Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XXV
БЛАТОТО

Отивайки от лагера към Туийд, Атос и Мънк минаха по същия път, по който Дигби беше превел рибарите от Туийд в лагера. Видът на това място, видът на промените, извършени тук от хората, трябваше да подействуват много силно върху пламенното въображение на Атос. Атос гледаше само тия опустошени места; Мънк гледаше само Атос, който, вдигнал очи към небето или навел ги към земята, търсеше, мислеше, въздишаше.

Дигби, най-напред обезпокоен от последната заповед на генерала и особено от гласа, с който беше дадена тая заповед, извървя двадесетина крачки след нощните пешеходци; но генералът се обърна, сякаш се учудваше, че не се изпълняват заповедите му, адютантът разбра, че не трябва да любопитствува, и се върна в палатката си.

Той предположи, че генералът иска да направи тайно преглед на лагера си, което върши всеки опитен пълководец в навечерието на решителен бой; в тоя случай си обясни присъствието на Атос, както обикновено един подчинен си обяснява всички тайнствени постъпки на началника. В очите на Дигби Атос беше шпионин и доставяше сведения на генерала.

Около десет минути те вървяха между палатките и караулите, които бяха твърде много край генералния щаб. След това Мънк излезе на едно малко шосе, което се разделяше на три клона. Левият клон водеше към реката, средният — през блатото към Нюкасълското абатство, а десният минаваше по предните линии на Мънковия лагер, тоест по най-близките линии до лагера на Ламберт. Отвъд реката стоеше преден пост от армията на Мънк и наблюдаваше придвижванията на неприятеля: той се състоеше от сто и петдесет шотландци. Те бяха преминали Туийд с плуване и в случай на нападение трябваше да преплуват отново реката и да дадат тревога. На това място нямаше мост и войниците на Ламберт едва ли щяха да се хвърлят във водата; затова Мънк сякаш не се безпокоеше никак от тая страна.

Отсам реката, почти на петстотин крачки от старото абатство, рибарите бяха получили подслон сред гъмжило от малки палатки, поставени от войниците на съседните кланове: тия войници бяха довели жените и децата си.

При светлината на луната цялата тая безразборна смесица беше нещо поразително. Полумракът облагородяваше всяка дреболия и светлината — ласкателка, която се прилепва само към гладките страни на предметите — блестеше по ония части на мускетите, които още не бяха покрити с ръжда, по ония части на платнените дрипи, които бяха по-бели и по-чисти.

И така, Мънк пристигна тук с Атос, като премина, по мрачния пейзаж, осветен от двойна светлина: сребристото сияние на луната и червеникавия отблясък на огньовете, който долиташе от мястото, където шосето се разделяше на три клона. Тук се спря, обърна се към спътника си и попита:

— Господине, ще познаете ли пътя?

— Ако не се лъжа, генерале, средното шосе води право в абатството.

— Точно така; но ние ще имаме нужда от светлина, когато влезем в подземието.

Мънк се обърна.

— А, изглежда, че Дигби е вървял след нас? — каза той. — Толкова по-добре, той ще ни набави това, което ни трябва.

— Да, генерале, действително ей там един човек върви след нас от известно време.

— Дигби! — извика Мънк. — Дигби! Елате, моля.

Но вместо да се подчини, сянката отскочи от учудване, наведе се и изчезна на лявото шосе, по посока към мястото, където нощуваха рибарите.

— Навярно не е Дигби — каза Мънк.

Двамата следяха с очи сянката, която изчезна; но човек, който скита в единадесет часа вечерта в лагер, където лежат десет-дванадесет хиляди души, съвсем не е рядко нещо; ето защо Мънк и Атос не се разтревожиха от това.

— Но трябва ни непременно светлина, факел или нещо друго — каза Мънк, — иначе няма да знаем накъде да вървим. Да потърсим светлина.

— Генерале, първият срещнат войник ще ни посвети.

— Не — рече Мънк, за да види дали няма някакъв сговор между граф дьо Ла Фер и рибарите. — Не, предпочитам някой от френските рибари, които тая вечер дойдоха да ми продадат риба. Те заминават утре, следователно ще запазят по-добре тайната. Ако в шотландската армия се разнесе слух, че в Нюкасълското абатство намират съкровища, моите планинци ще си въобразят, че под всяка плоча лежи милион, и няма да оставят камък върху камък в сградата.

— Постъпете както искате, генерале — отговоря Атос със съвсем естествен глас: виждаше се, че му е все едно кой ще бъде, рибар или войник.

Мънк се приближи до шосето, зад което беше изчезнал тоя, когото взе за Дигби, и срещна един патрул. Обикаляйки палатките, патрулът отиваше към генералния щаб. Мънк с другаря си беше спрян, но той каза паролата и продължи пътя си.

Един войник, събуден от шума, се надигна, за да види какво става.

— Запитайте го де са рибарите — каза Мънк на Атос. — Ако аз го попитам, той ще ме познае.

Атос се приближи до войника, който му посочи палатката. Мънк и Атос тръгнаха веднага към тая страна.

На генерала се стори, че когато се приближиха до палатката, в нея се вмъкна същата сянка, която вече бяха видели; но щом влезе в палатката, той се убеди, че се е излъгал, защото всички спяха безредно и се виждаха само преплетени крака и ръце.

Атос се страхуваше да не го заподозрат в съучастие с някого от сънародниците му и затова остана вън от палатката.

— Хей! — извика Мънк на френски. — Ставайте! Двама-трима от спящите се надигнаха.

— Имам нужда от човек, за да ми посвети — продължи Мънк.

Всички се раздвижиха; едни се надигнаха, други станаха съвсем. Началникът стана пръв.

— Ваша светлост може да разчита на нас — каза той с глас, от който Атос потрепера. — Къде трябва да се иде?

— Ще видите. Един фенер! Хайде, бързо!

— Ей сега, ваша светлост. Желае ли ваша светлост аз да ви придружавам?

— Ти или някой друг, все ми е едно, стига само някой да ми посвети.

„Чудно! — помисли си Атос. — Какъв особен глас има тоя рибар!“

— Хей, светлина! — викна рибарят. — Хайде, по-скоро!

След това се обърна към тоя от другарите си, който беше най-близо до него, и му пошепна:

— Посвети му ти, Менвил, и бъди готов за всичко. Един рибар секна огън с кремък, разпали късче прахан и запали един фенер.

Веднага цялата палатка се освети.

— Готов ли сте, господине? — обърна се Мънк към Атос, който си извърна лицето, за да не го познаят.

— Да, генерале — отговори той.

— А, френският благородник! — съвсем тихо рече началникът на рибарите. — Пусто да остане. Добре направих, че те накарах ти да свършиш тая работа, Менвил. Може би той щеше да ме познае! Свети, свети!

Тоя диалог се водеше в дъното на палатката и толкова тихо, че Мънк не можа да чуе нито една сричка; впрочем той приказваше с Атос.

През това време Менвил се готвеше или по-скоро приемаше заповедите на началника си.

— Е, какво? — попита Мънк.

— Готов съм, господин генерал — каза рибарят. Мънк, Атос и рибарят излязоха от палатката. „Не може да бъде! — помисли си Атос. — Каква глупава мисъл ми се е набила в главата!“

— Върви напред, по средното шосе и крачи по-бързо! — рече Мънк на рибаря.

Те не бяха изминали и двадесет крачки, когато от палатката излезе същата сянка, изпълзя до коловете, които поддържаха шосето, скри се зад тях и почна с любопитство да следи генерала.

Тримата изчезнаха в мъглата. Те вървяха към Нюкасъл, белите камъни на който се виждаха вече в далечината като надгробни паметници.

След като постояха няколко секунди под вратите, те влязоха в двора. Вратата беше счупена с удари на брадва. Тук, на сигурно място в една вдлъбнатина, спеше караул от четирима души: толкова бяха уверени, че от тая страна няма да има нападение.

— Тия хора няма ли да ви попречат? — запита Мънк, като се обърна към Атос.

— Напротив, господине, те ще помогнат да търкулнем буренцата, ако ваша светлост позволи.

— Имате право.

Заспалите войници се събудиха веднага, като чуха първите стъпки на двамата посетители сред къпините и тревите, с които беше обрасъл входът. Мънк каза паролата и влезе в абатството, все още предшествуван от моряка с фенера. Той вървеше последен и наблюдаваше най-малките движения на Атос; в ръкава държеше голия дърк и беше готов да го забие в благородника при първото му подозрително движение. Но Атос премина с твърди и сигурни крачки по залите и дворовете.

В тая сграда нямаше нито врати, нито прозорци. Вратите бяха изгорени, някои висяха на предишното си място и остатъците им изглеждаха назъбени от действието на огъня, който беше угаснал от само себе си, защото не бе можал да унищожи докрай дебелите дъбови греди, сковани с железни гвоздеи. В прозорците всички стъкла бяха счупени и от зеещите дупки излитаха нощви птици, уплашени от светлината на фенера. В същото време огромни прилепи започнаха да описват широки мълчаливи кръгове около двамата досаждачи, докато фенерът отразяваше сенките им на високите каменни стени. Тая гледка можеше да успокои човека, свикнал да разсъждава. Мънк извади заключение, че в манастира няма никакъв човек, защото тук имаше диви птици, които излитаха при приближаването му.

След като премина развалините и изскуба няколко бръшляна, застанали като пазачи на самотата, Атос влезе в гробниците, които се намираха под главната зала и входът на които гледаше към параклиса. Тук се спря.

— Пристигнахме, генерале — каза той.

— Значи това е плочата?

— Да.

— Действително познавам халката… но тя е здраво зазидана за плочата.

— Трябва ни лост.

— Лесно ще се намери.

Като погледнаха наоколо, Атос и Мънк видяха малък ясен, три дюйма в диаметър; той беше израснал в ъгъла, край стената, стигаше до един прозорец и го закриваше с клоните си.

— Имаш ли нож? — запита Мънк рибаря.

— Да, господине.

— Тогава отрежи това дърво.

Рибарят се подчини, но ножът му се нащърби от тая работа. Когато ясенът бе отрязан и направен във формата на лост, тримата мъже слязоха в подземието.

— Застани там — каза Мънк на рибаря, като му посочи един ъгъл на гробницата. — Ние искаме да изкопаем барут и фенерът ти е опасен.

Морякът отстъпи уплашено и не мръдна от показаното място, а Мънк и Атос завиха зад една колона, край която проникващият през отдушника лунен лъч играеше върху същия камък, за който граф дьо Ла Фер беше дошъл толкова отдалече.

— Ето го — каза Атос, като показа на генерала латинския надпис.

— Да — отвърна Мънк.

После, сякаш още веднъж искаше да даде възможност на французина да се откаже от търсенето, прибави:

— Не забелязвате ли, че в тая гробница са идвали вече хора и че много статуи са счупени?

— Милорд, без съмнение вие сте слушали, че вашите шотландци, водими от религиозно чувство, дават на съхранение в надгробните статуи скъпоценните предмети на покойниците. Войниците са мислили навярно, че под пиедесталите на тия статуи, които украсяват по-голямата част от гробовете, са скрити съкровища; ето защо те са счупили пиедесталите и статуите. Но надгробният камък на преподобния каноник, с който имаме работа, не се отличава с никаква статуя; той е прост, после е бил закрилян от суеверния страх, който вашите пуритани изпитват към светотатството; нито едно късче от тоя камък не е откъртено.

— Наистина — рече Мънк. Атос се залови с лоста.

— Искате ли да ви помогна! — попита Мънк.

— Благодаря, милорд, не искам ваша светлост да слага ръка на едно дело, за което може би не би искал да поеме отговорността, ако знаеше последиците му.

Мънк вдигна глава.

— Какво искате да кажете, господине? — запита той.

— Искам да кажа… Но тоя човек…

— Чакайте — каза Мънк, — разбирам от какво се страхувате и ще го изпитам.

Мънк се обърна към рибаря, който целият беше осветен от фенера.

— Come here, friend[1] — рече той със заповеднически тон.

Рибарят не се помръдна.

— Добре — продължи Мънк, — той не разбира английски. Ако обичате, говорете ми на английски, господине.

— Милорд — отговоря Атос, — често съм виждал хора, които толкова се владеят, че в известни случаи не отговарят на въпроси, зададени им на родния език. Рибарят е може би по-образован, отколкото си мислим. Бъдете така любезен да го отпратите, милорд, моля ви.

„Положително той желае да остана тук насаме с него — помисли си Мънк. — Няма значение, да вървим докрай, все пак човекът си е човек и ние сме сами…“

— Приятелю — каза Мънк на рибаря, — качи се по стълбата, по която слязохме преди малко, и гледай да не ни смущава никой.

Рибарят се приготви да изпълни заповедта.

— Остави тук фенера — рече Мънк. — Той може да издаде присъствието ти и да ти докара някой мускетен изстрел.

Изглежда, че рибарят оцени съвета, сложи фенера на земята и изчезна под свода на стълбата.

Мънк отиде да вземе фенера и го донесе при колоната.

— И така — каза той, — наистина ли парите са скрити в тоя гроб?

— Да, милорд, и след пет минути вие ще престанете да се съмнявате.

В същото време Атос удари силно по гипса, който се пукна; в него се показа отвор. Атос вмъкна лоста в тоя отвор и скоро гипсовите късове почнаха да се отделят един след друг. Тогава граф дьо Ла Фер започна да отмества камъните с такава сила, каквато не можеше да се очаква от нежните му ръце.

— Милорд — каза Атос, — това е зидарията, за която говорих на ваша светлост.

— Да, но още не виждам буренцата — отговори Мънк.

— Ако имах нож — рече Атос, като се озърташе, — скоро щяхте да ги видите, господине. За нещастие забравих моя в палатката на ваша светлост.

— Бих ви предложил моя — отвърна Мънк, — но струва ми се, че острието няма да издържи работата, за която го предназначавате.

Атос затърси около себе си някой предмет, който да замести желаното оръдие.

Мънк не изпускаше нито едно движение на ръцете му, нито една премяна в израза на очите му.

— Защо не поискате ножа от рибаря? — обади се Мънк. — Той имаше нож.

— А, вярно — отговори Атос, — нали той ни отряза дървото.

И се приближи до стълбата.

— Приятелю — каза той на рибаря, — моля ви се, хвърлете ми ножа си, имам нужда от него.

Ножът издрънча по стъпалата.

— Вземете го — рече Мънк, — той е здрав инструмент, доколкото виждам; една твърда ръка може да си послужи добре с него.

Както изглежда, Атос придаде на Мънковите думи само най-обикновения смисъл, в който трябваше да бъдат чути и разбрани. Също така той не забеляза или поне показа, че, не забелязва как при приближаването му Мънк отстъпи и сложи лявата ръка върху дръжката на пистолета си; с дясната държеше вече своя дърк. Залови се отново за работа, като се обърна с гръб към Мънк и му предаде живота си без възможна защита. В продължение на няколко секунди удря тъй ловко и тъй точно по междинния гипс, че го раздели на две части. Тогава Мънк видя две буренца едно до друго. Тежестта им ги задържаше неподвижни в гипсовата им обвивка.

— Милорд — каза Атос, — вие виждате, че предчувствието ми не ме излъга.

— Да, господине, и имам всичкото основание да мисля, че сте доволен, нали?

— Без съмнение. Загубата на тия пари щеше да бъде извънредно чувствителна за мене; но аз бях сигурен, че бог, който закриля добрата кауза, не ще позволи да се открадне това злато, което трябва да помогне тя да възтържествува.

— Кълна се в честта си, господине, вие сте също така тайнствен в думите, както и в делата. Преди малко аз не ви разбрах добре, когато ми казахте, че не искате да възлагате на мене отговорността на делото, което вършим.

— Имах причина да кажа това, милорд.

— А сега ми говорите за някаква добра кауза. Какво разбирате под тия думи „добра кауза“? В тоя момент ние в Англия защищаваме пет-шест каузи, което не пречи на всеки от нас да мисли, че неговата е не само добра, но и най-добра. Каква е вашата, господине? Говорете смело, нека видим дали сме на едно мнение по тоя въпрос, на който явно придавате голямо значение.

Атос впи в Мънк един от тия дълбоки погледи, от които не може да се скрие нито една мисъл; след това свали шапката си и заговори с тържествен глас на събеседника си, който с дългата си силна ръка потриваше мустаците и брадата и рееше неопределения си меланхолен поглед в дълбочините на подземията.

Бележки

[1] Come here, friend (англ.) — Ела тук, приятелю. — Б. пр.