Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 32 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XCII
FOR EVER![1]

 

Подчинил се на изпратената му покана, милорд Бъкингам се представи на кралицата майка половин час след излизането на херцог д’Орлеан.

Когато лакеят произнесе името му, кралицата, облакътила се на масата, обхванала глава с ръцете си, стана и прие с усмивка изящния и почтителен поклон на младия англичанин.

Ана Австрийска беше още хубава. Всички знаят, че в тая вече напреднала възраст нейните дълги пепеляви коси, хубави ръце и аленочервени устни будеха възхищението на тия, които я виждаха.

Сега, напълно отдала се на спомена, който възкресяваше миналото в сърцето й, тя беше също тъй хубава, както в дните на младостта си, когато дворецът й се отваряше, за да приеме младия и страстен баща на Бъкингам, нещастника, който живя само за нея и умря с името й на устните.

И така, Ана Австрийска прикова върху Бъкингам такъв нежен поглед, в който можеше да се прочете едновременно благосклонността на майчината обич и нещо нежно, напомнящо кокетството на влюбена.

— Всемилостива господарке — почтително каза Бъкингам, — ваше величество сте желаели да говорите с мене?

— Да, милорд — отговори кралицата на английски. — Заповядайте, седнете.

Благоволението, което оказваше Ана Австрийска на младия човек, и милувката на родния език, който херцогът не беше чувал след пристигането си във Франция, развълнуваха дълбоко душата му. Той разбра веднага, че кралицата ще го помоли за нещо.

След като отдаде първите мигове на неволното, непреодолимо вълнение, кралицата се усмихна весело.

— Господине — каза тя на френски, — как намирате Франция?

— Прекрасна страна, всемилостива господарке. — отговори херцогът.

— Виждали ли сте я по-рано?

— Да, веднъж, всемилостива господарке.

— Но, като всеки добър англичанин, предпочитате Англия, нали?

— Аз обичам повече моята родина, отколкото родината на французите — отговори херцогът. — Но ако ваше величество ме попита де предпочитам да живея, в Лондон или в Париж, ще отговоря: в Париж.

Ана Австрийска забеляза с каква жар бяха казани тия думи.

— Казваха ми, милорд, че в родината си имате прекрасни имения, че живеете в разкошен и древен дворец.

— Да, дворецът на баща ми — отвърна Бъкингам и наведе очи.

— Това са скъпоценни придобивки и спомени — каза кралицата, като засегна неусетно спомените, с които хората не се разделят тъй лесно.

— Действително — съгласи се херцогът, като се поддаде на меланхолното влияние на това въведение, хората със сърце мечтаят толкова, когато мислят за миналото или бъдещето, колкото и когато мислят за настоящето.

— Така е — тихо каза кралицата. — От това следва — прибави тя, — че вие, милорд, който сте човек със сърце, ще напуснете скоро Франция… за да се отдадете на вашите богатства, на вашите реликви.

Бъкингам вдигна глава.

— Не мисля такова нещо, всемилостива господарке — каза той.

— Как?

— Напротив, мисля да напусна Англия и да се преселя във Франция.

Сега дойде ред на Ана Австрийска да прояви учудването си.

— Как? — каза тя. — Значи вие сте в немилост при новия крал?

— Напротив, всемилостива господарке, негово величество ме удостоява с безгранична благосклонност.

— Невъзможно е богатството ви да се е намалило — продължи кралицата. — Разправяха, че то е много голямо.

— Богатството ми, всемилостива господарке, не е било никога в по-цветущо състояние.

— Значи тогава някаква тайна причина ви ръководи?

— Не, всемилостива господарке — живо отговори Бъкингам, — в причината на моето решение няма нищо тайно. Харесва ми животът във Франция, харесва ми дворът, пълен с вкус и учтивост; най-после, всемилостива господарке, обичам тия донейде искрени удоволствия, които не са присъщи на моята родина и които се намират във Франция.

Ана Австрийска се усмихна хитро.

— Искрени удоволствия! — каза тя. — А вие добре ли вникнахте в тая искреност, господин Бъкингам?

Херцогът измънка нещо.

— Не може да има достатъчно искрено удоволствие — продължи кралицата, — което би могло да попречи на човек с вашето положение…

— Всемилостива господарке — прекъсна я херцогът, — струва ми се, че ваше величество настоява много на тая точка.

— Тъй ли намирате, милорд?

— Не искам да обидя ваше величество, но вие, всемилостива господарке, превъзнасяте за втори път прелестите на Англия за сметка на очарователния живот във Франция.

Ана Австрийска се приближи до младия човек, сложи хубавата си ръка върху рамото му, което потрепери от тоя допир, и каза:

— Господине, повярвайте ми, нищо не може да се сравни с живота в родната страна. На мене много често ми се е случвало да съжалявам за Испания. Аз живях дълго време, милорд, много дълго време за жена но признавам си, че не е минало нито една година, без да съжалявам за Испания.

— Нито една година, всемилостива господарке? — студено каза младият човек. — Нито една от тия години, когато бяхте кралица на хубостта, както впрочем сте и сега?

— О, без ласкателства, милорд; аз бих могла да ви бъда майка!

И в последните думи тя вложи такава нежност, която проникна в сърцето на Бъкингам.

— Да — рече тя, — аз бих могла да ви бъда майка и затова ви давам добър съвет.

— Съвет да се върна в Лондон? — извика той.

— Да, милорд — отговори тя.

Херцогът скръсти уплашено ръце и това не можа да не направи впечатление на жената, която нежните спомени бяха предразположили към нежност.

— Така трябва — прибави кралицата.

— Как! — повторно извика той. — Сериозно ми се казва, че трябва да замина, че трябва да се заточа, че трябва да си отида!

— Казвате: да се заточите? О, милорд, може да се помисли, че Франция е ваша родина.

— Всемилостива господарке, родината на любещите хора е родината на тия, които те обичат.

— Нито дума повече, милорд — каза кралицата. — Вие забравяте с кого говорите!

Бъкингам падна на колене.

— Всемилостива господарке, всемилостива господарке, вие сте извор на ум, на добрина, на милосърдие; всемилостива господарке, вие не сте само първата в това кралство по положение, вие сте първата в света по качествата, които ви правят божествена; аз не казах нищо, всемилостива господарке. Нима казах нещо, което да заслужава такъв жесток отговор? Нима се издадох, всемилостива господарке?

— Вие се издадохте — каза кралицата тихо.

— Нищо не съм казал! Нищо не зная!

— Вие забравяте, че говорехте, мислехте пред жена освен това…

— Освен това — прекъсна я той живо — никой не знае това, което ви признах.

— Напротив, знаят го, милорд; вие имате недостатъците и добрите качества на младостта.

— Предали са ме! Издали са ме!

— Кой?

— Тия, които още в Хавър прочетоха с пъклена прозорливост в сърцето ми като в разтворена книга.

— Не зная за кого говорите.

— Но например господин дьо Бражелон.

— Зная това име, но не зная човека, който го носи. Не, господин дьо Бражелон не е казал нищо.

— Кой ли тогава? О, всемилостива господарке, ако някой се е осмелил да види в мене това, което сам не искам да видя…

— Какво бихте направили, милорд?

— Има тайни, които убиват тия, които ги откриват.

— Тоя, който е открил тайната ви, безумецо, не е още убит; нещо повече, вие няма да го убиете; той е въоръжен с всички права: той е съпруг, той е ревнив, той е вторият благородник във Франция, той е моят син, херцог д’Орлеан.

Бъкингам побледня.

— Колко сте жестока, всемилостива господарке! — каза той.

— Бъкингам — продължи Ана Австрийска меланхолно, — вие минахте през всички крайности и се сражавахте с облаците, когато беше толкова лесно да останете в мир със самия себе си.

— Ако воюваме, всемилостива господарке, ние умираме на бойното поле — тихо каза младият човек, като изпадна в най-дълбоко обезсърчение.

Ана се приближи до него и го улови за ръката.

— Вилиърз — заговори тя на английски с жар, на който никой не би могъл да устои, — какво искате? Искате една майка да принесе в жертва сина си, една кралица да се съгласи на безчестието на дома си? Вие сте дете, не мислете повече за това! Нима, за да ви избавя от сълзи, аз трябва да извърша две престъпления, Вилиърз? Вие говорите за мъртвите; мъртвите бяха поне почтителни и покорни; мъртвите се преклониха пред заповедта да отидат в заточение; те отнесоха отчаянието си като богатство, скрито в сърцето, защото отчаянието идваше от любимата жена, защото измамната смърт им се струваше подарък, благоволение.

Бъкингам стана; чертите му се промениха, ръцете притиснаха сърцето му.

— Вие имате право, всемилостива господарке — каза той, — но тия, за които говорите, получиха заповед за заточение от любима уста; не ги изгонваха: молеха ги да заминат, не им се смееха.

— Не, помнеха ги! — прошепна Ана Австрийска. — Но кой ви казва, че ви гонят, че ви заточават? Кой ви казва, че няма да си спомнят за вашата преданост? Аз не говоря от името на никого, Вилиърз, аз говоря само от мое име: заминете! Направете ми тая услуга, направете ми тая добрина; нека и това дължа на човека, който носи вашето име.

— Значи това е за вас; всемилостива господарке?

— Лично за мене.

— Значи зад мене няма да остане никой, който да се смее, нито един принц няма да каже: „Аз исках така!“

— Милорд, изслушайте ме.

И в тоя миг величественото лице на старата кралица доби тържествен израз.

— Кълна ви се, че тук заповядвам само аз; кълна ви се, че не само никой няма да се смее, няма да се хвали, но че дори никой няма да наруши дълга си към почитта, която вашето високо положение налага. Разчитайте на мене, милорд, както аз разчитах на вас.

— Вие не ми давате никакви обяснения, всемилостива господарке; аз съм огорчен, аз съм в отчаяние; утехата, колкото сладка и пълна да бъде, няма да ми се види достатъчна.

— Приятелю, знаехте ли майка си? — попита кралицата с галеща усмивка.

— О, много малко, все милостива господарке; но помня, че тая благородна жена ме покриваше с целувки и сълзи, когато плачех.

— Вилиърз — прошепна кралицата, като обви ръка около шията на младия човек, — аз съм майка за вас и повярвайте ми, никой никога няма да накара моя син да плаче.

— Благодаря ви, всемилостива господарке, благодаря ви! — разчувствувано каза младият човек, като се задушаваше от вълнение. — Чувствувам, че в сърцето ми има още място за по-нежно, по-благородно чувство от любовта.

Кралицата майка го погледна и му стисна ръката.

— Вървете — каза тя.

— Кога трябва да замина? Дайте заповед!

— Отложете малко заминаването, милорд — продължи кралицата. — Вие заминавате, но ще изберете сам деня… И така, вместо да заминете днес, както сигурно бихте желали, или утре, както очакват, заминете други ден вечерта; само обявете още днес за своето решение.

— Моето решение — прошепна, младият човек.

— Да, милорд.

— И… няма да се върна никога във Франция? Ана Австрийска се замисли за малко, отдаде се изцяло на тоя печален размисъл.

— Ще ми бъде приятно — каза тя, — ако се завърнете в деня, когато ще ида да спя вечния си сън в Сен Дени при краля, моя съпруг.

— Който ви накара толкова да страдате! — каза Бъкингам.

— Който беше крал на Франция — възрази кралицата.

— Всемилостива господарке, вие сте пълна с добрина, вие тънете в благоденствие, вие живеете в радост, предстои ви още дълги години живот.

— Е добре, в такъв случай няма да дойдете скоро — рече кралицата, като се опита да се усмихне.

— Аз няма да се върна — тъжно каза Бъкингам, — макар и да съм млад.

— О, бог е милостив…

— Смъртта, всемилостива господарке, не държи сметка за годините; тя е безпристрастна: умират млади, живеят стари.

— Милорд, оставете мрачните мисли; ще ви зарадвам. Елате след две години. По очарователното ви лице виждам, че мислите, които днес ви правят тъй мрачен, ще отпаднат след по-малко от шест месеца; следователно те ще бъдат мъртви и забравени в срока, който ви определям.

— Струва ми се, че вие съдехте по-добре за мене преди малко, всемилостива господарке — възрази младият човек, — когато казвахте, че на нас, Бъкингамови, времето не действува.

— Мълчете, о, мълчете! — каза кралицата, като целуна херцога по челото с нежност, която не можа да потисне. — Вървете, вървете, не ме разстройвайте, не се забравяйте повече! Аз съм кралица, вие сте поданик на английския крал. Кралят Чарлз ви чака. Сбогом, Вилиърз! Farewell[2], Вилиърз!

— For ever! — отговори младият човек.

И излезе бързо, като преглътна сълзите си. Ана притисна ръце до челото си. След това се погледна в огледалото и прошепна:

— Каквото и да казвате, жената си остава винаги млада; в някое кътче на сърцето си тя е винаги на двадесет години.

Бележки

[1] For ever (англ.) — завинаги. — Б. пр.

[2] Farewell (англ.) — сбогом. — Б. пр.