Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XXVII
НА ДРУГИЯ ДЕН

Беше седем часа сутринта: първите лъчи на деня осветяваха блатата, в които слънцето се отразяваше като нажежено ядро, когато Атос се събуди, отвори прозореца на спалнята си, погледна към бреговете на реката и на около петнадесет крачки забеляза сержанта и хората, които снощи го бяха придружили. Те бяха пренесли буренцата у дома му и се бяха завърнали в лагера по дясната страна на шосето.

Защо тия хора бяха отишли в лагера, а сега се бяха завърнали? Ето въпросът, който изникна веднага в ума на Атос.

Вдигнал глава, сержантът сякаш чакаше минутата, когато благородникът ще се покаже, за да го запита. Учуден, че ги вижда тук, когато снощи беше видял да се отдалечават, Атос не можа да не им изкаже учудването си.

— Тук няма нищо чудно, господине — отговори сержантът. — Вчера генералът ми заповяда да ви пазя и аз изпълнявам заповедта му.

— Генералът в лагера ли е? — попита Атос.

— Без съмнение, господине, защото вчера, когато се разделихте с него, видяхте, че той отиде в лагера.

— Е, добре, почакайте ме! Аз ще отида там, за да кажа, че изпълнихте съвсем точно поръчката, и за да си взема шпагата, която вчера забравих на масата.

— Чудесно — каза сержантът, — ние сами искахме да ви помолим за това.

Атос забеляза израз на двусмислено добродушие в лицето на сержанта; но си помисли, че може би приключението в подземието е възбудило любопитството на тоя човек; затова не е чудно, че на лицето му се изписват чувства, с които е зает умът му.

Атос затвори грижливо вратите и даде ключовете на Гримо, настанил се под стълбата, която водеше в килера, където бяха скрити буренцата. Сержантът придружи граф дьо Ла Фер до лагера. Там чакаше нов отряд; той смени четиримата войници, които бяха придружили Атос.

Тоя нов отряд се командуваше от адютанта Дигби. По пътя той хвърляше такива обезкуражителни погледи на Атос, че французинът се питаше: защо днес са така бдителни и строги към него, когато вчера му даваха пълна свобода?

При все това той вървеше към главната квартира и потискаше в себе си забележките, които неволно му идваха наум, като гледаше хората и събитията. В палатката на генерала видя трима висши офицери: лейтенантът на Мънк и двама полковници. Атос позна шпагата си: тя лежеше на масата на същото място, където вчера я беше оставил.

Мито един от офицерите не беше виждал Атос, следователно нито един не го познаваше. Лейтенантът на Мънк запита дали тоя благородник е същият, с когото генералът е излязъл от палатката.

— Да, ваша светлост, същият е — отговори сержантът.

— Но, струва ми се, аз не отричам тава — каза Атос високомерно. — А сега, господа, на свой ред ви питам: какво означават всички тия въпроси и особено тонът, с който ги задавате?

— Господине — отговори лейтенантът на Мънк, — ние задаваме тия въпроси, защото имаме право на това, а ако ги задаваме с тоя тон, повярвайте, тоя тон подхожда за положението ни.

— Господа — каза Атос, — вие не знаете кой съм, но трябва да ви кажа, че признавам тук за свой равен само генерал Мънк. Де е той? Заведете ме при него. Ако той иска да ме попита, аз ще му отговоря и по задоволителен начин за него, надявам се. Още веднъж питам, господа, де е генералът?

— Е, да му се не види, вие знаете по-добре от нас де е! — извика ’лейтенантът.

— Аз ли?

— Разбира се, вие.

— Господине, не ви разбирам — възрази Атос.

— Сега ще разберете, само говорете по-тихо, господине. Какво ви каза вчера генералът?

Атос се усмихна презрително.

— Тук не му е мястото да се усмихвате — сприхаво извика един от полковниците, — а да отговаряте.

— А аз ви обявявам, господа, че ще отговарям само в присъствието на генерала.

— Но вие сам знаете — каза същият полковник, — че искате нещо невъзможно.

— Вече два пъти се дава тоя странен отговор на изразеното от мене желание — забеляза Атос. — Не е ли тук генералът?

Атос запита тъй чистосърдечно и с такъв простодушно учуден вид, че тримата офицери се спогледаха. Лейтенантът взе думата сякаш с мълчаливото съгласие на другите двама офицери.

— Господине, вчера генералът се разделил с вас при абатството, нали? — попита той.

— Да, господине.

— И къде отидохте?

— Не е моя работа да ви отговоря, а на тия, които ме придружиха. Запитайте войниците си.

— Но ако желаем да запитаме вас?

— Тогава ще пожелая да ви отговоря, господине, че тук не съм подчинен на никого, че тук познавам само генерала и че ще отговоря само на него.

— Така да бъде, господине, но тъй като ние сме господарите, ние ще си присвоим правото на военен съвет, а когато ще стоите пред съдиите, ще трябва да им отговаряте.

Офицерите мислеха, че Атос ще се уплаши от тая заплаха; но по лицето на френския благородник се изписа само учудване и презрение.

— Шотландски или английски съдии ще ме съдят мене, поданик на френския крал, мене, който се намирам под покровителството на британската чест! Вие сте луди, господа! — каза Атос, като вдигна рамене.

Офицерите се спогледнаха.

— Значи вие твърдите, господине — казаха те, — че не знаете де е генералът?

— Вече ви отговорих на това, господине.

— Да, но отговорихте нещо невероятно.

— Все пак това е истината, господа. Хората с моето положение нямат навик да лъжат. Аз съм благородник, ви казах, и когато нося шпагата, която вчера от деликатност оставих тук на масата, където е и днес, никой не смее да ми казва това, което не искам да слушам. Днес съм без оръжие; ако вие твърдите, че сте мои съдии, съдете ме; ако сте само мои палачи, убийте ме.

— Но, господине… — с по-учтив тон започна лейтенантът, поразен от величието и хладнокръвието на Атос.

— Господине, аз дойдох да говоря поверително с вашия генерал по извънредно важни работи. Той ме прие, както приема малцина; за това можете да попитате войниците си. Значи ако ме прие така, генералът знаеше какво уважение се дължи на моя ранг. Вие не мислите, предполагам, че ще ви открия моите тайни и още по-малко неговите.

— Но най-после какво съдържаха тия буренца?

— Не зададохте ли тоя въпрос на войниците си? Какво ви отговориха?

— Че съдържали барут и куршуми.

— Откъде знаеха това? Навярно са ви казали.

— От генерала; но ние не се мамим тъй лесно.

— Пазете се, господине, вие изобличавате в лъжа не мене, а вашия началник.

Офицерите се спогледнаха отново. Атос продължи:

— Пред вашите войници генералът ми каза да чакам една седмица; че след една седмица ще ми даде отговора, който трябваше да ми даде. Нима избягах? Не, чакам.

— Той ви е казал да чакате една седмица ли? — извика лейтенантът.

— Да, господине, каза ми и ето доказателството: край устието на реката стои на котва моя шалупа; вчера аз можех да отида на нея и да отплавам. Обаче останах само за да изпълня желанието на генерала: негова светлост поиска да не заминавам, без да се видя с него, и ми определи свиждане след една седмица. И така повтарям ви, чакам.

Лейтенантът се обърна към другите двама офицери и каза ниско:

— Ако тоя благородник казва истината, още има надежда. Навярно генералът води някакви толкова тайни преговори, че е сметнал за неразумно да предупреди дори нас. Тогава наистина отсъствието му може да продължи една седмица.

След това се обърна към Атос и каза:

— Господине, вашето показание е извънредно важно. Можете ли да го повторите под клетва?

— Господине — отговори Атос, — аз винаги съм живял в такъв свят, където обикновената ми дума се е смятала за най-свята клетва.

— Но сега, господине, положението е много сериозно — в такова никога не сте изпадали. Става дума за спасението на цяла армия. Помислете си: генералът е изчезнал, ние го търсим. Естествено ли е изчезването? Дали не е извършено престъпление? Трябва ли да продължим докрай издирванията? Или трябва да чакаме търпеливо? В тая минута, господине, всичко зависи от това, което ще кажете.

— А, ако ме разпитвате така, господине, готов съм да разкажа всичко — отговори Атос. — Да, дойдох да приказвам поверително с генерал Мънк и да му поискам отговор по някои въпроси; да, генералът навярно не можеше да ми даде отговор преди сражението, което се чака, помоли ме да остана още една седмица в къщата, която обитавам, и обеща, че след една седмица ще се види с мене. Да, всичко това е истина — заклевам се в бога, който разполага с моя живот и с вашия.

Атос каза всичко това с такова величие, с такава тържественост, че тримата офицери почти му повярваха. Но единият от полковниците реши да направи последен опит.

— Господине рече той, — макар че сега сме уверени в истината на казаното от вас, все пак във всичко това има чудна тайна. Генералът е много благоразумен човек, за да изостави армията си в навечерието на едно сражение, без да предупреди някого от нас. Колкото за мене, признавам си, неволно си мисля, че изчезването се дължи на някакво чудно събитие. Вчера тук Дойдоха да продават рибата си рибари чужденци; бяха настанени да нощуват в шотландския лагер, тоест на пътя, по който генералът вървеше с вас за абатството и по който тръгна назад. Единият от тия рибари придружаваше с фенер генерала. А тая сутрин и лодката, и рибарите бяха изчезнали, отнесени през нощта от отлива.

— Струва ми се — каза лейтенантът, — че всичко това е много естествено: тия хора не бяха пленници.

— Така е; но, повтарям, единият от тях светеше на генерала и господина в гробницата на абатството и Дигби твърдеше пред нас, че генералът подозирал тия хора в нещо лошо. Впрочем кой ще ни увери, че тия рибари не са били съучастници на господина и че след свършването на работата господинът, несъмнено храбър, не е останал, за да ни успокои с присъствието си и за да попречи на търсенията ни?

Тая реч направи впечатление на другите двама офицери.

— Господине — рече Атос, — позволете ми да ви кажа, че вашето разсъждение, много сериозно наглед, е неоснователно спрямо мене. Аз съм останал, казвате вие, за да отклоня подозренията. Е, добре, напротив, аз започвам да се безпокоя като вас и ви казвам: Невъзможно е, господа, генералът да замине в навечерието на едно сражение, без да каже на никого нито дума. Да, във всичко това има нещо чудно; вместо да седите със скръстени ръце и да чакате, трябва да разгънете цялата си бдителност, цялата си дейност. Аз съм ваш пленник, господа, под честна дума или другояче. Честта ми изисква да узнаете какво е станало с генерал Мънк, така че ако вие ми кажете: Заминете!, аз бих отговорил: Не, оставам. А ако вие попитахте за мнението ми, бих прибавил: Да, генералът е жертва на някакъв заговор, защото ако е трябвало да напусне лагера, щеше да ми каже. Търсете, претърсете земята, претърсете морето. Генералът не е заминал или поне не е заминал по собствена воля.

Лейтенантът направи знак на другите офицери.

— Не, господине, не — каза той. — От своя страна, вие отивате много далече. Генералът не се подчинява на обстоятелствата, напротив, той сам ги управлява. Мънк е правил често това, което направи сега. Следователно ние се тревожим напразно; сигурно неговото отсъствие няма да продължи много; следователно от малодушие, за което генералът ще ни обвини в престъпление, да не разгласяваме за отсъствието му, което може да разстрои армията. Генералът ни дава най-голямо доказателство за доверието си; да се покажем достойни за него. Господа, най-дълбоко мълчание трябва да покрие това произшествие с непроницаемо було; ние ще държим господина под арест не защото се съмняваме, че е замесен в престъпление, а за да може да остане по-сигурно между нас тайната за отсъствието на генерала; ето защо до второ разпореждане господинът ще живее в главната квартира.

— Господа — възрази Атос, — вие забравяте, че нощес генералът даде на съхранение при мене неща, над които трябва да бдя. Поставете край мене каквато искате стража, оковете ме във вериги, ако обичате, но нека за затвор служи къщата, където живея. Когато се завърне, генералът ще ви укори, кълна ви се в благородническата си чест, че сте нарушили тая му заповед.

Офицерите се посъветваха и лейтенантът каза:

— Добре, господине; върнете се у дома си.

След това те изпратиха Атос със стража от петдесет души, която го затвори в къщата му, без да го изпуска нито за миг от очи.

Тайната се запази; минаваха часове, дни, а генералът не се завръщаше: нямаше никакви известия за него.