Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XVII
В КОЯТО СЕ ТЪРСИ АРАМИС, А ПАК СЕ НАМИРА БАЗЕН

Не бяха изминали и два часа от тръгването на Атос, който пред Блезоа беше поел пътя за Париж, когато един конник, възседнал хубав пъстър кон, се спря пред желязната врата. С едно звънливо „хей!“ той повика конярите, образуващи още кръг заедно с градинарите около Блезоа, който обикновено разказваше всякакви новини на всички служители в замъка. Това „хей“, без съмнение познато на нашия Блезоа, го накара да обърне глава и той извика:

— Господин д’Артанян!… Тичайте бързо да му отворите вратата!

Осем души се спуснаха усърдно към желязната врата и я отвориха леко, като перце. Всички се кланяха ниско, защото знаеха, че винаги графът приема особено любезно тоя приятел, а такива неща не избягват от погледа на слугите.

— Е, де е милият граф? — попита господин д’Артанян с любезна усмивка, като се изправи на стремето, за да скочи на земята.

— Ах, господине, никак нямате късмет — отговори Блезоа — и колко неприятно ще бъде на господин графа, когато научи, че сте идвали! Господин графът внезапно замина преди по-малко от два часа.

Д’Артанян не се разтревожи от това известие.

— Добре — каза той, — виждам, че ти все още говориш на най-чист френски език; ти ще ми дадеш урок по граматика и прекрасен език, докато ще чакам завръщането на господаря ти.

— Ето това е невъзможно, господине — възрази Блезоа. — Вие ще чакате много дълго време.

— Няма ли да се върне днес?

— Нито утре, господине, нито други ден. Господни графът се впусна в дълго пътешествие.

— Пътешествие! — учудено повтори д’Артанян. — Стига си дрънкал глупости!

— Господине, това е самата истина. Господинът ми възложи да надзиравам къщата и прибави с властния си и тих глас: „Казвай, че съм заминал за Париж“.

— А, той отива в Париж! — извика д’Артанян: — Само това исках да зная. Трябваше да започнеш с него, хаплю… Значи той има два часа преднина.

— Да, господине.

— Ще го настигна бързо. Сам ли е?

— Не, господине.

— Кой е с него?

— Един благородник, когото не познавам, един старец и господин Гримо.

— Те не могат да препускат тъй бързо като мене… Аз тръгвам…

— Желае ли господинът да ме изслуша за миг? — попита Блезоа, като се допря леко до юздата на коня.

— Да, ако престанеш да подбираш изразите или ги подбираш по-бързо.

— Е, добре, господине, струва ми се, че думата Париж е заблуда.

— Охо! — рече д’Артанян сериозно. — Заблуда ли?

— Да, господине, и господин графът не отива в Париж; готов съм да се закълна в това.

— Кое те кара да мислиш така?

— Това: господин Гримо знае винаги къде отива господарят ни, а той ми беше обещал, че първия път, когато отидат в Париж, ще вземе от мене малко пари и ще ги предаде на жена ми.

— А, ги имаш жена?

— Имах една; тя беше от тоя край, но господинът намираше, че е бъбрива, и аз я изпратих в Париж: понякога това е неудобно, но в някои моменти е много приятно.

— Разбирам, но свършвай: значи ти мислиш, че графът не отива в Париж, а?

— Да, господине, защото, тогава Гримо не би устоял на думата си, би станал клетвопрестъпник, а това е невъзможно.

— Това е невъзможно — повтори д’Артанян съвсем замислено, защото беше съвсем убеден. — Добре, добри ми Блезоа, благодаря ти.

Блезоа се поклони.

— Хайде, ти знаеш, че не съм любопитен… Трябва да се видя непременно с господаря ти… Не можеш ли ти… с една думичка… ти говориш тъй добре… да ме накараш да разбера… Една сричка само… Останалото ще отгатна.

— Честна дума, господине, не мога… Абсолютно не зная закъде е заминал господинът… Да подслушвам по вратите ми е противно; впрочем това е забранено тука.

— Драги мой, това е лошо начало за мене — каза д’Артанян. — Няма значение. Знаеш ли поне кога ще се върне графът?

— Също така не зная, господине.

— Спомни си, Блезоа, помъчи се.

— Господинът се съмнява в моята искреност! А, господинът ме наскърбява много чувствително.

— Дявол да го вземе златния му език! — прошепна д’Артанян. — За предпочитане е един селяк, който би ми казал, каквото ми трябва!… Сбогом!

— Господине, имам честта да ви поднеса моите почитания.

„Дръвник! — помисли си д’Артанян. — Ама че нетърпим проклетник!“

Той погледна за последен път къщата, обърна коня си и потегли като човек, който ни най-малко не е затруднен или разсърден от тая несполука.

Когато стигна до края на стената и се скри от всички погледи, той въздъхна тежко и каза:

— Я да видим. Атос беше ли си у дома?… Не. Всички тия мързеливци, които стоеха със скръстени ръце в двора, щяха да тичат като луди, ако господарят им можеше да ги види. Атос пътешествува?… Това е необяснимо. Той страшно обича тайнствеността… Впрочем не такъв човек ми трябва. Аз имам нужда от хитър, търпелив ум. Моят герой е в Мельон, в познатия ми черковен дом. Четиридесет и пет левги! Четири дни и половина! Хайде, времето е хубаво и аз съм свободен. Да глътнем това разстояние.

Той пусна коня си в тръс, по пътя за Париж. След четири дни пристигна в Мельон, според желанието си.

Д’Артанян не питаше никога за пътя или за някое обикновено сведение. В тия случаи той се доверяваше на своята проницателност, която никога не го лъжеше, на тридесетгодишния си опит и на стария си навик да чете по физиономиите на къщите също тъй вярно, както по лицата на хората.

В Мельон д’Артанян намери веднага черковния дом, прелестна сграда от червени тухли и с гипсова мазилка; по дължината на водостоците се виеха лози, а на покрива стърчеше каменен кръст. От залата в долния етаж на тая къща долиташе говор или по-скоро шум от гласове, напомнящ цвърченето на птиченца, които седят в гнездото под крилото на майка си. Един глас произнасяше отчетливо буквите на азбуката. Друг, дебел и мазен глас, едновременно се караше на немирниците и поправяше грешките на четеца.

Д’Артанян позна тоя глас. Тъй като прозорецът на залата беше отворен, той се наведе ниско от коня, надзърна между гроздовете на лозата и извика:

— Базен, добър ден, драги Базен!

Един нисък, пълен човек, с плоско лице, с корона от сиви коси, остригани като тонзура, със старо черно кадифено кепе на главата стана, когато чу гласа на д’Артанян. Впрочем по-уместно е да кажем не стана, а скочи, защото Базен скочи наистина и повлече, след себе си ниското си столче. Учениците се спуснаха да го повдигнат и от това се завързаха такива сражения, каквито не са водили дори гърците, когато са искали да отнемат тялото на Патрокъл от троянците. Базен не само скочи, но дори изпусна буквара, който държеше, и пръчката си за биене по дланите.

— Вие! — извика той. — Вие, господин д’Артанян!

— Да, аз. Де е Арамис?… Не, не, де е господин кавалерът д’Ербле?… Ах, пак сбърках, де е господин главният наместник?

— А, господине — отговори Базен важно, — монсеньорът е в епархията си.

— Какво каза? — рече д’Артанян. Базен повтори думите си.

— И тъй, Арамис има епархия?

— Да, господине. Защо не?

— Значи той е епископ?

— Но откъде идвате, че не знаете това? — каза Базен доста непочтително.

— Любезни Базен, ние, езичниците, военните, знаем само когато произведат някого полковник, генерал или маршал на Франция; но за епископите, архиепископите или папата, дявол да ме вземе, новините стигат до нас едва когато три четвърти от земното кълбо са ги научили и използували!

— Шт! Шт! — рече Базен опулено. — Не ми разваляйте децата, на които се старая да внуша добри правила.

Действително децата бяха заобиколили д’Артанян и се възхищаваха от коня му, дългата му шпага, шпорите и войнствения му вид. Те се възхищаваха особено от мощния му глас; така че когато той произнесе ругатнята си цялото училище завика: „Дявол да ме вземе!“, със страшен смях, крясък и тропот с крака, които изпълниха с удоволствие мускетаря и объркаха стария учител.

— Хей, млъквайте, немирници такива! — завика той. — О, господин д’Артанян, ето на, вие пристигнахте и всичките ми добри правила хвръкнаха… Както винаги, заедно с вас идва безредието… Започна вавилонско стълпотворение!… Ах, божичко! Ах, какви бесни деца!

Многоуважаемият Базен започна да нанася надясно и наляво удари по главите, от които учениците му завикаха още по-силно, само че с други тонове.

— Поне няма да развратите никого тук — каза той.

— Така ли мислиш? — попита д’Артанян с усмивка, от която полазиха тръпки по гърба на Базен.

— Способен е на това — прошепна си той.

— Де е епархията на господаря ти?

— Монсеньор Рене е епископ във Ван.

— Кой го назначи?

— Ами господин суперинтендантът[1], нашият съсед.

— Какво? Господин Фуке ли?

— Разбира се, той.

— Значи Арамис е добре с него?

— Монсеньорът проповядваше всяка неделя у господин суперинтенданта, във Во. После те заедно ходеха на лов.

— А, разбирам.

— При това монсеньорът пишеше често своите поучения… не, исках да кажа своите проповеди заедно с господин суперинтенданта.

— Ах, значи тоя достоен епископ проповядва в стихове?

— Господине, не се шегувайте с религиозните работи, за бога!

— Добре, Базен, добре! Значи Арамис е във Ван?

— Във Ван, в Бретан.

— Ти се преструваш, Базен, това не е вярно.

— Господине, вижте: целият черковен дом е празен.

— Той има право — каза си д’Артанян, като погледна къщата, която изглеждаше необитаема.

— Но монсеньорът сигурно ви е писал за повишението си.

— Откога е повишен?

— От един месец.

— О, тогава още не е късно. Арамис сигурно още не е имал нужда от мене. Но кажи ми, Базен, защо ти не отиде с него?

— Не мога, господине, имам занимания.

— Азбуката ли?

— И моите покаянци.

— Какво, изповядваш ли? И ти ли си свещеник?

— Почти. Такова е призванието ми!

— А ръкополагането?

— О! — каза Базен самоуверено. — Сега, когато монсеньорът е епископ, аз ще бъда бързо ръкоположен или най-малко ще бъда освободен от това.

И си потри ръцете.

„Положително — помисли си д’Артанян — тия хора ще си останат Вечно такива.“

— Нареди да ми поднесат нещо за ядене, Базен.

— С готовност, господине.

— Пиле, бульон и бутилка вино.

— Днес е събота, постен ден — забеляза Базен.

— На мене е позволено — възрази д’Артанян. Базен го погледна със съмнение.

— Ах, ти, лицемер, за кого ме вземаш? — викна мускетарят. — Значи ти, слуга на Арамис, се надяваш да бъдеш освободен от ръкополагане, за да вършиш престъпления, а на мене, приятелят на твоя епископ, не ми се позволява да ям блажно, когато стомахът ми желае това, така ли? Базен, бъди любезен с мене или, кълна се в бога, ще се оплача на краля и ти няма да изповядваш никога. Впрочем ти знаеш, че кралят утвърждава епископите. Кралят е на моя страна, значи аз съм по-силен от вас.

Базен се усмихна двусмислено.

— О, на наша страна е господин суперимтендантът! — каза той.

— Значи ти не искаш да знаеш за краля?

— Базен не отговори нищо, но усмивката му беше доста красноречива.

— Давай да вечерям! — рече д’Артанян. — Става вече седем часа.

Базен се обърна и заповяда на най-възрастния ученик да отиде при готвачката. През това време д’Артанян разглеждаше черковния дом.

— Пфу! — каза той презрително. — Монсеньорът се е настанил тук доста зле.

— Ние имаме замъка Во — рече Базен.

— Който навярно е като Лувъра? — попита д’Артанян подигравателно.

— Той е много по-добър — отговори Базен с най-голямо хладнокръвие.

— Тъй ли? — рече д’Артанян.

Може би той щеше да продължи спора и щеше да воюва за превъзходството на Лувър, но лейтенантът забеляза, че конят му стои все още вързан за пръчките на една врата.

— Пусто да остане! — извика той. — Заповядай да се погрижат за коня ми. Господарят ти, епископът, навярно няма такъв кон в конюшните си.

Базен погледна под око коня и отговори:

— Господин суперинтендантът ни даде четири коня от конюшните си и всеки от тия четири струва колкото четири такива като вашия.

Кръвта нахлу в лицето на д’Артанян. Ръката го засърбя; той погледна главата на Базен, като обмисляше къде да стовари юмрука си. Но това пламване премина. Д’Артанян размисли и каза само:

— Пусто да остане! Добре направих, че напуснах кралската служба. Кажете ми, почтени Базен — прибави той, — колко мускетари има господин суперинтендантът?

— С парите си той ще купи всички във Франция — отговори Базен, като затвори книгата и отпрати учениците от залата с удари на пръчката.

— Пусто да остане! — каза д’Артанян за последен път.

В тоя миг му доложиха, че вечерята е готова. Той последва готвачката, която го заведе в трапезарията, където го чакаше сложената маса.

Д’Артанян седна край масата и храбро нападна пилето.

„Струва ми се — мислеше си д’Артанян, като захапваше здраво пилето, което му бяха поднесли и което явно бяха забравили да охранят, — струва ми се, че сгреших, като не постъпих по-напред на служба при тоя господар. Както изглежда, суперинтендантът е могъщ владетел. Наистина, като живеем при двора, ние не знаем нищо; слънчевите лъчи ни пречат да виждаме големите звезди, които са също такива слънца, само че малко по-далече от земята, това е цялата разлика.“

Д’Артанян обичаше много, за удоволствие и по навик, да кара хората да говорят за неща, които ги интересуваха. Ето защо той се залови сега с Базен, доколкото му беше възможно, но напразно: освен тежките и преувеличени похвали за господин суперинтенданта на финансите Базен, който от своя страна се мъчеше да бъде нащрек, пожертвува на д’Артаняновото любопитство само няколко простащини. Д’Артанян изпадна в лошо настроение и поиска да му покажат леглото веднага след като се нахрани.

Базен заведе д’Артанян в лоша стая, където той видя лошо легло. Но мускетарят не беше придирчив. Казаха му, че Арамис взел със себе си ключовете от собствения си апартамент; това не го учуди никак, защото знаеше, че Арамис беше човек на реда и обикновено криеше много неща в апартамента си. И така, той нападна също тъй храбро леглото, макар че то му се стори сравнително по-твърдо, както по-преди беше нападнал пилето; сънят му не беше по-лош от апетита му и затова той заспа също тъй бързо, както оглозга последното кокалче на пилето.

Откак излезе в оставка, д’Артанян се зарече да спи толкова дълбоко, колкото по-преди спеше леко; но макар че си даде това обещание искрено и с твърдото намерение да го изпълнява свято, посред нощ той беше събуден от силен шум на карети и лакеи на коне. Стените на стаята му се осветиха внезапно. Той скочи по риза от леглото си и затича към прозореца.

„Дали кралят не е решил да се завърне?“ — помисли си той, като си търкаше очите. — „Такава свита може да придружава само кралска особа.“

— Да живее господин суперинтендантът! — извика или по-скоро изрева един глас в прозореца на долния етаж.

Д’Артанян позна гласа на Базен: педагогът ревеше с всички сили, като размахваше кърпичка с една ръка, а в другата държеше свещ.

Тогава д’Артанян видя една сянка на величествен човек, която се навеждаше към вратичката на първата карета; едновременно от същата карета се разнесе гръмлив смях, предизвикан без съмнение от чудноватата фигура на Базен. Свитата също се смееше.

— Трябваше да се досетя, че не е кралят — каза д’Артанян. — Никой не се смее така от все сърце, когато минава негово величество… Хей, Базен! — извика той на съседа си, който се беше издал почти целият от прозореца, за да вижда по-дълго време минаващата карета. — Кажи, кой е това?

— Господин Фуке — отговори Базен важно.

— А всички тия хора?

— Дворът на господин Фуке.

— Охо! — промърмори д’Артанян. — Какво би казал господин Мазарини, ако чуеше това?

И си легна дълбоко замислен, като се питаше как така се случва, че Арамис е покровителствуван винаги от най-могъщия в кралството.

— Нима той е по-щастлив от мене или пък аз съм по-глупав от него?… Ех!…

С думата „ех“ д’Артанян, станал мъдър, завършваше сега всяка своя мисъл и всяка своя фраза. Едно време той казваше: „Пусто да остане!“, което приличаше на удар с шпорите; но сега беше остарял и шепнеше това философско „ех“, което служи за юзда на всички страсти.

Бележки

[1] Surintendant des finances — такава била титлата, създадена от Филип Хубави за Ангеран дьо Марини през 1300 год. Тя се задържала до времето на Фуке, герой на тоя роман, и била унищожена, когато Фуке паднал в немилост през 1661 год. Тук в превода Ще се запазва думата „суперинтендант“ или ще се предава с думите министър и министър на финансите. — Б. пр.