Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LXXX
МАНИКАН И МАЛИКОРН

И така, както казахме вече, Маликорн отиде при приятеля си Маникан, който временно се беше оттеглил от света в град Орлеан.

Точно в това време младият сеньор, се готвеше да продаде последния приличен костюм, който му оставаше.

Преди две седмици той бе измъкнал от граф дьо Гиш сто пистола, единствените пари, които можеха да му помогнат да се приготви за поход, тоест за пътуването до Хавър, за, да посрещнат нейно височество.

Преди три дни той измъкна от Маликорн петдесет пистола — като възнаграждение за грамотата на Монтале.

И така, той изчерпа всички средства и не очакваше вече нищо. Оставаше му само да продаде един хубав костюм от сукно и сатен, извезан и обшит със злато, от който се възхищаваше целият двор.

Но за да има възможност да продаде тоя последен костюм, както бяхме принудени да признаем на читателя, Маникан трябваше да легне в кревата.

Нямаше нито огън, нито джобни пари, нито пари за разходка, остана само сънят, който заместваше обедите, компаниите и баловете.

Казва се: „Който спи — обядва“; но никой не казва: „Който спи — играе“; или: „Който спи — танцува“.

И така, докаран до отчаяното положение да не играе и да не танцува най-малко от една седмица. Маникан беше много печален. Той очакваше един лихвар, а видя, че влиза Маликорн.

От устните му се изтръгна вик на отчаяние. — Е какво — каза той със съвсем непредаваем тон, — пак ли вие, драги приятелю?

— О, колко сте учтив! — отвърна Маликорн.

— Ах, знаете, чаках пари, а вместо пари пристигате вие.

— А ако ви нося пари?

— О, тогава това е друго нещо. Добре дошъл, драги приятелю.

И протегна ръка не на Маликорн, а на кесията му. Маликорн се престори, че не разбра, и му подаде ръката си.

— А парите? — попита Маникан.

— Драги ми приятелю, ако искате да ги имате, спечелете ги.

— Какво трябва да направя за това?

— Да ги спечелите, дявол да го вземе!

— А как?

— О, не е лесно, предупреждавам ви!

— Дявол да го вземе!

— Трябва да станете от леглото и да отидете веднага при господин граф дьо Гиш.

— Аз, да стана? — каза Маникан, като се протегна с наслада в леглото. — О, не!

— Значи продадохте всичките си костюми?

— Не, остана ми един, и дори най-хубавият; но чакам купувач.

— А панталоните?

— Струва ми се, че ги виждате на тоя стол.

— Е, щом ви са останали панталони и мантия, слагайте ги, заповядайте да оседлаят един кон и заминавайте.

— Няма да го бъде.

— Защо?

— Пусто да остане, не знаете ли, че господин дьо Гиш е в Етамп?

— Не, мислех, че е в Париж; значи вместо тридесет левги ще изминете само петнадесет.

— Вие сте чуден! Ако измина петнадесет левги с костюма, не ще мога вече да го нося и вместо да го продам за тридесет пистола, ще бъда принуден да го отстъпя за петнадесет.

— Отстъпете го за колкото искате, но трябва ми още една грамота за почетна госпожица.

— Хайде де, за кого? Да не би Монтале да има двойник?

— Лош човек! Това сте. Вие поглъщате две богатства: моето и на господин граф дьо Гиш.

— Бихте могли да кажете: на господин дьо Гиш и вашето.

— Точно тъй, всекиму според сана. Но връщам се на моята грамота.

— Няма смисъл.

— Докажете го.

— Приятелю мой, при нейно височество се назначават само дванадесет почетни госпожици; аз добих вече за вас това, което си оспорват хиляда и двеста жени, и за тая цел трябваше да прибягна до дипломация….

— Да, зная, че сте действували като герой, драги приятелю.

— Аз си зная работата — каза Маникан.

— Няма нужда да ми го казвате! Ето защо, когато стана крал, обещавам ви едно нещо.

— Какво? Да се наречете Маликорн I?

— Не, да ви направя суперинтендант на моите финанси; но сега става въпрос за друго.

— За нещастие.

— Трябва ми второ място за почетна госпожица.

— Приятелю мой, в дадения момент не бих се помръднал от мястото си дори и небето да ми обещаете.

Маликорн подрънка монетите в джоба си.

— Вътре има двадесет пистола — каза той.

— А какво искате да направите с тях, боже мой?

— Ех — отвърна поразсърдилият се Маликорн, — може би искам да ги прибавя към ония петстотин, които вече ми дължите.

— Имате право — рече Маникан и отново протегна ръка, — от такава гледна точка мога да ги приема. Дайте МИ ГИ.

— Почакайте де! Не е достатъчно само да протегнете ръката. Ако ви дам тия двадесет пистола, ще получа ли грамотата?

— Не ще и дума.

— Скоро?

— Днес.

— О, внимавайте, господин дьо Маникан! Вие поемате голямо задължение и аз не искам такава жертва от вас. Тридесет левги за един ден; това е прекалено, вие ще се съсипете.

— За мене няма нищо невъзможно, когато трябва да услужа на приятел.

— Вие сте герой!

— Де са двадесетте пистола?

— Ето ги — рече Маликорн и показа монетите.

— Добре.

— Но, драги ми господин Маникан, вие ще ги похарчите всичките за пътуване.

— Съвсем не; бъдете спокоен.

— Извинете, оттук до Етамп има петнадесет левги…

— Четиринадесет.

— Дадено; четиринадесет левги са седем смени на конете, по двадесет су на смяна — това прави седем ливри; седем ливри за пощенската кола — стават четиринадесет; толкова за връщане — двадесет и осем; толкова за вечеря и преспиване; тая услуга ще ви струва около шестдесет ливри.

Маникан се изтегна в леглото си като змия, впери големите си очи в Маликорн и каза:

— Имате право, не бих могъл да се върна по-рано от утре.

И взе двадесетте пистола.

— Тогава тръгнете.

— Но щом ще се върна чак утре, ние имаме време. — Време… за какво?

— Да играем.

— Какво ще заложите?

— Вашите двадесет пистола, дявол да го вземе!

— Не, вие печелите винаги.

— Тогава се обзалагам за същата сума.

— Какво искате насреща?

— Двадесет други.

— А за какво ще бъде облогът?

— Е та Ние казахме четиринадесет левги за отиване в Етамп.

— Да.

— Четиринадесет левги за връщане.

— Да.

— Следователно двадесет и осем левги.

— Без съмнение.

— За тия двадесет и осем левги вие ми давате четиринадесет часа, нали?

— Да.

— Един час, за да намеря граф дьо Гиш, нали?

— Така да бъде.

— И един час, за да го накарам да пише писмо на негово височество, нали?

— Чудесно.

— Всичко шестнадесет часа.

— Вие смятате като господин Колбер.

— Сега е дванадесет часът, нали?

— И половина.

— Я гледай, вие имате хубав часовник.

— Та казвахте?… — рече Маликорн, като сложи обратно часовника в джобчето си.

— Аз, наистина; предлагах ви да се обзаложим на двадесет пистола (като аз залагам тия, които ми дадохте назаем), че ще получите писмото на граф дьо Гиш след…

— След колко?

— След осем часа.

— Крилат кон ли имате?

— Това е моя работа. Обзалагате ли се?

— След осем часа аз ще получа писмото на графа, така ли?

— Да.

— Подписано?

— Да.

— На ръка ли?

— На ръка.

— Е добре, дадено, обзалагам се — каза Маликорн, любопитен да узнае как ще излезе от положението, тоя продавач на костюмите си.

— Значи държите?

— Държа.

— Подайте ми перото, мастилото и хартията.

— Ето.

— Ох!

Маникан се надигна с въздишка, опря се на лявата си ръка и с най-хубавия си почерк написа следните редове:

„Препоръчително писмо за място на почетна госпожица при нейно височество, което господин граф дьо Гиш се задължава да издействува веднага

дьо Маникан“.

Като свърши тая мъчителна работа, Маникан се изтегна отново в цялата си дължина.

— Е, какво значи всичко това? — попита Маликорн.

— Това значи, че ако бързате да получите писмото на граф дьо Гиш до негово височество, аз спечелих облога.

— Как така?

— Струва ми се, че е ясно: вие вземате тая хартия.

— Да.

— Заминавате вместо мене.

— А!

— Препускате с най-голяма бързина.

— Добре!

— След шест часа сте в Етамп. След седем часа получавате писмото на графа и аз спечелвам облога, без да ставам от леглото, което е удобно и за мене, и за вас.

— Положително, Маникан, вие сте велик човек.

— Зная го.

— И така, аз заминавам за Етамп.

— Заминавате.

— Предавам това препоръчително писмо на граф дьо Гиш.

— Той ви дава също такова до негово височество.

— Тръгвам за Париж.

— Отивате при негово височество с писмото на граф дьо Гиш.

— Негово височество се съгласява.

— Веднага.

— И аз получавам грамотата си.

— Получавате я.

— Ах!

— Надявам се, че съм мил, а?

— Очарователен!

— Благодаря.

— Значи вие получавате от граф дьо Гиш всичко, което си искате, скъпи ми Маникан?

— Всичко освен пари.

— Хм, изключението е неприятно! Но ако вместо пари му поискате…

— Какво?

— Нещо важно.

— Какво наричате важно?

— Ако някой от вашите приятели ви поиска услуга, а?

— Не бих му я направил.

— Егоист!

— Или поне бих го запитал каква услуга ще ми направи в замяна на това.

— Прекрасно! Е добре, тоя приятел говори с вас.

— Вие, Маликорн?

— Да, аз.

— Я виж ти! Значи сте много богат?

— Имам още петдесет пистола.

— Точно от такава сума имам нужда. Де са тия петдесет пистола?

— Тук — каза Маликорн и потупа пазвата си.

— Тогава говорете, мили мой; какво ви трябва? Маликорн взе отново мастилото, перото и хартията и ги подаде на Маникан.

— Пишете — му каза той.

— Диктувайте.

— Препоръчително писмо за служба при двора на негово височество.

— О! — извика Маникан, като вдигна перото. — Служба при двора на негово височество за петдесет пистола?

— Вие не чухте добре, мили мой.

— Какво казахте?

— Казах петстотин.

— И тия петстотин?

— Ето ги.

Маникан поглъщаше с очи фишека; но тоя път Маликорн го държеше далеч.

— А, какво ще кажете за това? Петстотин пистола…

— Ще кажа, че това е без пари, мили мой — забеляза Маникан, като взе отново перото. — Скоро влиянието ми ще свърши по ваша вина. Диктувайте. Маликорн продължи:

— „… която приятелят ми граф дьо Гиш ще издействува от негово височество за приятеля ми Маликорн.“

— Готово — каза Маникан.

— Извинете, вие забравихте да се подпишете.

— А, наистина! А петстотинте пистола?

— Ето двеста и петдесет.

— А другите двеста и петдесет?

— Когато получа мястото. Маникан се намръщи.

— В такъв случай върнете ми препоръчителното писмо.

— Защо?

— За да прибавя една дума.

— Една дума?

— Да, само една.

— Каква?

— „Бързо“.

Маликорн върна писмото: Маникан прибави думата.

— Добре! — рече Маликорн и взе обратно хартията. Маникан почна да брои пистолите.

— Липсват двадесет — каза той.

— Как така?

— Двадесетте, които спечелих.

— Кога?

— Като се обзаложих с вас, че след осем часа ще получите писмото на граф дьо Гиш.

— Вярно.

И му даде двадесетте пистола.

Маникан започна да взема златото си с пълни шепи и да го изсипва на леглото си.

„Ето второто място — прошепна си Маликорн, като сушеше мастилото на хартията. — На пръв поглед то като че ли ми струва по-скъпо от първото, но…“

Той се спря, на свой ред взе перото и написа на Монтале:

„Госпожице, съобщете на приятелката си, че скоро ще получи грамотата. Отивам за подпис. Ще измина осемдесет и шест левги от любов към вас…“

После с дяволската си усмивка продължи прекъснатата си мисъл:

„На пръв поглед то като че ли ми струва по-скъпо от първото, но… печалбата, надявам се, ще бъде пропорционална на разноските и госпожица дьо Ла Валиер ще ми донесе повече от госпожица дьо Монтале или… или да не се наричам Маликорн!“

— Довиждане, Маникан! — каза той високо.

И излезе.