Александър Дюма
Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон (54)

LIV
КЪЩИТЕ НА ГОСПОДИН ФУКЕ

Докато д’Артанян се завръщаше при Планше, замаян от всичко току-що случило се с него, разиграваше се една сцена от съвсем друг род, макар и не чужда на разговора, който нашият мускетар току-що беше водил с краля. Само че тая сцена ставаше извън Париж; в една къща, която суперинтендантът Фуке притежаваше в селото Сен Манде.

Министърът току-що беше пристигнал в тая лятна къща, последван от главния си секретар, който носеше грамадна чанта, пълна с книжа за преглеждане и други за подпис.

Тъй като беше вече около пет часа вечерта, господарите бяха обядвали: приготвяше се вечерята, на която бяха поканени двадесет чиновници на министъра.

Суперинтендантът не се спря: като слезе от колата, той прескочи прага на вратата, премина жилищните отделения и влезе в кабинета си, където обяви, че се затваря да работи, като забрани да го безпокоят за каквото и да е освен по заповед на краля.

Действително веднага след като даде тая заповед. Фуке се затвори и двама млади лакеи застанаха на пост пред вратата му. Тогава той закри входа с плъзгащо се по стената пано, което не позволяваше нито да се вижда, нито да се чува отвън това, което ставаше в кабинета. Тая предпазна мярка като че ли ставаше излишна, защото след това Фуке отиде право при писмената си маса, седна край нея, отвори чантата и почна да избира в грамадния куп книжа, които тя съдържаше.

Но не бяха минали и десет минути от идването на министъра и вземането на споменатите предпазни мерки, когато слухът и вниманието му бяха привлечени от редица леки равномерни чукания. Фуке вдигна глава и се ослуша.

Чуканията продължаваха. Тогава работникът стана с леко нетърпеливо движение и отиде право при едно огледало, откъдето долитаха чуканията, правени с ръка или от невидим механизъм.

Това беше голямо огледало, приковано за стената. Три съвсем еднакви огледала допълваха симетричността на помещението. Всяко от тях не се различаваше по нищо от другите.

Нямаше никакво съмнение, че тия леки равномерни чукания бяха сигнал, защото в момента, когато Фуке се приближаваше до огледалото, като се вслушваше, същите чукания се подновиха.

— Охо! — промърмори суперинтендантът учудено. — Кой ли може да бъде? Днес не очаквам никого.

И навярно в отговор на дадения сигнал той извади един позлатен гвоздей на същото огледало и го поклати три пъти.

После се върна на мястото си и седна отново с думите:

— Бога ми, нека почака!

Като потъна отново в морето от разгърнатите пред него книжа, Фуке сякаш не мислеше за нищо друго, освен за работата си. И действително той разчиташе с невероятна бързина, с поразителна яснота най-дългите книжа, най-обърканите документи, като нанасяше с перо по тях поправки и бележки; работата кипеше под ръката му; подписите, цифрите и препращанията се умножаваха, сякаш работеха десет чиновници, тоест сто пръста и десет мозъка, а не десетте пръста и едничкият ум на тоя човек.

Само от време на време погълнатият от работа Фуке вдигаше глава, за да хвърли бърз поглед на един часовник пред него.

Обикновено Фуке си възлагаше задача, при което за един час успяваше да извърши толкова, колкото друг не би извършил за цял ден; и ако нищо не му пречеше, той беше уверен, че ще изпълни задачата в срока, определен от неизтощимата му енергия. Но в разгара на кипящата му работа чуканията на намиращия се зад огледалото предмет се чуха отново: тоя път бяха по-бързи и по-настойчиви.

— Очевидно дамата почва да губи търпение — каза Фуке. — Хайде, хайде, спокойствие!… Това трябва да е графинята; но не, графинята замина за три дни в Рамбуйе. Жената на президента тогава. О, жената на президента не би си придала такава важност; тя би позвънила смирено и след това би чакала благоволението ми. Най-ясното от всичко това е, че не мога да отгатна кой може да е, но зная добре кой не е. И тъй като не сте вие, маркизо, тъй като не може да бъдете вие, по дяволите всички други!

И той продължи работата си, без да обръща внимание на повтарящите се чукания. Обаче след четвърт час нетърпението обзе на свой ред Фуке; той завърши с трескава бързина работата, мушна книжата в чантата и хвърли един поглед на огледалото, откъдето чуканията долитаха с нарастваща настойчивост.

— Охо — каза той, — откъде идва тая пламенност? Какво се е случило? И коя е тая Ариана, която ме чака с такова нетърпение? Да видим.

Той натисна с пръст един гвоздей, успореден с тоя, който беше извадил. Веднага огледалото се отвори като крило на врата и откри доста дълбок долап, в който суперинтендантът се скри като в голям сандък. Тук натисна друга пружина, която отмести не плоча, а част от стената, като образува тесен проход; Фуке излезе през него, при което огледалото се затвори от само себе си.

Фуке слезе по една спиралообразна стълба с двадесетина стъпала и се намери в дълго подземие, постлано с плочки и осветено от незабележими бойници. Стените на това подземие бяха покрити също с плочки, а подът беше постлан с килими.

Това подземие минаваше под улицата, която отделяше къщата на Фуке от Венсенския парк. В края на подземието се виеше стълба, успоредна на първата. Фуке се изкачи по нея, натисна една пружина и влезе в долап, подобен на намиращия се в стената на кабинета му. От него той мина в една великолепно наредена стая.

Като се убеди, че огледалото се затваряше, без да остави следа, и доволен без съмнение от прегледа си, той отключи насрещната врата с малък позлатен ключ, като го завъртя три пъти, и влезе в стая, наредена с необикновен разкош. На дивана седеше жена с невиждана хубост. Тя се спусна към влизащия министър.

— Ах, боже мой! — извика Фуке, като отстъпи от учудване. — Вие… вие тук?

— Да — промърмори маркизата, — да, господине, аз съм.

— Маркизо, мила маркизо — прибави Фуке, готов да падне в краката й. — О, боже мой! Но как дойдохте тук? А аз ви накарах да чакате!

— Твърде дълго, господине… о, да, твърде дълго!

— Много съм щастлив, че чакането ви се е сторило дълго, маркизо.

— О, to ми се стори цяла вечност, господине! Аз звънях повече от двадесет пъти. Нима не чувахте?

— Маркизо, вие сте бледна… треперите.

— Питам ви: нима не чувахте, че ви викат?

— О, напротив, чувах, госпожо; но не можех да дойда. Как можех да предположа, че сте вие, след вашата суровост, след вашия отказ? Ако можех да подозирам за щастието, което ме чака, повярвайте ми, маркизо, аз бих захвърлил всичко, за да падна при краката ви, както правя в тоя момент.

Маркизата погледна около себе си.

— Сами ли сме, господине? — попита тя.

— О, да, госпожо, гарантирам ви.

— Наистина — каза маркизата тъжно.

— Вие въздишате?

— Колко тайни, колко предпазни мерки? — рече маркизата с лека горчивина. — Как се страхувате да не се досетят за вашата любов!

— Нима бихте предпочели да я излагам на показ?

— О, не, вие сте много деликатен за това — каза маркизата с усмивка.

— Хайде, хайде, маркизо, без укори, моля ви се!

— Имам ли право да ви правя укори?

— Не, за нещастие не; но кажете ми, вие, която от една година обичам без взаимност и без надежда…

— Вие се лъжете: без надежда наистина, но не без взаимност.

— О, за мене любовта има само едно доказателство и аз го чакам още.

— Аз ви го донесох, господине.

Фуке поиска да я прегърне, но тя се отдръпна.

— Вие пак се излъгахте, господине. Вие трябва да приемете от мене само това, което мога да ви дам — предаността.

— А, в такъв случай вие не ме обичате: предаността е само добродетел, а любовта е страст.

— Изслушайте ме, господине, много ви се моля. Вие трябва да разберете, че само особено важна причина ме е довела тук.

— Не ме интересува причината, щом вие сте с мене, щом мога да ви говоря, да ви виждам.

— Да, имате право, най-важното е, че аз съм тук, без някой да ме види, и че мога да ви говоря.

Фуке падна на колене пред нея.

— Говорете, говорете, госпожо — каза той, — аз ви слушам.

Маркизата загледа коленичилия Фуке и в погледа на тая жена имаше необикновен израз на любов и тъга.

— О! — прошепна тя най-после. — Колко бих искала да бъда тая, която има правото да ви вижда всяка минута, да ви говори всеки миг! Колко бих искала да бъда тая, която бди над вас, която няма нужда от тайнствени пружини, за да повика като дух любимия човек, да го гледа един час, а после да види как изчезва в мрака на тайната, още по-странна при изчезването му, отколкото при появяването му. О, тая жена е много щастлива!

— Да не би случайно да говорите за моята жена, маркизо? — запита Фуке усмихнато.

— Да, разбира се, за нея говоря.

— Е, не завиждайте на нейната участ, маркизо. От всички жени, с които съм във връзка, госпожа Фуке ме вижда най-малко, говори с мене най-малко и най-малко се ползува от доверието ми.

— Но поне, господине, тя не е принудена като мене да натиска с ръка огледално украшение, за да ви повика; поне не и отговаряте с тоя тайнствен, ужасен звук на звънец, който идва кой знае откъде; поне не сте й забранявали никога да прониква в тайната на тия сношения под заплахата да ги скъсате завинаги, както забранявате това на ония, които са идвали тука преди мене и които ще идват след мене.

— Ах, мила маркизо, колко сте несправедлива и колко малко знаете за това, което вършите, като въставате срещу тайната! Само благодарение на тайната може да се люби спокойно, а без възможността да се люби спокойно няма щастие, но да се върнем на нас, на тая преданост, за която ми говорихте… или по-скоро ме мамите и ме карате да вярвам, че тая преданост е любов.

— Преди малко — подзе маркизата като прекара по очите си ръка, сякаш създадена по най-добрите модели на античното изкуство, — преди малко бях готова да говоря, мислите ми бяха ясни и смели; сега съм напълно объркана, напълно смутена, цялата треперя; страх ме е, че трябва да ви съобщя една лоша новина.

— Ако на тая лоша новина дължа присъствието ви, маркизо, нека бъде добре дошла; или по-скоро, маркизо, тъй като вие сте тук, тъй като признавате, че не съм ви напълно безразличен, да оставим настрана тая лоша новина и да говорим само за вас.

— Не, не, вие трябва да я узнаете на всяка цена. Никакво чувство не трябва да ми попречи да ви я съобщя. Фуке, приятелю мой, тая новина има огромно значение!

— Вие ме учудвате, маркизо; ще кажа дори нещо повече — почти ме плашите. Вие, тъй сериозна, тъй разумна, вие, която познавате тъй добре света, в който живеем! Значи наистина това е нещо важно.

— О, много важно! Слушайте!

— Най-напред кажете как дойдохте тук?

— Ще узнаете след малко; но най-напред неотложното.

— Говорете, маркизо, говорете! Моля ви, съжалете се над моето нетърпение!

— Знаете ли, че господин Колбер е назначен за интендант на финансите?

— Хайде де! Колбер, малкият Колбер?

— Да, Колбер, малкият Колбер.

— Дясната ръка на господин Мазарини?

— Точно той.

— Е, добре, какво ужасно виждате в това, мила маркизо? Малкият Колбер интендант — това е чудно, съгласен съм, но не е страшно.

— Мислите ли, че без особено важни причини кралят е назначил на такава длъжност тоя, когото наричате смешен и дебелак педант?

— Най-напред наистина ли му е дал кралят това място?

— Така разправят.

— Кои.

— Всички.

— Всички значи никой; посочете ми някой, който наистина е добре осведомен и твърди това.

— Госпожа Ванел.

— А, вие започвате наистина да ме плашите! — каза Фуке със смях. — Ако някой трябва да бъде осведомен добре, това е лицето, което посочвате.

— Не говорете лошо за горката Маргюрит, господин Фуке: тя все още ви обича.

— Хайде де, наистина ли? Не е за вярване. Аз мислех, че малкият Колбер, както казахте преди малко, е успял да замърси вече тая любов с мастилено или мазно петно.

— Фуке, Фуке, ето как се отнасяте към тия, които изоставяте!

— Е, маркизо, да не искате да поемете защитата на госпожа Ванел?

— Да, ще я поема, защото, повтарям, тя все още ви обича; и доказателство за това е, че иска да ви спаси.

— Чрез вашето посредничество, маркизо; това е много Ловко от нейна страна. Никакъв ангел не би могъл да ми бъде по-приятен и да ме води по-сигурно към спасението. Но кажете, познавате ли Маргюрит?

— Тя ми е приятелка от манастира.

— И тя ви съобщи, казвате, че господин Колбер е назначен за интендант?

— Да.

— Е, добре, обяснете ми, маркизо; господин Колбер е интендант, съгласен съм. Как един интендант, тоест мой подчинен, мой служител, може да ме засенчва или да ми вреди, дори ако той е господин Колбер?

— Господине, вие изпускате предвид едно важно обстоятелство — отговори маркизата.

— Какво?

— Че господин Колбер ви мрази.

— Мене! — извика Фуке. — О, боже мой, откъде идвате, маркизо? Мене всички ме мразят, а и Колбер като другите.

— Колбер ви мрази повече от другите.

— Повече… съгласен съм.

— Той е честолюбив.

— Кой не е, маркизо?

— Да, но неговото честолюбие няма граници.

— Виждам и това, щом е пожелал да стане мой заместник при госпожа Ванел.

— И е постигнал целта си. Внимавайте.

— Вие искате да кажете, че той има желанието от интендант да стане суперинтендант?

— Не е ли изниквал вече такъв страх у вас?

— Охо! — рече Фуке. — Да ме замести при госпожа Ванел бива; но при краля — това е съвсем друго. Франция не се купува тъй лесно, както жената на някакъв чиновник.

— Е, господине, всичко се купува: ако не със злато, с интриги.

— Вие знаете добре, че не е така, маркизо, вие, на която предлагах милиони.

— Вместо тия милиони, Фуке, трябваше да ми предложите истинска, чиста, безгранична любов: тогава бих приела. Добре виждате, че всичко се купува, ако не по един, по друг начин.

— Значи, според вас, господин Колбер се пазари вече за суперинтендантското ми място? Хайде, хайде, маркизо, успокойте се, той не е още достатъчно богат, за да го купи.

— Но ако ви го открадне?

— А, това е друго нещо. За нещастие, преди да стигне до мене, тоест до главното укрепление, той трябва да разруши предните окопи, а аз съм страшно добре укрепен, маркизо.

— А това, което наричате предни окопи, са вашите привърженици и вашите приятели, нали?

— Именно.

— Господин д’Еймери спада ли към вашите привърженици?

— Да.

— Господин Лиодо спада ли към вашите приятели?

— Разбира се.

— А господин дьо Ванен?

— Е, с господин дьо Ванен могат да правят каквото си искат, но…

— Но…

— Но да не пипат другите.

— Е, добре, ако не искате да пипат господа д’Еймери и Лиодо, време е да вземете мерки.

— Какво ги заплашва?

— Искате ли да ме изслушате сега?

— Както винаги, маркизо.

— Без да ме прекъсвате?

— Говорете.

— Е, добре, тая сутрин Маргюрит изпрати за мене.

— А!

— Да.

— И какво ви поиска?

— „Аз не смея да се видя лично с господин Фуке“ — ми каза тя.

— Хайде де, защо? Нима си мисли, че бих почнал да я укорявам? Горката, тя се лъже много, боже мой!

— „Вижте се с него и му кажете да се пази от господин дьо Колбер.“

— Как, тя ме предупреждава да се пазя от любовника й?

— Казах ви, че тя все още ви обича.

— По-нататък, маркизо?

— „Господин дьо Колбер — прибави тя — дойде преди два часа да ми съобщи, че е станал интендант.“

— Казах ви вече, маркизо, че господин дьо Колбер ще бъде още повече в ръцете ми.

— Да, но това още не е всичко. Както знаете, Маргюрит дружи с госпожа д’Еймери и госпожа Лиодо.

— Да.

— Е, добре, господин дьо Колбер я разпитвал много за богатството на тия двама господа и доколко са ви предани.

— О, що се отнася до тия двамата, аз отговарям за тях. Те няма да ми изменят дори ако това им струва живота.

— Слушайте по-нататък. Докато бил у нея господин Колбер, госпожа Ванел била принудена да излезе за малко, за да приеме някого. Останал сам, господин Колбер, който не обича да седи без работа, извадил молив от джоба си и започнал да нахвърля бележки на намерената върху масата хартия.

— За Еймери и Лиодо?

— Именно.

— Любопитен съм да узная какви са тия бележки.

— Аз ви ги донесох.

— Нима госпожа Ванел ги е взела от Колбер и ми ги изпраща?

— Не, но случайно, като по чудо, в ръцете й попаднало копие от тия бележки.

— Как така?

— Слушайте. Казах ви, че Колбер намерил хартия на масата.

— Да.

— Че извадил молив от джоба си.

— Да.

— Че писал на тая хартия.

— Да.

— Е, добре, моливът му бил много твърд, така че от написаното на горния лист се получил отпечатък на долния.

— После?

— Колбер откъснал първия лист и не обърнал внимание на долния. А при това на него можело да се прочете всичко, което било написано на първия: госпожа Ванел го прочела и изпратила за мене.

— А!

— После, след като се убеди, че съм ви предана приятелка, тя ми даде листа и ми откри тайната на тая къща.

— А де е тоя лист? — попита Фуке, в сърцето на когото се промъкна известна тревога.

— Ето го, господине, четете — каза маркизата. Фуке прочете:

Имена на откупчиците, които трябва да бъдат осъдени от съдебната палата: д’Еймери, приятел на г-н Ф.; Лиодо, приятел на г-н Ф.; дьо Ванен, индеф.

— Д’Еймери! Лиодо! — извика Фуке, като прочете повторно тия редове.

— Приятели на г-н Ф. — посочи с пръст маркизата.

— Но какво означават тия думи: „които трябва да бъдат осъдени от съдебната палата“?

— Ех, струва ми се, че е ясно. Впрочем вие не сте стигнали до края. Четете, четете!

Фуке продължи:

„Първите двама на смърт а третият — да бъде уволнен заедно с господа д’Отеман и дьо Ла Валет, имуществата на които ще бъдат само конфискувани“.

— Боже мой! — извика Фуке. — На смърт, на смърт, Лиодо и д’Еймери! Но дори ако съдебната палата ги осъди на смърт, кралят няма да утвърди присъдата, а без подписа на краля не се изпълнява смъртна присъда.

— Но кралят е направил господин Колбер интендант.

— Ах, да! — извика Фуке, сякаш за първи път забеляза разтворилата се пред него бездна. — Невъзможно, невъзможно! А кой е попълнил с молив следите, оставени от господин Колбер?

— Аз. Страхувах се да не се изличат.

— О, ще узная всичко!

— Нищо няма да узнаете, господине. Вие презирате твърде много неприятеля си за това.

— Простете ми, мила маркизо, простете ми. Да, господин дьо Колбер е мой неприятел, вярвам го; да, господин дьо Колбер е опасен човек, признавам го. Но аз имам още много време. А тъй като вие сте тук, тъй като вие ми доказахте своята преданост, зад която виждам любов, тъй като сме сами най-после…

— Аз дойдох, за да ви спася, господин Фуке, а не за да се погубя — каза маркизата, като стана. — И така, пазете се…

— Наистина, маркизо, вие се плашите прекалено и ако тоя страх не е предлог…

— Господин Колбер е човек с твърд характер! Пазете се!

Фуке стана на свой ред от мястото си.

— А аз? — попита той.

— Вие? Вие сте само благороден човек. Пазете се!

— И така?

— Аз направих това, което трябваше да направя с риск да погубя доброто си име, приятелю мой. Сбогом!

— Не сбогом, а довиждане!

— Може би — рече маркизата.

И като му подаде ръка за целувка, тя тръгна така решително към вратата, че Фуке не посмя да й прегради пътя.

А Фуке пое с наведена глава и помрачено чело обратния път през подземието, което съединяваше двете му къщи.