Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LXXXVI
НОЩТА

Съгласието се възцари сред палатките. Англичани и французи си съперничеха по любезност спрямо височайшите пътешественички и по учтивост помежду си.

Англичаните изпращаха на французите цветя, с които се бяха снабдили, за да чествуват пристигането на младата принцеса; французите канеха англичаните на вечерята, която трябваше да дадат на следния ден.

Принцесата беше посрещната с единодушни поздравления. Тя изглеждаше като кралица поради общото уважение; като идол поради обожанието на неколцина.

Кралицата майка поздрави най-сърдечно французите. Франция беше нейна родина и тя бе прекалено нещастна в Англия, за да може Англия да я накара да забрави Франция. И така със своята любов тя учеше дъщеря си да обикне страната, в която те двете бяха намерили гостоприемство и в която ги очакваше блестящо бъдеще.

Когато посрещането завърши и зрителите се поразпръснаха, когато тръбните звуци и шумът от тълпата започнаха да долитат само от далечината, когато нощта настъпи и покри със звездното си було морето, пристанището, града и околните поля, още развълнувани от това голямо събитие, дьо Гиш се върна в палатката си. Той седна на една широка табуретка с такъв скръбен израз, че Бражелон го последва с поглед, докато го чу да въздиша дълбоко; тогава се приближи до него. Графът седеше, обхванал с ръце челото си; гърдите му се надигаха високо, коленете му потреперваха.

— Страдаш ли, приятелю? — го запита Раул.

— Жестоко.

— Телесно, нали?

— Да, телесно.

— Денят беше уморителен, наистина — продължи младият човек, вперил очи в тоя, когото питаше.

— Да, и сънят ще ме освежи.

— Искаш ли да те оставя сам?

— Не, искам да поговоря с тебе.

— Няма да ти дам да говориш, преди да те разпитам, дьо Гиш.

— Питай.

— Но бъди откровен.

— Както винаги.

— Знаеш ли защо Бъкингам беше разярен?

— Подозирам.

— Той обича нейно височество, нали?

— Поне може да се предположи това, ако се съди по действията му.

— Е добре, няма такова нещо.

— О, тоя път се лъжеш, Раул, аз прочетох мъката в очите му, в движенията му, във всичко, което видях от тая сутрин насам.

— Ти си поет, мили ми графе, и навсякъде виждаш поезия.

— Главно виждам любовта.

— Там, дето я няма.

— Там, дето я има.

— Хайде, дьо Гиш, ти си въобразяваш, че не се лъжеш.

— О, уверен съм в това! — извика дьо Гиш живо.

— Кажи ми, графе — запита Раул, като загледа втренчено приятеля си, — кое придава такава яснота на погледа ти?

— Но… — запъна се дьо Гиш — честолюбието.

— Честолюбието? Това е много дълга дума, дьо Гиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, приятелю мой, че обикновено не сте тъй тъжен като тая вечер.

— Умората е виновна.

— Умората ли?

— Да.

— Слушай, мили приятелю, ние бяхме заедно в поход; по осемнадесет часа не слизахме от конете; коне капнали от умора или умиращи от глад, падаха под нас.

Но ние все още се смеехме. Ти си тъжен не от умора, Графе.

— Това е от досадата.

— Каква досада?

— Която беше предизвикана тая вечер.

— От лудостта на лорд Бъкингам ли?

— Е, разбира се! Не е ли обидно за нас, французите, представители на нашия господар, да видим как един англичанин ухажва бъдещата ни господарка, втората дама на Кралството?

— Да, имаш право; но аз мисля, че лорд Бъкингам не е опасен.

— Не е опасен, но е нетърпим. Като пристигна тука, той за малко щеше да внесе раздор между англичаните и нас; и ако не беше ти, ако не беше твоето чудно благоразумие и твоята необикновена твърдост, ние щяхме да извадим шпагите насред града.

— Ти видя, той се промени.

— Да, наистина; но това също ме учудва. Ти му зашепна нещо; какво му каза? Ти мислиш, че той я обича; ти казваш, че страстта не отстъпва толкова лесно; значи той не е влюбен в нея!

И дьо Гиш изрече последните думи с такъв израз, че Раул вдигна глава.

Благородното лице на младия човек изразяваше нескривано недоволство.

— Повтарям ти, графе, това, което му казах — отговори Раул. — Слушай: „Господине, вие гледате с пожелание, по оскърбителен начин, сестрата на вашия крал, която не ви е годеница, която не е и която не може да бъде ваша любовница; вие оскърбявате тия, които като нас дойдоха за едно младо момиче, за да го заведат при съпруга му“.

— Ти му каза това? — запита дьо Гиш, като се изчерви.

— Без заобикалки; дори отидох по-далече. Дьо Гиш направи движение.

— Казах му: „С какви очи бихте ни погледнали, ако забележехте между нас достатъчно безумен човек, достатъчно нечестен, за да изпитва някакви други чувства освен най-чисто уважение към една принцеса, предназначена за нашия господар?“

Тия думи бяха насочени толкова явно срещу дьо Гиш, че графът побледня, внезапно затрепера и само протегна несъзнателно ръка към Раул, а с другата закри очите и челото си.

— Но — продължи Раул, без да се спира при тая проява на приятеля си, — слава богу, французите, за които казват, че са лекомислени, нескромни, неразумни, умеят благоразумно, със здрав морал да разглеждат въпросите на строгото благоприличие. И — прибавих аз — знайте, господин Бъкингам, че ние, френските благородници, служим на нашите крале, като им принасяме в жертва не само богатството и живота си, но и нашите страсти; а когато случайно демонът ни подсказва една от тия лоши мисли, които запалват сърцето, ние гасим тоя пламък, като го заливаме дори със собствената си кръв. По тоя начин ние спасяваме не една чест, а три: честта на нашата родина, честта на нашия господар и нашата собствена чест. Ето как постъпваме ние, господин Бъкингам. Ето как трябва да постъпва всеки сърцат човек. Сега ти чу, мили ми дьо Гиш — продължи Раул, — как говорих с господин Бъкингам; и той, без да спори, се поддаде на доводите ми.

Дьо Гиш, който слушаше дотогава Раул с наведена глава, се изправи; в очите му святкаше гордост, а пръстите му се свиваха трескаво; той улови ръката на Раул; страните му, които бяха студени като лед, сега пламтяха.

— И добре си говорил — каза той със сподавен глас. — Ти си чудесен приятел, Раул; благодаря ти. А сега, моля ти се, остави ме сам.

— Искаш ли това?

— Да, имам нужда от почивка. Днес много неща разтърсиха ума и сърцето ми; утре, когато се видим, аз ще бъда друг човек.

— Е добре, така да бъде, ще те оставя — рече Раул и се приготви да се оттегли.

Графът направи крачка към приятеля си и го притисна сърдечно в прегръдките си.

Но в тая приятелска прегръдка Раул почувствува трепета на голямата страст, с която се бореше дьо Гиш.

Нощта беше прохладна, звездна, великолепна; след бурята слънчевата топлина беше върнала навсякъде живота, радостта и спокойствието. На небето се появиха няколко дълги, перести облаци, синкавата белота на които предричаше редица хубави дни, освежени от източен ветрец. Големи сенки, прерязвани от широки светли лъчи, образуваха нещо като гигантска мозайка от черни и бели плочи.

Скоро целият град заспа. В помещението на принцесата, прозорците на което гледаха към площада, се виждаше слаба светлина; и мекото осветление в стаята й сякаш беше образът на спокоен сън у младо момиче, животът на което едва що започва и наполовина замира, когато тялото му спи.

Бражелон излезе от палатката си с бавни, отмерени стъпки на човек, който желае да види, но се стреми да остане незабелязан.

И ето, скрит зад дебелите завеси на палатката, обгръщайки с един поглед целия площад, той видя след миг, че завесите на Гишовата палатка се полуразтвориха и затрептяха.

В полумрака се очерта сянката на графа, очите на когото святкаха в тъмнината и бяха вперени в слабо осветеното отвътре помещение на принцесата.

Тая мека светлина, която оцветяваше стъклата, беше звезда за графа. В очите на дьо Гиш се устреми цялата му душа.

Скрит в сянката, Раул отгатваше всички страстни мисли на дьо Гиш, които образуваха между палатката на младия посланик и балкона на принцесата тайнствени и вълшебни връзки на сърдечно влечение, връзки, пълни с такава сила на волята, с такова напрежение, че сигурно принуждаваха любовните мечти да витаят над това парфюмирано легло.

Но не само дьо Гиш и Раул не спяха. Една от къщите на площада беше с разтворен прозорец; прозорецът на къщата, обитавана от Бъкингам.

Върху фона на светлината, която се лееше от тоя прозорец, се открояваше рязко силуетът на херцога; облегнал се апатично на украсената с резба и кадифе прозоречна рамка, той изпращаше също към балкона на принцесата своите въжделения и безумните видения на любовта си.

Бражелон не можа да се въздържи да не се усмихне. „Ето едно нещастно сърце, обсадено от всички страни“ — помисли си той за принцесата.

После, като си спомни съчувствено за принца, прибави:

„И ето един злочест съпруг, заплашен от голяма опасност. Добре, че е чистокръвен принц и че има цяла армия, която да пази съкровището му.“

Бражелон следи известно време маневрите на двамата влюбени, послуша звучното, неучтиво хъркане на Маникан, който хъркаше толкова гордо, като че ли имаше синия си костюм, а не лилавия, обърна се към ветреца, който му носеше далечното пеене на славей; после, отдал дължимото на меланхолията, друга нощна болест, той се върна и си легна, мислейки, че може би четири или шест също тъй пламенни очи, като очите на дьо Гиш и Бъкингам, гледаха жадно неговия идол в замъка Блоа.

— При това госпожица дьо Монтале не е много сигурен гарнизон — каза си той ниско, като въздъхна високо.