свят, осмелила се преди близо седемдесет години да скъса с папския двор в Рим и да се обяви за протестантска държава, от двадесет години също бе във война с Испания, а от десет бе застанала на страната на Холандия.

Вятърът се усили още повече и корабът отново се килна на една страна. Платната му бяха прибрани с изключение на щурмовите топсели. Въпреки това течението и бурята го носеха упорито към притъмнелия хоризонт.

Там стихията е по-силна, каза си Блакторн, и ни чакат повече подводни скали и плитчини. Незнайната морска шир. Нищо! Цял живот съм се борил с океана и винаги съм излизал победител. И занапред ще побеждавам!

Първият английски лоцман, преминал Магелановия проток! Да — първият, прекосил тези азиатски води, ако не се смятат няколкото португалци — тия кучи синове, и испанци — копелета проклети, дето още си въобразяват, че светът е техен. Първият англичанин в тези води…

Много са първите. Да. И много смърт ги чака.

Блакторн отново опита вятъра, подуши го, но не усети и намек за суша. Обшари с поглед океана, ала той бе мътно сив и бурен. Нито стръкче водорасло или цветно петно, което да подскаже близостта на пясъчна плитчина. Далече вдясно забеляза острия връх на още една скала, но това нищо не значеше. Вече цял месец живееха под заплахата на подобни оголени скали, ала суша не се виждаше. Този океан наистина е безбрежен, помисли си той. Добре. Нали затова съм учил — да плавам из непознати води, да нанасям на картата новооткрити морета и суши и пак да се прибирам у дома. Колко дни ни делят от къщи? Една година, единадесет месеца и два дни. Последната суша беше Чили, преди сто тридесет и три дни, от другата страна на океана, прекосен за пръв път от Магелан преди осемдесет години и наречен Тихи.

Блакторн бе крайно изтощен от продължителния глад, устата и цялото му тяло го боляха от скорбута. Той напрегна очи — да свери курса по компаса, и мозъка си — да изчисли приблизително местонахождението на кораба. Веднъж като запише точното разположение в дневника, ще бъде в безопасност сред тази точица в океана. А ако той е в безопасност, значи и корабът е спасен и може би тогава ще открият Япония или дори християнския крал Йоан Престер^[1] и неговата Златна империя, която според преданието се намира някъде на север от Китай, макар че никой не знаеше къде е самият Китай.

 

Щом прибера моя дял от богатствата, ще отплавам отново, на запад, към Англия — ще бъда първият англичанин, обиколил земното кълбо — и никога вече не ще напусна дома си. Кълна се в живота на моя син!

Режещият вятър прекъсваше блуждаещите му мисли и не му позволяваше да задреме. Би било глупаво да заспи сега. Никога не ще се събудиш от този сън, каза си той, изпъна ръце да раздвижи схваналите се мускули на гърба си и още по-плътно се загърна в плаща си. Отбеляза наум, че платната бяха наредени правилно, а кормилото — добре закрепено. Наблюдателят на носа не спеше. Затова пак се отпусна търпеливо в стола си и започна да се моли за суша.

— Слез долу, лоцмане! Аз ще поема вахтата, ако нямаш нищо против — Хендрик Шпиц, третият помощник-капитан, се изкачи по трапа с посивяло от умора лице, хлътнали очи и пожълтяла кожа, цялата на петна — Господи, Исусе Христе, проклет да е денят, в който напуснах Холандия!

— Хендрик, къде е помощник-капитанът?

— В леглото си. Не може да стане от проклетото си легло. А и няма намерение — поне до второ пришествие.

— А капитанът?

— Хленчи за храна и вода — изплю се Хендрик — Казах му, че ще му изпека петел на шиш и ще му го поднеса на сребърно блюдо с бутилка бренди. Глупак!

— Дръж си езика!

— Ще си го държа, лоцмане. И все пак той е един разкапан глупак и всички ще пукнем по негова вина — Младият мъж изплю тъмна храчка — Спаси ме, Исусе Христе!

— Слез долу и се върни призори.

Хендрик се отпусна с болезнена гримаса в другия стол.

— Долу мирише на смърт. Ако нямаш нищо против, ще поема вахтата. Какъв е курсът?

— Накъдето ни носи вятърът.

— А къде е сушата, която ни обеща? Къде е Япония? Къде е, питам?

— Пред нас.

— Все е пред нас! Господ ми е свидетел — не влизаше в заповедите ни да плаваме към неизвестното. Трябваше да сме си вече у дома, живи в здрави, с натъпкани търбуси, а не да гоним вятъра!

— Слез долу и си дръж езика!

Хендрик се извърна намусено от високия брадат мъж. Къде се намираме — искаше му се да попита — Защо не дадеш да хвърля едно око на тайнствения ти дневник? Знаеше обаче, че такива въпроси не се задават на лоцман, особено на този. Все пак, мислеше си той, ако бях силен и здрав като в деня, в който напуснах Холандия, нямаше да стоя със скръстени ръце. Щях да ти фрасна един по сивосините очи, за да залича от лицето ти тази влудяваща усмивчица и да те пратя в пъкъла, където ти е мястото. Тогава аз щях да стана главен лоцман и корабът щеше да се управлява от холандец, а не от чужденец, и щяхме да си опазим тайните. Защото войната с Англия е неизбежна, и то в най-скоро време. Искаме едно и също — да владеем океаните, да контролираме търговските пътища, да управляваме Новия свят, да смажем Испания.

— А може би няма никаква Япония — внезапно промърмори Хендрик — Може би е някоя проклета легенда.

— Има я. Между тридесет и четиридесет градуса северна ширина. А сега или си затваряй устата, или слез долу.

— Долу има смърт, лоцмане — промърмори Хендрик, впери поглед напред и се отпусна.

Блакторн се размърда в стола си — днес тялото го болеше повече от друг път. По-късметлия си от останалите, помисли си той. И от Хендрик също. Не, не си по-късметлия, а по-предвидлив. Запази плодовете, които ти се полагаха, докато другите безгрижно ги излапаха. Въпреки предупрежденията ти. Затова сега скорбутът ти е все още в лека форма, докато те постоянно имат кръвоизливи, диария, болят ги очите, текат им носовете, зъбите им изпадаха или се клатят. Защо хората не разбират от дума?

Той знаеше, че всички се бояха от него, дори и капитанът, и че повечето го мразеха. Но това беше нещо нормално, защото в открито море командуваше лоцманът, той определяше курса и направляваше кораба, той ги водеше от пристанище в пристанище.

Всички плавания бяха опасни, защото повечето навигационни карти бяха толкова неточни, че ставаха направо безполезни. И нямаше никакъв начин да се определи дължината.

— Открий как се определя дължината и ще станеш най-богатият човек в света — казваше Олбан Карадок, неговият учител — Кралицата, господ да я пази, ще те възнагради с десет хиляди лири и херцогска титла, ако намериш отговор на тази загадка. Онези лайнари, холандците, ще ти дадат дори още повече — златен галеон^[2] — А испанските копелета биха ти дали двадесет! Щом сушата се скрие от погледа ти, загубен си, момко — Карадок помълча и както винаги тъжно поклати глава — Загубен си, момчето ми. Освен ако…

— Освен ако не си водиш дневник — изкрещя Блакторн доволен, че си е научил добре урока. Беше тринадесетгодишен и вече цяла година чиракуваше при Олбан Карадок, лоцман и корабостроител, който му беше като втори баща — никога не го биеше и разкри на него и на останалите момчета тайните на корабостроенето и на морето.

Дневникът представляваше малка тетрадка, съдържаща наблюденията на някой лоцман, плавал в същите води преди това. В нея се вписваха отклоненията на магнитната стрелка между пристанища и носове, провлаци и канали, измерените дълбочини, цветът на водата, естеството на морското дъно. Подробно се описваше как стигнахме дотук и се върнахме обратно, колко дни сме плавали срещу вятъра, какъв е бил, кога е задухал и откъде, какви течения могат да се очакват и от каква посока, кога се е извила буря и кога е имало попътен вятър, къде да бъде наклонен корабът за ремонт на кила и къде да набере вода, къде има приятели и къде врагове, плитчини, рифове, приливи, отливи, пристанища — изобщо в най-добрия случай всичко необходимо за едно безопасно пътуване.

Англичаните, холандците и французите имаха дневници за собствените си води, ала моретата в останалата част на света бяха прекосени само от португалски и испански капитани, които държаха дневниците си в тайна. Дневниците, описващи морските пътища до Новия свят или разкриващи тайните на Магелановия проток и нос Добра Надежда — и двете португалски открития — а оттам и морския път към Азия, се пазеха от португалците и испанците като национални съкровища, към които с не по-малка настървеност се домогваха холандски и английски врагове.

Точността на дневника обаче зависеше както от лоцмана, който го бе водил, така и от преписвача, преписал го на ръка, или в много редки случаи от печатаря, който го бе напечатал, и от учения, който го бе превел. Следователно той можеше да съдържа грешки. Дори умишлени. Лоцманът никога не можеше да бъде сигурен, докато сам не прекоси тези води. Поне веднъж.

Той беше водачът в открито море, единственият и безпрекословен арбитър за кораба и неговия екипаж. Той командуваше сам от квартердека.

Как опива това вино, каза си Блакторн. Веднъж като го вкусиш, не можеш да го забравиш, вечно го търсиш и все имаш нужда от него. То е едно от нещата, които ти запазват живота, докато другите умират.

Той стана и се облекчи в отвора за оттичане на вода. Пясъкът в часовника на компасната стойка изтече. Блакторн го обърна и удари корабната камбана.

— Можеш ли да стоиш буден, Хендрик?

— Да, мисля, че ще мога.

— Ще изпратя някой да смени наблюдателя. Внимавай да стои откъм вятъра, а не в подветрената страна, за да е буден и нащрек.

Поколеба се за миг дали да обърне кораба срещу вятъра и да го остави да се носи така през нощта, но размисли, слезе на палубата и отвори вратата на бака. Трапът водеше към жилищното помещение на екипажа. Огромната каюта се простираше по цялата дължина на кораба и в нея имаше койки и място за хамаци за сто и двадесет души. Стана му приятно от обгърналата го топлина. Дори забрави постоянната воня на трюма под краката си. Никой от двадесетината мъже не помръдна от леглото си.

— Качи се горе, Маецукер — нареди Блакторн на смесения език, който се говореше в Холандия и който той владееше превъзходно, както впрочем и португалски, испански и латински.

— Умирам — оплака се дребният мъж с остри черти на лицето и още по-плътно се сгуши в постелята си — Зле ми е. На, виж — от скорбута ми изпадаха всички зъби. Господи Исусе, помогни ни, всички ще измрем! Ако не беше ти, сега да сме си вече у дома, здрави и читави! Аз съм търговец, а не моряк! Не съм член на екипажа… Да иде някой друг — Йохан например…

Той изкрещя последните думи, защото Блакторн с едно рязко движение го изхвърли от леглото и го запрати срещу вратата. Устата му се опръска с кръв и той остана така, замаян. Силен ритник в хълбока го извади от това състояние.

— Веднага се качвай горе и ще стоиш там, докато не пукнеш или не съзрем суша!

Маецукер отвори вратата и хукна нагоре, подгонен от болката. Блакторн огледа останалите. Те също го наблюдаваха втренчено.

— Как се чувствуваш, Йохан?

— Доста добре, лоцмане, може и да оживея.

Йохан Винк беше четиридесет и три годишен, главен артилерист и помощник-боцман, най-възрастният на кораба. Беше плешив, без зъби, с цвят на стар дъб и също толкова як. Преди шест години тръгна заедно с Блакторн на това злополучно плаване, за да открият Североизточния проход, и двамата знаеха много добре на какво е способен другият.

— Малцина са доживели до твоите години, така че имаш преднина пред всички нас.

Блакторн беше на тридесет и шест години.

Винк се усмихна вяло.

— Това е от брендито, лоцмане. От бренди, разврат и безгрешен живот.

Никой не се засмя. После някой посочи към едно от леглата.

— Лоцмане, боцманът умря.

— Тогава качете тялото на палубата. Измийте го и му затворете очите. Ти, ти и ти!

Този път посочените незабавно се измъкнаха от постелите си и с общи усилия полуизвлякоха, полуизнесоха трупа от каютата.

— Винк, поеми призори вахтата. А ти, Гинзел, иди на носа!

— Разбрано, сър!

Блакторн се качи обратно на палубата. Видя, че Хендрик бе все още буден, а корабът в пълен ред. Отмененият наблюдател Саламон се запрепъва покрай него, повече мъртъв, отколкото жив, с подпухнали и зачервени от острия вятър очи. Блакторн отвори другата врата и слезе долу. Стълбата водеше към голямата каюта на кърмата, която служеше за жилище на капитана и за склад на боеприпасите. Неговата собствена каюта се намираше от дясната й страна, а онази от лявата се използуваше обикновено от тримата помощници на капитана. Сега в нея спяха главният търговец Бахус ван Нек, третият помощник Хендрик и юнгата Кроок. И тримата бяха много зле.

Той влезе в голямата каюта. Капитан Паулус Шпилберген лежеше на койката си в полусъзнание. Беше нисък червендалест мъж, в нормално състояние много дебел, а сега ужасяващо слаб. Кожата на шкембето му висеше отпусната, на гънки. Блакторн навади от едно тайно чекмедже шише с вода и му помогна да отпие.

— Благодаря — едва издума Шпилберген — Къде е сушата — сушата къде е?

— Пред нас — отвърна Блакторн, макар вече да не вярваше на думите си. Прибра шишето, запуши уши да не чува стенанията и излезе, наново обзет от омраза.

Точно преди година бяха стигнали до Огнена земя с попътен вятър към неизвестното, което ги чакаше в Магелановия проток. Ала капитанът нареди да акостират и да търсят злато и съкровища.

— Господи, капитане, вижте що за бряг е! Какви съкровища в тази пустош!

— Според преданията тук е пълно със злато и ще можем да я обявим за територия на славната Холандия!

— Но испанците я владеят вече петдесет години!

— Възможно е, както е възможно и да не са стигнали чак толкова на юг, лоцмане.

— Тук годишните времена са наопаки. Зимата се пада през май, юни, юли и август. Според дневника сега е последният ни шанс да преминем през протока — след няколко седмици ветровете ще се обърнат и ще трябва да зимуваме тук.

— След колко седмици, лоцмане?

— В дневника пише — осем. Но сезоните се менят…

— Тогава ще изследваме местността една-две седмици. Така ни остава предостатъчно време и дори ако трябва, ще се върнем пак на север и ще плячкосаме два-три града. Какво ще кажете, господа?

— Сега е моментът да опитаме, капитане. Испанците имат много малко бойни кораби в Тихия океан. А тук водите гъмжат от тях, и при това ни търсят. Казвам ви — сега е моментът да потеглим.

Ала капитанът надделя и постави въпроса на гласуване пред другите трима капитани, не пред останалите лоцмани — един англичанин и трима холандци — и поведе хората към безсмислени набези на брега.

Ветровете се обърнаха рано и се наложи да презимуват там, защото капитанът се страхуваше да тръгне на север заради испанските флотилии. Можеха да отплават чак след четири месеца. Но дотогава сто петдесет и шест души умряха от глад, студ и дизентерия и дори изядоха телешката кожа, покриваща въжетата. Страшните бури, бушуващи в протока, разпръснаха флотилията. „Еразъм“ бе единственият кораб, който стигна до мястото на срещата недалеч от чилийските брегове. Цял месец чакаха останалите, докато накрая, притиснати от испанците, бяха принудени да опънат платната и да отплават към неизвестното. Тайният дневник свършваше при Чили.

Блакторн се върна назад по коридора, отключи вратата на собствената си каюта и отново я заключи след себе си. Помещението беше малко, спретнато, но с толкова нисък таван, че трябваше да се движи приведен. Той прекоси каютата, седна зад бюрото си, отключи едно чекмедже и внимателно отви хартията от последната ябълка, която най-грижливо бе скътал и пазил през целия път от остров Санта Мария, недалеч от бреговете на Чили. Ябълката беше съвсем малка и загнила, а загнилото беше мухлясало. Той си отряза четвъртинка. Вътре имаше червеи, които сдъвка заедно с плода, защото старото морско предание гласеше, че ябълковите червеи са също тъй ефикасни срещу скорбута, както и самият плод, и че ако ги втриеш във венците си, ще предпазиш зъбите от окапване. Дъвчеше едва-едва, защото зъбите го боляха, а венците му бяха разранени и чувствителни. После отпи малко вода от кожената манерка. Имаше възсолен вкус. Накрая уви остатъка от ябълката и я заключи в писалището.

Някакъв плъх се шмугна в сянката от газения фенер, висящ над главата му. Дъсченият под скърцаше приятно. По него тичаха хлебарки.

Уморен съм. Толкова съм уморен.

Погледна леглото си. Дълго, тясно, с примамлив сламеник.

Я поспи един час — обади се дяволът в него. Или поне десетина минути — след това цяла седмица ще се чувствуваш бодър. От колко дни вече ти се събират едва няколко часа сън, и то главно горе на палубата, на студа. Трябва да поспиш. Хайде. Те разчитат на теб…

— Няма, утре ще спя — възрази си той на глас и принуди ръката си да отключи сандъка и да извади дневника. Видя, че другият, португалският, беше на мястото си, недокоснат, и това му достави удоволствие. Извади чисто перо и започна да пише:

„21 април, 1600 година. Пет часът. Привечер. 133-ти ден от остров Санта Мария, Чили, 32 градуса северна ширина. Морето е все така бурно, вятърът — силен, корабът — в същото състояние както преди. Водата е мътна, сивозелена, дъно няма. Все още се движим пред вятъра, курс 270 градуса, променяме посоката на север — северозапад. Движим се бързо, с около две левги в час. Преди един час съзряхме по посока от североизток към север, на около половин левга разстояние, големи триъгълни рифове. През нощта трима моряци умряха от скорбут: Йорис, който поправяше платната, Райс артилеристът и вторият помощник де Хаан. След като прочете молитва за упокой на душите им, капитанът отново легна болен. Спуснах ги в морето без савани, защото нямаше кой да ги ушие. Днес умря и боцманът Райклоф. По пладне не можах да измеря отклонението на слънцето, защото беше скрито зад облаци. Но според моите изчисления не сме се отклонили от курса и Япония трябва скоро да се покаже…“

— Колко скоро — попита той висящия над главата му фенер, който се полюляваше в такт с кораба.

Как да състави карта? Трябва да има някакъв начин, рече си Блакторн за хиляден път. Как да определи дължината? Трябва да има някакъв начин. Как могат да се запазят зеленчуците свежи? Какво представлява скорбутът?

— Казват, че скорбутът е морска дизентерия, момчето ми — обясни му веднъж Олбан Карадок. Имаше голямо шкембе, също толкова голямо сърце и рошава прошарена брада.

— Не може ли зеленчуците да се сварят и бульонът да се запази?

— Разваля се, момчето ми. Още не е открит начин за запазването му.

— Чух, че Франсис Дрейк скоро потеглял.

— Не. Не ти разрешавам да заминеш.

— Но аз вече навършвам четиринадесет! Как разреши на Тим и Уот да се запишат при него? Освен това му трябват чираци лоцмани.

— Те са шестнадесетгодишни. А ти си само на тринадесет.

— Казват, че щял да си опита късмета с Магелановия проток, а след това да продължи нагоре покрай брега към неизследваните земи — Калифорниите, за да открие Анианския проток, дето свързва Тихия и Атлантическия океан. От Калифорниите чак до Нюфаундленд, по северозападния път…

— Предполагаемият северозападен път, момко. Тази легенда още не е доказана.

— Той ще я докаже. Направиха го адмирал и той пръв ще премине с английски кораби Магелановия проток, ще прекоси Тихия океан, ще… Никога няма да имам подобен шанс!

— Ще имаш, ще имаш. При това той няма да може да мине през тайния маршрут на Магелан, освен ако не открадне някой дневник или не плени португалски лоцман, който да го прекара. Колко пъти трябва да ти повтарям — лоцманът трябва да се запаси с търпение. Научи се да бъдеш търпелив, момчето ми. Ще имаш предостатъчно възмож…

— Моля те!

— Не.

— Но защо?

— Защото той ще плава две, може би цели три години, ако не и повече. Слабите и младите ще получават най-лошата храна и най-малко вода. А от петте кораба само неговият ще се върне. Няма да оцелееш, момчето ми.

— Тогава ще се запиша за неговия кораб. Аз съм силен. Ще ме вземе.

— Слушам какво ще ти разкажа. Бях с Дрейк на „Джудит“, петдесеттонния му кораб, в Сан Хуан де Улуа, когато заедно с адмирал Хокинс — той беше на „Миниън“ — с бой си пробихме път и се измъкнахме от пристанището. Едва се отървахме от проклетите испанци. Превозвахме роби от Гвинея за испанските територии, но нямахме испанско разрешително за търговия. Те измамиха Хокинс и ни хванаха в капан — цялата флотилия. Имаха тринадесет големи кораба, а ние само шест. Потопихме три от техните, а те потопиха нашите „Суолоу“, „Ейнджъл“, „Каравел“ и „Джизъс ъв Лубек“. Вярно е, че Дрейк ни измъкна от капана и ни върна у дома. С осемнадесет души на кораба — да разказваме за подвига му. На Хокинс му останаха петнадесет души от общо четиристотин. И осем опитни морски вълци. Дрейк е безпощаден, момчето ми. Гони слава и злато, но само за себе си, и го е доказал със смъртта на не един моряк.

— Аз няма да загина, ще бъда един от…

— Не. Ти трябва да чиракуваш дванадесет години. Остават ти още десет, след което си свободен. Ала дотогава, до 1588 година, ще се учиш да строиш кораби и да ги управляваш. И ще се подчиняваш на Олбан Карадок, майстор — корабостроител и лоцман, член на Лоцманската корпорация^[3]. В противен случай никога няма да получиш разрешително, а без него няма да те вземат лоцман и няма да командуваш от квартердека на нито един английски кораб, плаващ в английски или в чиито и да е води, защото така гласи законът на добрия крал Хари. Мир на праха му. Същият беше законът и на онази велика курва Мария Тюдор, дано гори в пъкъла, и на нашата кралица, дано царува вечно, и на цяла Англия, а това е най-добрият морски закон на света.

 

Блакторн си спомни как мразеше тогава и учителя си, и Лоцманската корпорация, и монопола, създаден от Хенри VIII през 1514 година за обучението и издаването на разрешителни за всички английски лоцмани и капитани, и дванадесетгодишното си полуробство, без което знаеше много добре, че няма да постигне единственото желано нещо на света. Той още повече намрази Олбан Карадок, когато Дрейк и неговият едномачтов стотонен „Гоулдън Хайнд“ се завърнаха по някакво чудо в Англия, увенчани с вечна слава, след тригодишно отсъствие — първият английски кораб, обиколил земното кълбо и донесъл най-богатата плячка, която тези брегове бяха виждали: злато, сребро, подправки и скъпоценни съдове на невероятната сума един и половина милиона златни лири стерлинги. Омразата му не се уталожи от това, че четири от петте кораба не се завърнаха, че на всеки десет моряци оживяха само двама, че Тим и Уот загинаха и че експедицията на Дрейк бе прекарана през Магелановия проток от пленен португалски лоцман. Дори фактът, че Дрейк бе наредил да обесят един от офицерите, бе отлъчил от църквата корабния свещеник Флечър и не бе успял да открие северозападния път, не отслаби всенародното възхищение. Кралицата прибра половината от богатствата и му даде благородническа титла. Дребните благородници и търговците, финансирали експедицията, получиха триста процента печалба и го молиха да им позволи да платят и за следващото му пиратско плаване. Всички моряци го умоляваха да ги вземе, защото той наистина награбваше добра плячка и наистина се завръщаше у дома, а малцината щастливци, които оцеляваха, забогатяваха за цял живот от своя дял.

Аз щях да оживея, повтаряше си Блакторн. Щях. И моят дял от съкровищата би ми стигнал да…

— Риф пред носа!

В първия момент той по-скоро почувствува, отколкото чу този вик. После отново се разнесе същият отчаян крясък, примесен с грохота на бурята.

Изхвърча нагоре по стълбите право на квартердека. Сърцето му биеше до пръсване, гърлото му пресъхна. Навън бе вече непрогледна нощ и плющеше дъжд, а това веднага го изпълни с радост, защото брезентовите платнища за събиране на дъждовна вода, приготвени преди толкова седмици, щяха скоро да се препълнят. Отвори уста срещу почти хоризонтално падащите капки и опита сладостта им, след което обърна гръб на бурята.

Забеляза, че Хендрик се бе парализирал от ужас. Наблюдателят Маецукер клечеше на носа и крещеше нещо неразбрано, сочейки напред. Той също погледна натам.

Рифът беше на не повече от двеста метра разстояние — грамадни озъбени черни скали, бичувани от гладното море. Неравната пенлива линия на прибоя се простираше по цялото протежение на кораба — и от двете му страни. Яростният вятър вдигаше във въздуха огромни късове пяна и ги мяташе в нощната тъмнина. Фалът на форпика се пречупи и най-горната рейка бе отнесена в морето. Мачтата се разтърси в основите си, но издържа, а морето неумолимо понесе кораба към сигурна смърт.

— Всички на палубата — изкрещя Блакторн и бясно заудря камбаната. Звънът й извади Хендрик от състоянието на вцепененост.

— Загубени сме — развика се той — Помогни ни, Исусе Христе!

— Идиот, викай екипажа да се качи на палубата! Ти си спал! И двамата сте спали!

Блакторн го заблъска към стълбата, хвана се за кормилото, измъкна защитните каиши от ръчките на ръба му, завърза се и рязко го завъртя наляво. Рулят се заби в пороя и той легна отгоре му с все сили. Целият кораб се разтърси. После носът започна да се извива с нарастваща скорост под ударите на вятъра и ето че корабът застана напреки на бурята. Щурмовите марсели изреваха и покорно се опитаха да пренесат тежестта на кораба, а въжетата изскърцаха пронизващо и поеха напрежението. Океанът се извисяваше над тях и корабът вече се движеше успоредно на рифа, когато той забеляза грамадната вълна. Изкрещя с всички сили да предупреди моряците, които се изкачваха по трапа, и се вкопчи в каишите на живот и на смърт.

Океанът се сгромоляса върху кораба, той се килна и Блакторн помисли, че всичко е свършено, но в следващия миг корабът се отърси като мокро куче и се измъкна от браздата между двете вълни. Водата се стичаше през отворите в борда и Блакторн се опита да си поеме дъх. Забеляза, че тялото на боцмана, приготвено на палубата за погребението на следващия ден, бе изчезнало и че следващата вълна се задаваше още по-голяма. Тя подхвана Хендрик, задъхан и ритащ отчаяно, вдигна го във въздуха и го метна през борда в морето. Още една вълна се затъркаля с рев по палубата. Блакторн обгърна кормилото с ръце и водата го отмина. Хендрик беше на около петдесет метра вляво от борда. Килватерът го изсмукваше назад, покрай самия кораб, но в следващия миг гигантска островърха вълна го издигна високо над палубата, задържа го там за секунда, с уста, отворена в неистов писък, след което го отдръпна, размаза го в хребета на една скала и го погълна.

Корабът се мъчеше да си пробие път. Още един фал не издържа, скрипците бясно се залюляха и накрая се омотаха около въжетата на мачтите.

Винк и още един моряк успяха да се изкачат на квартердека, облегнаха се на руля и се опитаха да помогнат. Блакторн забеляза, че рифът, който се примъкваше откъм дясната им страна, вече беше съвсем наблизо. Пред носа и вляво се мяркаха още скални остриета, ала тук-таме се виждаха и пролуки.

— Винк! На фокмачтата!

Винк и още двама запълзяха педя по педя към вантите на мачтата, докато други увиснаха отдолу на въжетата, за да облекчат усилията им.

— Гледай пред себе си — изкрещя Блакторн.

Океанът се пенеше край палубата, отнесе със себе си още един моряк и върна обратно трупа на боцмана. Носът се издигна високо и пак се стрелна надолу, при което палубата отново се окъпа във вода. Винк и другите двама със сетни ругатни освободиха платното от въжетата. То рязко се разтвори, изплющя като оръдеен изстрел на вятъра и корабът здравата се разклати.

Винк и помощниците му висяха горе и се люлееха над океана. После бавно започнаха да се спускат.

— Риф! Риф на носа — изпищя Винк.

Блакторн и морякът до него завъртяха кормилото надясно. Корабът се поколеба, после се обърна и изхрущя, когато почти незабележимите скали се забиха в хълбока му. Ударът обаче дойде изкосо и камъкът се изрони. Гредите издържаха и мъжете на палубата си поеха облекчено дъх.

Блакторн забеляза пролука в рифа отпред и насочи кораба натам. Вятърът се засили и океанът се разбушува още по-диво. Рязък порив ги разлюля и кормилото се изплъзна от ръцете им. Сграбчиха го с общи усилия и се върнаха на курса, ала корабът заподскача на всички страни като пиян. Водата заля палубата и нахлу в бака, смаза един моряк в преградата и долу се наводни като на горната палуба.

— Бързо помпите — изкрещя Блакторн. Двама моряци се втурнаха надолу.

Дъждът режеше лицето му и той присви очи от болка. Фенерите на компасната стойка и на кърмата отдавна бяха загаснали. Още един рязък порив метна кораба встрани от курса, помощникът му се подхлъзна и те отново изтърваха кормилото. Една от ръчките му се заби в главата на моряка, той изпищя и остана да лежи на палубата, изцяло във властта на морето. Блакторн го издърпа нагоре и го държа така, докато вълната отмина. Тогава видя, че другарят му бе мъртъв, отпусна го тежко върху стола и следващата вълна го отнесе.

Тясната пролука между скалите беше точно срещу вятъра, така че колкото и да опитваше, Блакторн не успяваше да насочи кораба натам. Отчаяно затърси с поглед друг проход с ясното съзнание, че такъв няма, затова отпусна за миг кормилото да набере скорост и отново го завъртя рязко по посока на вятъра. Корабът едва не се обърна, но се задържа на курс.

И тогава килът застърга по острите като бръснач скали на дъното, корабът изстена, разтърси се измъчено и на всички им се стори, че виждат как дъбовите греди се разпадат и водата нахлува вътре. Този път „Еразъм“ залитна напред и Блакторн изгуби контрол над него. Започна да вика за помощ, ала никой не го чу и той сам се вкопчи в кормилото на борба със стихията. В един момент отхвръкна встрани, но успя отново да докопа руля, а замъгленият му разум се зачуди как това парче дърво е издържало толкова дълго.

В тесния пролив морето, подгонено от бурята и притиснато от скалите, образуваше водовъртеж. Грамадни вълни се разбиваха в рифа, отдръпваха се, хвърляха се в схватка със следващите, бореха се помежду си и нападаха от всички посоки. Водовъртежът всмука безпомощния кораб откъм широката му страна.

— Проклета буря — яростно ругаеше Блакторн — Остави кораба ми на мира!

Кормилото отново се завъртя и го отхвърли настрани, а палубата застрашително се наклони. Бушпритът се закачи в някаква скала и се откъсна заедно с част от въжетата, ала корабът пак се изправи. Предната мачта се изпъна като лък и се пречупи. Моряците на палубата се нахвърлиха върху такелажа с брадви в ръце и започнаха да секат въжетата, а корабът се мяташе напред-назад из кипящия пролив. Успяха да отсекат мачтата и тя се сгромоляса зад борда заедно с единия от тях, омотал се в заплетените въжета. Морякът изпищя в капана си, но нямаше как да му се помогне и всички гледаха безпомощно как той и мачтата изчезнаха някъде встрани и повече не се мярнаха.

Винк и останалите живи погледнаха назад към квартердека и съзряха Блакторн, който се бореше като безумен със стихията. Прекръстиха се и започнаха още по-усилено да се молят; някои заплакаха от страх и още по-отчаяно се вкопчиха в мачтите.

Проливът се разшири за миг и корабът забави ход, ала после отново се стесни зловещо и скалите като че пораснаха по-големи и се издигнаха застрашително над тях. Течението се блъсна в едната страна на кораба, отнесе го със себе си, обърна го отново настрани и го запрати към неминуема гибел.

Блакторн престана да проклина бурята, със сетни сили завъртя кормилото наляво и увисна на него, а от усилието мускулите му се пренапрегнаха. Корабът обаче нехаеше, както впрочем и морето.

— Обърни се, обърни се, изчадие адско — беззвучно кълнеше той, докато силите му бързо го напускаха — Помогни ми!

Напорът на морето се усили и той усети, че сърцето му ще се пръсне, ала продължи да се напряга срещу натиска на стихията. Опита се да задържи очите си на фокус, но погледът му се замрежи, цветовете се обърнаха и избледняха. Корабът се намираше в най-тясното място на пролива и с него беше свършено, но в този миг килът застърга в пясъчна плитчина: От удара корабът заби нос, ала бурята и морето му се притекоха на помощ и с общи усилия го обърнаха към вятъра. Той мина през прохода към своето спасение. В залива от другата страна.