Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 32 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LVI
ВИНОТО НА ГОСПОДИН ДЬО ЛАФОНТЕН

Каретите докарваха вече сътрапезниците на Фуке в Сен Манде; вече в цялата къща се вършеха трескави приготовления за вечерята, когато суперинтендантът се носеше на бързите си коне по пътя за Париж. Той се приближи до кметството, като мина по крайбрежните улици, за да избегне оживлението по пътя си. Беше осем часът без четвърт. Фуке слезе на ъгъла на улица дю Лон Пон и тръгна пеша с Гурвил към площада Грев.

В началото на площада те видяха един мъж с приятна външност, облечен в черно и виолетово, който се готвеше да се качи в наемна карета и казваше на кочияша да кара във Венсен. Пред него се намираше голям кош, пълен с бутилки, които току-що беше купил от пивницата „Образът на света Богородица“.

— А, но това е Вател, моят домоуправител! — каза Фуке.

— Да, монсеньор — потвърди Гурвил.

— Защо е дошъл в „Образът на света Богородица“?

— Навярно да купи вино.

— Какво, за мене се купува вино от пивници? Нима избата ми е толкова лоша?

И той тръгна към домоуправителя, който нареждаше виното си в каретата с най-голямо усърдие.

— Хей, Вател! — викна той със заповеднически глас. — Внимавайте, монсеньор, ще ви познаят — каза Гурвил.

— Нека ме познаят! Какво ме интересува?… Вател! Мъжът, облечен в черно и виолетово, се обърна. Той имаше добродушно, но безизразно, слабо изпито лице. В очите му светеше никакъв огън и по устните му блуждаеше доста тънка усмивка; но един внимателен наблюдател би забелязал скоро, че тоя огън не осветяваше нищо, а усмивката му не се отнасяше към нещо определено…

Вател се смееше като разсеян или се държеше като дете.

Като чу гласа, който го викаше, той се обърна и каза:

— О, вие ли сте, монсеньор?

— Да, аз съм. Дявол да го вземе, какво правите тук, Вател?… Вино? Вие купувате вино от пивница на площад Греф? Иди-дойди, ако е Пом дьо пен или Баровер.

— Не е, монсеньор — рече Вател спокойно, след като хвърли враждебен поглед на Гурвил, — защо се бъркат в моите работи?… Нима избата ми се поддържа зле?

— Не, Вател, не, разбира се; но… — Какво но?

Гурвил побутна суперинтенданта по лакътя.

— Не се сърдете, Вател — каза Фуке. — Аз мислех, че моята… вашата изба е толкова добре снабдена, че бихме могли да минем без пивницата „Образът на света Богородица“.

— Е, господине — рече Вател, който с известно презрение мина от монсеньор на господин, — вашата изба е толкова добре снабдена, че някои от гостите не пият нищо на вашите обеди.

Фуке погледна изненадано най-напред Гурвил, а после Вател.

— Какво казвате?

— Казвам, че вашият домакин няма вина за всички вкусове, господине, и че господин дьо Лафонтен[1], господин Пелисон[2], и господин Конрар[3] не пият, когато ви идват на гости. Тия господа не обичат прочутите вина. Какво да правя, според вас?

— И какво измислехте?

— Купувам тук тяхното любимо вино „Жоани“, което веднъж в седмицата идват да пият в „Образът на света Богородица“. Ето защо се запасявам.

Фуке не намери какво да отговори… Той беше почти трогнат.

А Вател, както изглежда, имаше да каже още много.

— Вие бихте ме укорили, монсеньор — продължи той, като се разпалваше все повече, — че сам отивам на улица Планш Мибре за ябълковото вино, което пие господин Лоре, когато идва у вас на обяд.

— Лоре пие ябълково вино у дома? — извика Фуке, като се разсмя.

— Е да, господине, да! Затова той обядва с удоволствие у вас.

— Вател, вие сте великолепен човек! — извика Фуке, като стисна ръката на домоуправителя си. — Благодаря ви, Вател, задето сте разбрали, че за мене господин дьо Лафонтен, господин Конрар и господин Лоре са същото, каквото са херцозите и перовете, същото, каквото са принцовете, повече от мене. Вател, вие сте образцов слуга и аз удвоявам заплатата ви.

Вател не поблагодари дори; той вдигна леко рамене и промърмори тая великолепна сентенция:

— Унизително е да получиш благодарност, задето си изпълнил дълга си.

— Той има право — рече Гурвил, като с движение на ръката привлече вниманието на Фуке на друга страна.

Той му показваше една ниска, теглена от два коня кола, на която се клатушкаха две обковани с желязо бесилки, сложени една върху друга и завързани с вериги. Отгоре седеше един полицейски пазач и с навъсен вид поддържаше криво-ляво разискванията на стотина безделници, които душеха предназначението на бесилките и ги придружаваха до кметството.

Фуке потрепера.

— Виждате, решено е — каза Гурвил.

— Но не е свършено — отвърна Фуке.

— О, не се залъгвайте, монсеньор! Ако така са приспали вашето внимание, вашето недоверие, ако работите са стигнали до там, вече нищо не ще можете да поправите.

— Но самият аз не съм утвърдил.

— Господин дьо Лион ще утвърди за вас.

— Тогава отивам в Лувър.

— Няма да отидете.

— Вие ме съветвате на такава подлост! — извика Фуке. — Вие ме съветвате да изоставя приятелите си, да захвърля оръжието, което е в ръцете ми и с което още мога да се боря?

— Не ви съветвам нищо подобно, монсеньор. Можете ли да напуснете суперинтенданството в тоя момент?

— Не.

— Е добре, а ако се явите пред краля и той ви смени веднага?

— Той може да направи това и задочно.

— Да, но ще направи това, без да бъде оскърбен от вас.

— Да, но аз ще изляза подлец; не искам приятелите ми да умрат и те няма да умрат.

— Нима за това е необходимо да отивате в Лувър?

— Гурвил!

— Отваряйте си очите!… Щом се намерите в Лувър, Ще бъдете принуден или да защищавате открито приятелите си, тоест да изложите убежденията си, или да се отречете безвъзвратно от тях.

— Никога няма да направя това!

— Простете ми… Кралят ще ви постави насила пред избор или вие трябва да му предложите да избира.

— Така е.

— Затова не трябва да има сблъскване… Да се върнем в Сен Манде, монсеньор.

— Гурвил, аз няма да мръдна от това място, където трябва да се извърши престъпление и където трябва да се открие моят позор. Повтарям, няма да мръдна, докато не намеря средство да се справя с неприятелите си.

— Монсеньор — възрази Гурвил, — вие бихте ми вдъхнали съжаление, ако не знаех, че сте един от най-силните умове на тоя свят. Вие притежавате сто и петдесет милиона, вие заемате еднакво положение с краля и сте сто и петдесет пъти по-силен от него благодарение на богатството си. Господин Колбер нема дори достатъчно ум да убеди краля да приеме завещанието на Мазарини. Впрочем когато един човек е най-богатият в кралството и не се страхува да похарчи парите, той е сиромах, ако не постигне това, което иска… И така, повтарям: да се върнем в Сен Манде.

— За да се посъветваме с Пелисон ли?

— Не, монсеньор, за да преброим парите ви.

— Да, да! — извика Фуке с пламнал поглед. — Да вървим в Сен Манде!

Той се качи отново в каретата си заедно с Гурвил. По пътя, в края на предградието Сент Антоан, те срещнаха малката карета на Вател, който спокойно караше виното си жоани.

Препускащите черни коне изплашиха на минаване плахия кон на домоуправителя. Вател си подаде главата от каретата и извика уплашено:

— Хей, пазете бутилките ми!

Бележки

[1] Жан дьо Лафонтен (1621–1695) — прочут френски поет баснописец.

[2] Пол Пелисон (1624–1693) — френски писател, верен приятел на Фуке, автор на „История на френската академия“, „История на Луи XIV“ и други произведения.

[3] Валантен Конрар (1603–1675) — френски литератор, поет, автор на „Мемоари за историята на своето време“, секретар на френската академия. — Б. пр.