Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XXVIII
КОНТРАБАНДНА СТОКА

Два дни след събитията, за които току-що разказахме, докато всяка минута в лагера чакаха генерал Мънк, който не се завръщаше, една малка холандска фелука с десет души хвърли котва край Шевенингенския бряг, почти на топовен изстрел от сушата. Нощта беше тъмна, нищо не се виждаше, приливът настъпваше в мрак: часът беше крайно удобен за сваляне на пътници и разтоварване на стоки.

Шевенингенският залив образува огромен полумесец; той не е дълбок и съвсем не е безопасен; ето защо в него спират само малки фламандски корабчета или ония холандски ладии, които рибарите изтеглят на пясъка по обли греди, както са правили древните, според думите на Вергилий. Когато вълната приижда, издига се и се удря в брега, не е много разумно съдовете да се приближават до него, защото когато вятърът е силен, те забиват нос в шуплестия пясък и след това могат да се измъкнат много мъчно от него. Сигурно затова от фелуката се отдели лодка веднага след като фелуката хвърли котва; в лодката се намираха осем моряци, а сред тях продълговат предмет, нещо като голям сандък или бала.

Брегът беше пуст: няколкото рибари, които живееха в дюните, си бяха легнали. Единственият часовой, който пазеше брега (брегът се пазеше много слабо, защото До него не можеха да се приближат големи кораби), не можеше да последва напълно примера на рибарите — те бяха отишли да си легнат; но им подражаваше отчасти, защото спеше в будката си седнал, също тъй дълбоко, както те спяха в леглата си. На брега се чуваше само свиренето на нощния вятър, който вълнуваше храстите по дюните. Но хората в лодката бяха навярно недоверчиви: истинското безмълвие и явната самота не ги успокоиха. Затова лодката им, която приличаше на черна точка в океана, се плъзгаше безшумно; те почти не си служеха с греблата от страх да не бъдат чути и се приближиха до брега колкото се може повече.

Щом почувствуваха дъното, от лодката изскочи само един човек, след като даде къса заповед с глас, който показва навика да заповядва. В резултат на тая заповед няколко мускета заблестяха веднага при слабата светлина на морето, това огледало на небето, и продълговатата бала, за която говорихме вече и която сигурно съдържаше някакъв контрабанден предмет, беше пренесена на сушата с безкрайни предпазни мерки. Веднага човекът, който слезе пръв на брега, затича диагонално към селото Шевенинген, като се насочи към най-близкия край на гората. Тук той потърси къщата, която ние видяхме вече между дърветата и нарекохме временно жилище, много скромно жилище на тъй наречения — от учтивост — крал на Англия.

И тук, както навсякъде, всички спяха; само едно голямо куче от породата на тия, които шевенингеноките; рибари впрягат в колички, за да закарат рибата си в’ Хага, започна да лае страшно, щом пред прозорците се чуха стъпките на непознатия. Пристигналият не само не се уплаши от кучето, но дори му се зарадва много, защото гласът му не беше може би достатъчен, за да събуди хората в къщата, а с такъв сериозен помощник! гласът му ставаше почти безполезен. И така, непознатият зачака силният и непрекъснат лай да си изиграе ролята и тогава се реши да извика. Като чу гласа му, кучето се разлая толкова силно, че веднага отвътре се зачу друг глас, който почна да го успокоява. После, когато кучето престана да лае, тоя едновременно слаб, немощен и учтив глас попита:

— Какво желаете?

— Искам да видя негово величество краля Чарлз II — отговори непознатият.

— Защо?

— Искам да говоря с него.

— Кой сте вие?

— А, пусто опустяло! Вие ме питате много; аз не обичам да разговарям през вратите.

— Кажете само името си.

— Още повече не обичам да казвам името си под открито небе; впрочем бъдете спокоен, няма да изям кучето ви и моля бога и то да бъде така сдържано към мене.

— Вие носите известия може би, нали, господине? — продължи гласът, търпелив и обичащ да разпитва, като че ли беше старешки.

— Да, донесох известия, и още какви! Каквито навярно не очаквате! Ще отворите ли, моля ви се, а?

— Господине — продължи старецът, — заклевам ви, кажете ми по чест и съвест, заслужават ли известията да будим краля?

— За бога, драги господине, отворете по-скоро; кълна ви се, вие няма да съжалявате за сторения от вас труд. Аз струвам толкова злато, колкото тежа, честна дума!

— Господине, все пак не мога да отворя, докато не ми кажете името си.

— Значи трябва?

— Такава е заповедта на господаря ми, господине.

— Е, добре, ще ви кажа името си… Но предупреждавам ви, че няма да разберете нищо от него.

— Няма значение, все пак кажете го.

— Е, добре… Аз съм кавалерът д’Артанян.

— Ах, боже мой! — извика старецът от другата страна на вратата. — Господин д’Артанян! Какво щастие! Минаваше ми през ума, че познавам тоя глас.

— Охо, тук познават моя глас! — рече д’Артанян. — Това е много ласкателно.

— Да, да, познават го — отговори старецът, като отваряше вратата, — и ето ви доказателството.

И с тия думи той го въведе.

При светлината на фенера в ръката му д’Артанян позна упорития си събеседник.

— А, пусто да остане! — извика той. — Пари! Трябваше да се досетя веднага.

— Да, да, аз съм, Пари, драги господин д’Артанян Колко се радвам, че ви виждам пак!

— Добре казахте: колко се радвам! — рече д’Артанян, като стискаше ръцете на стареца. — Хайде, вие ще доложите на краля, нали?

— Но кралят спи, драги господине.

— Пусто да остане! Събудете го и той няма да ви се кара, задето сте го обезпокоили… Уверявам ви.

— Вие идвате от страна на графа, нали?

— От какъв граф?

— От граф дьо Ла Фер.

— От страна на Атос? Бога ми, не! Идвам от своя страна. Хайде, бързо, Пари, кралят! Трябва ми кралят!

Пари си помисли, че не бива да се противи повече; той познаваше д’Артанян много отдавна; знаеше, че макар и гасконец, той не обещава никога повече от това, което може да изпълни. Той премина по двора и градинката, успокои кучето, което сериозно искаше да вкуси мускетарско месо, и почука по капака на един прозорец в приземния етаж на един малък павилион.

Веднага едно малко куче, което живееше в тая стая, отговори на голямото куче, което живееше в двора.

„Нещастен крал! — каза си д’Артанян. — Ето телохранителите му! Впрочем все пак го пазят добре.“

— Кой е там? — попита кралят от дъното на стаята.

— Всемилостиви господарю, господин кавалерът д’Артанян ви носи известия.

В стаята се чу веднага шум; една врата се отвори и силна светлина заля коридора и градината.

Кралят работеше при светлината на лампа. Разхвърляни книжа лежаха на писмената му маса; той пишеше черновката на едно писмо и многото задрасквания показваха, че полагаше голям труд за тая работа.

— Влезте, господин кавалере — каза той и се обърна. Но като видя рибаря, прибави: — Какво казвахте. Пари? Де е господин кавалерът д’Артанян?

— Пред вас е, всемилостиви господарю — отговори д’Артанян.

— В тоя костюм?

— Да. Вгледайте се в мене, всемилостиви господарю. Вие ме видяхте в предните стаи на крал Луи XIV, в Блоа, не ме ли познавате?

— Да, да, и дори си спомням, че съм ви много благодарен.

Д’Артанян се поклони.

— За мене беше дълг да постъпя така, щом узнах, че имам работа с ваше величество.

— Вие сте ми донесли известия?

— Да, всемилостиви господарю.

— Навярно от страна на френския крал?

— Бога ми, не, всемилостиви господарю — отговори д’Артанян — Ваше величество е забелязал там, че френският крал се занимава само със себе си.

Чарлз вдигна очи към небето.

— Не, не, всемилостиви господарю — продължи д’Артанян. — Аз донесох новини, които ви засягат лично. Но смея да се надявам, че ваше величество ще ги изслуша с известна благосклонност.

— Говорете, господине.

— Ако не се лъжа, всемилостиви господарю, ваше величество говори много в Блоа за затрудненото положение на работите си в Англия.

Чарлз се изчерви.

— Господине — каза той, — аз разказвах това само на френския крал…

— О, ваше величество се заблуждава — студено каза мускетарят. — Аз зная да говоря с кралете в нещастие; Ще кажа нещо повече: те говорят с мене само тогава, когато нещастието ги преследва; щом щастието им се усмихне, те ме забравят. Аз изпитвам към ваше величество не само най-голямо уважение, но и най-дълбока преданост, а това, повярвайте ми, всемилостиви господарю, това значи нещо. И тъй, като слушах как ваше величество се оплаква от съдбата, аз се убедих, че сте благороден, великодушен и знаете да понасяте нещастието.

— Наистина — рече Чарлз учуден, — не зная кое трябва да предпочитам: вашата смела откровеност или вашето уважение.

— Вие ще изберете ей сега, всемилостиви господарю — отговори д’Артанян. — И така, ваше величество се оплакваше на брат си Луи XIV, че без хора и без пари е много трудно да се върне в Англия и да се възкачи отново на трона си.

Чарлз направи нетърпеливо движение.

— И че главната пречка на пътя му — продължи д’Артанян — е някакъв си генерал, командуващ армиите на парламента, който играе там ролята на втори Кромуел. Ваше величество не каза ли това?

— Да, но повтарям ви, господине, че тия думи бяха само за ушите на краля.

— И вие ще видите, всемилостиви господарю, какво щастие е, че ги е чул лейтенантът на мускетарите му. Тоя неудобен за ваше величество човек беше, мисля, генерал Мънк. Добре ли съм чул името му, всемилостиви господарю?.

— Да, господине; но повтарям, каква полза от тия въпроси?

— О, зная добре, всемилостиви господарю, че строгият етикет забранява да се задават въпроси на кралете. Надявам се, че ваше величество ще ми прости моята неучтивост. Ваше величество каза още, че все пак, ако може да го види, да поприказва с него, да застане лице срещу лице с него, непременно бихте възтържествували, било със сила, било с убеждение, над тая съвсем сериозна, съвсем непреодолима, съвсем действителна пречка, която стои на пътя ви.

— Всичко това е истина, господине; моята участ, моето бъдеще, моята неизвестност или моята слава зависят от тоя човек. Но какво целите с това?

— Ето какво: ако генерал Мънк ви пречи до такава степен, както казвате, полезно би било да бъде ваше величество избавен от него или пък той да бъде превърнат в съюзник на ваше величество.

— Господине, един крал, който няма нито армия, нито пари (тъй като сте чули разговора ми с брат ми), не може да направи нищо срещу човек като Мънк.

— Да, всемилостиви господарю, така мислехте, зная това; но за ваше щастие аз не мислех така.

— Какво искате да кажете?

— Че без армия и без милион аз направих това, което ваше величество смяташе, че може да направи само с една армия и един милион.

— Как! Какво казвате? Какво сте направили?

— Какво съм направил ли? Е, всемилостиви господарю, отидох там и залових тоя човек, който пречеше на ваше величество.

— В Англия?

— Точно така, всемилостиви господарю.

— Вие сте отишли в Англия и сте заловили Мънк?

— Да не би случайно да съм постъпил зле?

— Наистина, вие сте луд, господине!

— Съвсем не, всемилостиви господарю.

— Вие сте хванали Мънк?

— Да, всемилостиви господарю.

— Де?

— Посред лагера му.

Кралят потрепера от нетърпение и вдигна рамене.

— И като го хванах на шосето за Нюкасъл — каза д’Артанян просто, — донесох го на ваше величество.

— Донесли сте го при мене! — извика кралят възмутен от това, което смяташе за мистификация.

— Да, всемилостиви господарю — продължи д’Артанян със същия тон, — донесох ви го. Той е там, в един голям сандък, на който са пробити дупки, за да може да диша.

— Боже мой!

— О, бъдете спокоен, всемилостиви господарю, за него се полагат най-големи грижи. И така, той пристигна тук здрав и читав. Ще благоволи ли ваше величество да го види, да поприказва с него, или ще заповяда да го хвърлят във водата?

— О, боже мой! — повтори Чарлз. — О, боже мой! Истината ли казвате, господине? Не ме ли оскърбявате с някоя недостойна шега? Вие сте извършили тая безподобно смела и гениална постъпка! Невъзможно!

— Ваше величество ще ми позволи ли да отворя прозореца? — попита д’Артанян, като го отваряше.

Кралят не успя дори да каже да. Д’Артанян изсвири остро и продължително в нощната тишина и повтори три пъти изсвирването.

— Готово! — каза той. — Ей сега ще го донесат на ваше величество.