Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LIX
ЧЕТВЪРТ ЧАС ЗАКЪСНЕНИЕ

Напуснал къщата си за втори път през тоя ден, Фуке се почувствува по-леко и по-спокойно, отколкото можеше да се очаква.

Той се обърна към Пелисон, който се беше сгушил в ъгъла на каретата и обмисляше средства за борба с Колбер.

— Скъпи ми Пелисон — каза Фуке, — много жалко, че не сте жена!

— Напротив, смятам това за голямо щастие, монсеньор — възрази Пелисон. — Ами че аз съм страшно грозен!

— Пелисон! Пелисон! — рече суперинтендантът, като се засмя. — Вие повтаряте прекалено често, че сте грозен, за да не проличи, че това ви измъчва много.

— Наистина много, монсеньор; няма по-нещастен човек от мене; аз бях хубав, но шарката ме обезобрази; лишен съм от едно сигурно средство за прелъстяване; впрочем аз съм ваш пръв служител или почти; занимавам се с вашите интереси и ако сега бях хубава жена, Щях да ви направя огромна услуга.

— Каква?

— Щях да отида при управителя на затвора, който е галантен кавалер и женкар, щях да го съблазня и Щях да отведа нашите двама затворници.

— Надявам се да извърша това сам, макар че не съм хубава жена.

— Съгласен съм, монсеньор, но вие ще се изложите много.

— О! — внезапно извика Фуке, обзет от някакъв младежки порив, от някакъв сладък спомен. — О, аз познавам една жена, която би могла да изиграе точно такава роля пред управителя на Консиержери!

— А аз познавам петдесет, монсеньор, петдесет бъбрици, които ще разгласят навсякъде за вашето великодушие, за вашата преданост към приятелите ви и следователно ще ви погубят рано или късно, като се погубят сами.

— Аз не говоря за тия жени, Пелисон; аз говоря за едно прекрасно и благородно същество, което свързва в себе си чисто женската съобразителност с храбростта и хладнокръвието на мъжете; говоря за една толкова хубава жена, че стените на затвора ще се преклонят пред нея, и толкова умееща да пази тайна, че никой няма да се досети от кого е изпратена.

— Истинско съкровище! — каза Пелисон. — Вие бихте направили безподобен подарък на господин управителя на Консиержери. Дявол да го вземе, монсеньор, може да му отсекат главата, но поне преди смъртта би изпитал такова щастие, на което би завидял всеки смъртен.

— Няма да му отсекат главата — възрази Фуке, — защото ще му дам моите коне, за да избяга, и петстотин хиляди ливри, за да живее прилично в Англия. При това от тая жена, моя приятелка, ще получи само коне и пари. Да вървим при тая жена, Пелисон.

Суперинтендантът протегна ръка към изплетения от коприна и злато шнур, който висеше отстрани в каретата.

Пелисон го спря.

— Монсеньор — каза той, — вие ще изгубите в търсене на тая жена толкова време, колкото и Колумб в търсене на Новия свят. А ние имаме на разположение само два часа; щом управителят си легне, как ще проникнем при него, без да вдигнем голям шум? А когато се разсъмне, как ще скрием постъпките си? Вървете, вървете, монсеньор, вървете сам и не търсете тая hohi нито ангел, нито жена.

— Но ние сме пред вратата й, скъпи Пелисон.

— Пред вратата на ангела?

— Е да!

— Но това е дворецът на госпожа дьо Белиер.

— Шт!

— О, боже мой! — извика Пелисон.

— Имате ли да кажете нещо срещу нея? — попита Фуке.

— Нищо, уви! Именно това ме отчайва. Нищо, абсолютно нищо… Напротив, защо не мога да ви кажа достатъчно лоши неща за нея, за да ви попреча да се качите горе!

Но Фуке беше заповядал вече на кочияша да спре каретата.

— Да ми попречите? — каза Фуке. — Нищо на света не може да ми попречи да поднеса почитанията си на госпожа дю Павси Белиер; при това не се знае дали не ще имаме нужда от нея. Ще дойдете ли с мене?

— Не, монсеньор, ще остана тук.

— Но не искам да ме чакате, Пелисон — възрази Фуке с присъщата му любезност.

— Още едно основание да остана, монсеньор: като, знаете, че ви чакам, вие ще останете по-малко време горе… Но внимавайте! В двора стои карета: значи има някой при нея.

Фуке приближи крак до стъпалото на каретата.

— Още една дума — извика Пелисон. — За бога, идете при тая дама, след като се върнете от Консиержери!

— Е, пет минути, Пелисон — отвърна Фуке и затича по стъпалата на входа.

Пелисон остана навъсен в дъното на каретата.

Фуке се изкачи у маркизата и заповяда да доложат за него; името му предизвика почтително усърдие, което доказваше, че това име беше на почит в дома на маркизата.

— Господин суперинтендантът! — извика маркизата, като се приближаваше силно побледняла към Фуке. — Каква чест! Каква изненада!… Внимавайте, Маргюрит Ванел е при мене! — прошепна му тя.

— Госпожо — отговори Фуке смутен, — аз идвам по бърза работа… Само няколко думи.

И влезе в салона.

Седящата там госпожа Ванел стана от мястото си. По мъртвобледото й лице се четеше ясно бушуващата в душата й завист. Фуке й отправи напразно най-любезен, най-миролюбив поздрав; тя отговори само с убийствен поглед върху него и маркизата. Тоя поглед на разяждана от ревност жена, от който не се изплъзна нищо, прониза сърцата на двамата. Тя направи реверанс на своята приятелка, друг, по-дълбок, на суперинтенданта и се оттегли под предлог, че има да правя много посещения, преди смутената ’маркиза и обезпокоеният Фуке да успеят да я задържат.

Щом остана сам с маркизата, Фуке коленичи мълчаливо пред нея.

— Аз ви чаках — каза маркизата със сладка усмивка.

— О, не! — възрази Фуке. — Ако ме чакахте, вие щяхте да отпратите тая жена.

— Тя пристигна едва преди четвърт час и аз съвсем не я очаквах тая вечер.

— Обичате ли ме поне малко, маркизо?

— Не е сега там работата, господине; трябва да помислим за опасността, надвиснала над главата ви. Какво смятате да предприемете?

— Тая вечер искам да изтръгна приятелите ми от затвора.

— Как?

— Като подкупя, като съблазня управителя.

— Той е от моите приятели. Мога ли да ви помогна, без да ви напакостя?

— О, маркизо, това би било огромна услуга! Но как ще я направите, без да се изложите? Впрочем аз не ще допусна никога моят живот или моето могъщество, или моята свобода да бъдат откупени с цената дори на една ваша сълза, дори на едно облаче върху челото ви.

— Монсеньор, не ми казвайте тия думи — те ме опияняват; аз съм готова да ви дойда на помощ, без да мисля за последиците на моята постъпка. Аз ви обичам наистина като нежна приятелка и като приятелка съм ви благодарна за вашата деликатност, но уви… уви… никога няма да бъда ваша любовница.

— Маркизо!… — извика Фуке с отчаян глас. — Защо?

— Защото сте прекалено любим — съвсем ниско каза младата жена, — и то от много хора… защото блясъкът на славата и богатството ослепява погледа ми, а скръбта и страданията го привличат; защото най-после аз, която ви отблъсвах, когато се намирахте на върха на вашето могъщество, която едва ви поглеждах, когато блестяхте, аз бях готова като загубена жена да се хвърля, тъй да се каже, в прегръдките ви, когато видях да се вие нещастие над главата ви… Сега ще ме разберете, монсеньор… Станете отново щастлив, за да стана и аз отново с чисто сърце и чиста мисъл: вашето нещастие ще ме погуби.

— О, госпожо! — рече Фуке с вълнение, каквото не беше изпитвал никога. — Дори и да падна на последното стъпало на човешкото бедствие и вие в порив на самоотвержено състрадание ми пошепнете думите, които тъй дълго ми отказвате, тия блажени думи, „аз те обичам“, биха ме направили най-великия, най-знаменития и най-щастливия от хората.

Той стоеше още на колене, като обсипваше с целувки ръката й, когато Пелисон се втурна в стаята.

— Монсеньор! Маркизо! — извика той силно развълнуван. — За бога, маркизо, бъдете тъй добра да ме извините… Монсеньор, половин час сте вече тук… О, не ме гледайте двамата с такъв укор… Госпожо, кажете, моля ви се, коя е тая дама, която излезе от вас след пристигането на монсеньора.

— Госпожа Ванел — каза Фуке.

— Така си и знаех! — извика Пелисон.

— Е какво?

— Какво ли? Тя се качи съвсем бледа в каретата си.

— Какво ме интересува? — рече Фуке.

— Да, но интересува ви това, което каза на кочияша си.

— Говорете, боже мой! — извика маркизата.

— „У господин Колбер!“ — каза Пелисон с прегракнал глас.

— Боже господи! Тръгвайте, тръгвайте, монсеньор! — завика маркизата, като буташе Фуке към вратата, докато Пелисон го теглеше за ръката.

— Наистина дете ли съм, което искат да уплашат със сянка? — възпротиви се суперинтендантът.

— Не — отговори маркизата, — вие сте великан, когото една усойница иска да ухапе по крака.

Пелисон продължаваше да тегли Фуке към каретата.

— В затвора… с най-голяма бързина! — извика той на кочияша.

Конете се понесоха като светкавица; по пътя не срещнаха никаква пречка. Само при аркадата Сен Жан, когато щяха да влязат в площада Грев, една дълга върволица конници прегради пътя и спря каретата на суперинтенданта. Нямаше никаква възможност да се пробие тая бариера. Трябваше да се изчака, докато мине конната стража заедно с конвоираната от нея тежка кола, която отиваше бързо към площада Бо-Доайе.

Фуке и Пелисон обърнаха дотолкова внимание на тая случка, колкото да съжаляват за минутното закъснение. След пет минути те влязоха при управителя на затвора.

Управителят се разхождаше още в първия двор.

При името на Фуке, произнесено на ухото му от Пелисон, той се приближи бързо до каретата с шапка в ръка и като се кланяше, рече:

— Каква чест за мене, монсеньор!

— Няколко думи, господин управителю. Ще бъдете ли тъй любезен да се качите в каретата ми?

Управителят седна в каретата срещу министъра.

— Господине — каза Фуке, — трябва да ви помоля за една услуга.

— На ваше разположение съм, монсеньор.

— Услуга, която ви злепоставя, господине, но която ви осигурява завинаги моето покровителство й моята дружба.

— Монсеньор, ако трябва да се хвърля в огъня за вас, ще го направя.

— Добре — рече Фуке, — това, което ще ви поискам, е по-просто.

— Какво е то, монсеньор?

— Да ме заведете в килиите на господа Лиодо и д’Еймери.

— Ще пожелае ли монсеньорът да ми обясни защо?

— Ще ви го кажа в тяхно присъствие, господине, като ще ви дам същевременно всички средства да улесните тяхното бягство.

— Бягство! Но нима монсеньорът не знае?

— Какво?

— Господа Лиодо и д’Еймери не са вече тук.

— Откога? — попита Фуке разтреперан.

— От четвърт час.

— Де са?

— Във Венсен, в кулата.

— Защо са преместени от тука?

— По заповед на краля.

— Какво нещастие! — извика Фуке, като се удари по челото. — Какво нещастие!

Без дума да продума на управителя, той се приближи до Пелисон с отчаяние в душата и с мъртвобледо лице.

— Е, какво? — запита приятелят му с безпокойство.

— Нашите приятели са загинали! Колбер ги е изпратил във Венсенската кула. Именно тях срещнахме при аркадата Сон Жан.

Поразен като от гръм, Пелисон не каза вито дума в отговор. С един укор той би убил господаря си.

— Къде отива монсеньорът? — попита придружаващият го лакей.

— У дома, в Париж. Пелисон, върнете се в Сен Манде и ми доведете абата Фуке до един час.