Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XXXV
НА КАНАЛА

По канала с непрозрачна зелена вода, с мраморни брегове, по които времето беше посяло вече черни петна и снопчета мъхести треви, се плъзгаше величествено дълга лодка, окичена със знамена с английски герб, снабдена с балдахин и постлана с дамаски, ресните на които падаха във водата. Осем гребци натискаха плавно греблата и я придвижваха напред по канала с грациозната бавност на лебедите, които, смутени в тяхното старинно владение от лодката, гледаха отдалече как, минава това великолепие и тоя шум. Казваме тоя шум, защото на лодката се намираха четирима музиканти, които свиреха на китара и на лютня, двама певци и няколко придворни, натруфени със злато и скъпоценни камъни. Придворните се надпреварваха да се усмихват, за да се харесат на лейди Стюърт, внучка на Анри IV, дъщеря на Чарлз I, сестра на Чарлз II, която заемаше почетното място под балдахина на тая лодка.

Ние познаваме младата принцеса, ние я виждахме в Лувър с майка й, когато нямаха нито дърва, нито хляб, когато я хранеха коадюторът и парламентите. Тя прекара младостта си в лишения, подобно на братята си; след това изведнъж се събуди от тоя дълъг и ужасен сън и се видя върху стъпалата на трона, заобиколена от придворни и ласкатели. Като Мери Стюърт при излизането от затвора тя се стремеше силно към живота и свободата и освен това към могъществото и богатството.

Като порасна, лейди Анриет стана чудна хубавица; хубостта й разцъфтя още повече, когато Стюъртите се възкачиха отново на трона. Нещастието й беше отнело блясъка на гордост, но благополучието й го върна. Тя блестеше в радостта на самодоволството си като тия оранжерийни цветя, които забравени през нощта при първия есенен мраз, клюмват, но на следния ден, стоплени от родната атмосфера, се изправят още по-блестящи.

Лорд Вилиърз Бъкингам, син на тоя, който играе толкова забележителна роля в първите глави на романа, лорд Вилиърз Бъкингам, хубав кавалер, меланхолен с жените, весел с мъжете, и Вилмът Рочестър, весел с двата пола, стоеха в тая минута прави пред лейди Анриет и си оспорваха привилегията да я накарат да се усмихне.

А пък младата и хубава принцеса, облегната на кадифена възглавница, бродирана със злато, отпуснала ръце във водата, слушаше равнодушно музикантите, без да ги чува, и чуваше двамата придворни, без да дава вид, че ги слуша.

Лейди Анриет, това същество, пълно с чар, тая жена, която съединяваше в себе си всички прелести на Франция и Англия, не беше обичала още никога и бе жестока в кокетничеството си. Ето защо усмивката, това простодушно благоволение на младите момичета, не осветяваше дори лицето й; и ако понякога вдигаше очи, тя гледаше така втренчено един или друг кавалер, че тяхната любезност, колкото и да бе дръзка, се смущаваше и ставаше плаха.

Между това лодката продължаваше пътя си, музикантите вдигаха страшна врява и придворните започваха да се задъхват като тях. Впрочем разходката се стори навярно монотонна на принцесата, защото изведнъж тя тръсна нетърпеливо глава и каза:

— Е, господа, стига! Да се връщаме!

— Ах, ние сме много нещастни! — рече Бъкингам. — Не можахме да направим разходката приятна на ваше височество.

— Майка ми ме чака — отговори лейди Анриет. — После, ще ви призная откровено, господа, отегчавам се.

След това жестоко признание принцесата се опита да утеши с поглед всеки от двамата младежи, които изглеждаха отчаяни от такава откровеност. Погледът произведе своето действие, двете лица се разведриха; но веднага, като помисли, че е направила твърде много за простосмъртните, кралската кокетка обърна гръб на двамата си обожатели и потъна в мечти, в които те не заемаха очевидно никакво място.

Бъкингам си захапа гневно устните, защото беше наистина влюбен в лейди Анриет и затова вземаше всичко за сериозно. Рочестър си прехапа също устните; но тъй като умът му управляваше винаги сърцето му, направи го чисто и просто за да не се изсмее язвително.

Принцесата отвърна поглед от двамата младежи и загледа стръмния бряг с чудни цъфнали поляни. Тя забеляза отдалече Пари и д’Артанян.

— Кой идва там? — попита тя.

Двамата младежи се обърнаха със светкавична бързина.

— Пари — отговори Бъкингам, — нищо повече от Пари.

— Извинете — възрази Рочестър, — но струва ми се, че с него иде още някой.

— Да, първо — продължи принцесата унило, — а второ, какво означават тия думи: „Нищо повече от Пари“, кажете, милорд?

— Те означават, ваше височество — отвърна обиденият Бъкингам, — че верният Пари, лутащият се Пари, вечният Пари не е, мисля, човек с голяма тежест.

— Вие се лъжете, господин херцог: Пари, лутащият се Пари, както казвате, се е лутал винаги по служба на нашето семейство и винаги ми е било приятно да виждам тоя старец.

Лейди Анриет следваше навика на хубавите жени и особено на кокетните жени: от прищявка минаваше на недоволство; влюбеният понесе вече прищявката й, сега придворният трябваше да се покори на недоволството. Бъкингам се поклони, но не отговори.

— Наистина, ваше височество — каза Рочестър, като се поклони на свой ред, — Пари е образец на служи тел. Но, ваше височество, той не е млад, а ние се смеем само като видим весели неща. Един старец весело нещо ли е?

— Стига, милорд — сухо рече лейди Анриет, — тоя разговор ми е неприятен.

След това, сякаш приказваше на себе си, прибави:

— Просто невероятно е колко малко приятелите на брат ми уважават слугите му!

— Ах! — извика Бъкингам. — Ваше височество ми пронизва сърцето с нож, изкован от собствените ви ръце!

— Какво означава тоя израз, съставен по образец на френските мадригали, господин херцог? Не го разбирам.

— Той означава, ваше височество, че вие самата, тъй добра, тъй пленителна, тъй нежна, се смеехте понякога, извинете, исках да кажа — усмихвахте се на несвързаното бърборене на добрия Пари, за когото сега се застъпвате тъй горещо.

— Е, добре, милорд, ако аз съм се забравяла до такава степен, няма нужда да ми напомняте за това — отговори лейди Анриет.

И направи нетърпеливо движение.

— Струва ми се, че добрият Пари иска да говори с мене. Господин Рочестър, моля ви се, заповядайте да спрат на брега.

Рочестър побърза да повтори заповедта на принцесата. След минута лодката стоеше вече до брега.

— Да слезем, господа — каза лейди Анриет, като търсеше ръката, която й предлагаше Рочестър, макар че Бъкингам беше по-близо до нея и и подаваше своята. Тогава Рочестър със зле прикривана гордост, която прониза изцяло сърцето на нещастния Бъкингам, преведе принцесата по малкото мостче, което хората от екипажа прехвърлиха между лодката и брега.

— Къде отива ваша светлост? — попита Рочестър.

— Вие виждате, милорд, при добрия Пари, който се лута, както казваше милорд Бъкингам, и ме търси с очи, отслабнали от сълзите, пролени над нашите нещастия.

— О, боже мой — рече Рочестър, — колко тъжна сте днес, ваше височество! Ние ви се струваме наистина смешни безумци.

— Говорете за себе си, милорд — прекъсна го Бъкингам ядосано. — Що се отнася до мене, аз толкова не се харесвам на нейна светлост, че просто не съществувам за нея.

Не му отговориха нито Рочестър, нито принцесата; само лейди Анриет поведе по-бързо кавалера си. Бъкингам остана назад и като се възползува от усамотението си, закъса тъй ядно със зъби кърпичката си, че още на третия път батистата стана на парчета.

— Пари, добри Пари — каза принцесата с нежния си глас, — ела тука. Виждам, че ме търсиш, и те чакам.

— Ах, ваше височество — рече Рочестър, като искаше да помогне милосърдно на другаря си, който, както казахме, беше останал назад, — ако Пари не ви вижда, човекът, който върви след него, е достатъчен водач дори за слепец; погледнете, той има огнени очи; тоя човек е фар с две лампи.

— Да, и осветяват много хубаво, много войнствено лице — отвърна принцесата, решила да напада безпощадно с повод и без повод.

Рочестър се поклони.

— Една от тия мъжествени глави, каквито могат да се видят само във Франция — прибави принцесата с настойчивостта на жена, уверена в своята безнаказаност.

Рочестър и Бъкингам се спогледаха, сякаш се питаха: „Но какво става с нея?“

— Господин Бъкингам — каза лейди Анриет, — вижте какво иска Пари. Вървете!

Младият човек взе тая заповед за благоволение, ободри се и затича към Пари, който, следван от д’Артанян, се приближаваше бавно към благородната компания. Пари вървеше бавно, защото беше стар. Д’Артанян вървеше бавно и благородно, както трябваше да върви д’Артанян, подсилен с повече от четвърт милион, тоест без самохвалство, но и без стеснителност. Когато Бъкингам, който изпълняваше с най-голяма бързина заповедите на принцесата — през това време тя седна на една мраморна пейка, сякаш се умори, като направи няколко крачки, — когато Бъкингам се приближи на няколко крачки от Пари, старецът го позна и каза съвсем задъха:

— Ах, милорд, ваша светлост ще благоволи ли да изпълни нареждането на краля?

— За какво, господин Пари? — попита младият човек с известна студенина, смекчавана от желанието да бъде приятен на принцесата.

— Е, негово величество моли ваша светлост да представи господина на лейди Анриет Стюърт.

— Кого? Кой господин? — запита херцогът високомерно.

Както се знае, д’Артанян кипваше лесно; тонът на милорд Бъкингам не му се хареса. Той погледна придворния право в очите и две светкавици блеснаха под смръщените му вежди. После направи усилие над себе си и отговори спокойно:

— Господин кавалера д’Артанян, милорд.

— Извинете, господине, но аз узнах само името ви, и нищо повече.

— Това значи?

— Това значи, че не ви познавам.

— Аз съм по-щастлив от вас, господине — каза д’Артанян, — защото имах честта да познавам добре вашето семейство и особено милорд херцог Бъкингамски, вашия прочут баща.

— Баща ми? — рече Бъкингам. — Наистина, господине, струва ми се, че сега си спомням… Казвате, господин кавалерът д’Артанян? Д’Артанян се поклони.

— Лично — отвърна той.

— Извинете, не сте ли един от тия французи, които са имали известни тайни връзки с баща ми?

— Точно така, господин херцог, аз съм един от тия французи.

— Тогава позволете ми да ви кажа, господине: чудно нещо, докато беше жив, баща ми не чу никога нито дума за вас. — Така е, господине, но той чу за мене в минутата на смъртта си; аз му предадох чрез камердинера на кралица Ана Австрийска известие за опасността, която го заплашваше; за нещастие известието пристигна много късно.

— Няма значение, господине — отговори Бъкингам. — Сега разбирам всичко: вие сте искали да направите услуга на бащата и затова идвате да търсите покровителството на сина.

— Най-напред, милорд — отвърна д’Артанян флегматично, — аз не търся покровителството на никого.

Негово величество крал Чарлз II, на когото имах честта да направя няколко услуги (трябва да ви кажа, господине, че цял живот съм се занимавал с тая работа), кралят Чарлз II, който беше тъй добър да ме почете с известно благоволение, пожела да бъда представен на лейди Анриет, сестра му, на която може би в бъдеще ще имам щастието да бъда полезен. И тъй, кралят знаеше, че сега вие сте при нейно височество, и ме изпрати при вас с посредничеството на Пари. Това е всичко. Аз не искам абсолютно нищо от вас и ако вие не искате да ме представите на нейно височество, ще мина без вас за най-голямо съжаление и ще се осмеля да се представя сам.

— Поне, господине — каза Бъкингам, който искаше да има последен думата, — вие няма да се откажете от едно обяснение, предизвикано от вас.

— Аз не се отказвам никога, господине — отговори д’Артанян.

— Щом сте били в тайни връзки с баща ми, тогава трябва да знаете някоя особена подробност, нали?

— Много време ни дели от тия връзки, господине, защото вие не се бяхте още родили, и не си заслужава трудът да се събуждат толкова спомени заради няколко нещастни диамантчета, които получих от ръцете му и занесох обратно във Франция.

— Ах, господине — живо извика Бъкингам, като се приближи до д’Артанян и му протегна ръка, — значи сте вие! Вие сте тоя, когото баща ми толкова търси и който можеше толкова да чака от нас!

— Да чакам, господине! Там съм в стихията си и цял живот съм чакал.

През това време принцесата, на която дотегна да чака непознатия, стана и се приближи до приказващите.

— Поне, господине — рече Бъкингам на д’Артанян, — вие няма да чакате дълго това представяне, което искате от мене.

След това се обърна, поклони се на лейди Анриет и каза:

— Ваше височество, кралят, вашият брат, желае да имам честта да ви представя господин кавалера д’Артанян.

— За да може в случай на нужда ваше височество да има твърда опора и верен приятел — прибави Пари.

Д’Артанян се поклони.

— Имате ли още нещо да кажете, Пари? — попита лейди Анриет, като се усмихна на д’Артанян.

— Да, кралят желае ваше височество да запази свято в паметта си името и заслугите на господин д’Артанян, на когото негово величество, както сам благоволи да каже, дължи възвръщането на кралството си.

Бъкингам, принцесата и Рочестър се спогледаха учудени.

— Това е друга малка тайна — каза д’Артанян, — с която навярно няма да се хваля пред сина на негово величество краля Чарлз II, както не се хвалих пред вас, господин херцог, за диамантения накит.

— Ваше височество — рече Бъкингам, — за втори път господин кавалерът ми напомня за едно събитие, което толкова възбужда любопитството ми, че ще се осмеля да ви поискам позволение да го отвлека за минута, за да поприказвам насаме с него.

— Позволявам, милорде — отговори принцесата, — но върнете бързо на сестрата тоя приятел, който е тъй предан на брата.

И тя подаде ръката си на Рочестър, докато Бъкингам улавяше под ръка д’Артанян.

— О, кавалере — започна Бъкингам, — разкажете ми цялата тая история с диамантите; никой в Англия не я знае, дори синът на тоя, който е бил неин герой.

— Милорд, само едно лице имаше право да разкаже цялата тая история, както вие я наричате: това беше баща ви. Той сметна за уместно да мълчи; моля, позволете ми да последвам примера му.

И д’Артанян се поклони като човек, на когото няма да подействуват никакви убеждения.

— Щом е така, господине — каза Бъкингам, — извинете за нескромността ми, моля ви се; и ако някой ден аз също отида във Франция И той се обърна, за да погледне за последен път принцесата, която съвсем не мислеше за него и беше погълната или изглеждаше погълната от разговора с Рочестър.

Бъкингам въздъхна.

— Е, какво? — попита д’Артанян.

— Казвах, че ако някой ден аз също отида във Франция…

— Вие ще отидете, милорд — рече д’Артанян с усмивка, — гарантирам ви това.

— А защо?

— О, аз имам особени начини на предсказване; и когато предсказвам, рядко се лъжа. И така, ако вие дойдете във Франция?…

— Е, добре, господине, ще се осмеля да ви помоля — вас, скъпоценното приятелство на когото връща троновете на кралете, — ще се осмеля да ви помоля за малка частица от големия интерес, който сте проявили към баща ми.

— Милорд — отговори д’Артанян, — повярвайте ми, че аз ще сметна за голяма чест, ако там благоволите да си спомните още, че сте ме видели тук. А сега, позволете.

И като се обърна към лейди Анриет, каза:

— Ваше височество е дъщеря на Франция и като такава надявам се да ви видя отново в Париж. Един от най-щастливите ми дни ще бъде тоя, когато ваше височество ще ми даде някоя заповед, която да ми напомни, че съвсем не сте забравили препоръките на височайшия си брат.

И се поклони на младата принцеса, която с чисто кралска грация му подаде ръката си за целувка.

— Ах, какво би трябвало да направя, за да заслужа такава милост от ваше височество? — попита Бъкингам съвсем ниско.

— Ех, милорд, попитайте господин д’Артанян — отговори лейди Анриет. — Той ще ви каже…