Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XLVIII
АГОНИЯ

Същият ден, когато дарението беше изпратено на краля, кардиналът заповяда да го пренесат във Венсен. Кралят и дворът го последваха. Последните лъчи на това светило бяха още тъй бляскави, че можеха да прикриват с блясъка си всички други светлини. Впрочем, верен спътник на министъра си, младият Луи XIV вървеше до последната минута подир него. Болестта се усили, както предсказа Гено; това не беше вече пристъп на подаграта, а пристъп на смъртта. После имаше и Друго, което го измъчваше още повече: страхът, че кралят ще приеме дарението въпреки твърденията на Колбер, че кралят няма да го приеме и ще го върне. Както видяхме, кардиналът имаше голямо доверие в предсказанията на секретаря си; но сумата беше много голяма и въпреки цялото си уважение към гения на Колбер кардиналът си мислеше от време на време, че театинецът също можеше да се лъже и че той има толкова шансове да не отиде в ада, колкото и Луи XIV да му върне милионите.

Впрочем колкото повече се бавеше връщането на дарението, толкова повече Мазарини си мислеше, че четиридесет милиона си заслужават труда да се рискува нещо и особено такова съмнително нещо като душата.

В качеството си на кардинал и пръв министър Мазарини беше почти атеист и напълно материалист.

Всеки път, когато вратата се отваряше, той се обръщаше живо към нея, като мислеше, че се връща нещастното дарение; после, излъган в надеждата си, се отпускаше отново с въздишка в леглото и чувствуваше болката си още по-силно, след като за миг я беше забравил.

Ана Австрийска също последва кардинала; възрастта я беше превърнала в егоистка, но сърцето й не можеше да откаже на тоя умиращ засвидетелствуване на скръб, която му дължеше като жена, според думите на едни, като кралица, според думите на други.

Тя си сложи, тъй да се каже, предварително траур на лицето и целият двор й подражаваше.

За да не показва на лицето си това, което ставаше в дъното на душата му, Луи упорствуваше да не излиза от покоите си, където само кърмачката му седеше с него; колкото повече се приближаваше независимостта му, толкова повече ставаше скромен и търпелив, толкова повече се вдълбочаваше в мислите си като всички силни хора, които имат някакво намерение; така те набират сили за решителната минута.

Кардиналът беше миросан тайно за последен път. Верен на навика си да крие всичко, той се бореше с очевидността и дори с действителността, приемайки в леглото си, като че ли го мъчеше временна болест.

От своя страна Гено пазеше пълна тайна; когато му омръзваха разпитванията, той се задоволяваше със следния отговор:

— Негово високопреосвещенство още не е стар и е пълен със сила; но съдбата е неотразима: ако е писано на човека да умре, непременно ще умре.

Думите му, които сееше рядко и предпазливо, се тълкуваха с голям интерес от двама души: краля и кардинала.

Въпреки предсказанието на Гено Мазарини все се самозалъгваше, или по-точно казано, играеше ролята си тъй добре, че най-големите хитреци, като казваха, че той се самозалъгва, доказваха, че са измамени от него.

Не виждал кардинала в продължение на два дни, вперил очи в дарението, което толкова силно безпокоеше Мазарини, Луи не знаеше истинското положение на първия си министър. Синът на Луи XIII следваше бащините си традиции и беше толкова малко крал досега, че, обзет от горещо желание за кралската власт, той я желаеше с тоя трепет, с който винаги се желае неизвестното. Ето защо, взел решението си, за което впрочем не каза на никого, той се реши да поиска свиждане с Мазарини. Ана Австрийска, която се намираше постоянно при кардинала, чу първа за желанието на краля и го предаде на кардинала.

Той потрепера.

С каква цел Луи XIV иска свиждане с него? Дали за да върне парите, както беше казал Колбер? Дали за да ги задържи, след като поблагодари, както си мислеше Мазарини? Но тъй като чувствуваше, че неизвестността ще го убие, умиращият не се поколеба нито за миг.

— Негово величество ще бъде добре дошъл, разбира се, добре дошъл! — извика той, като даде знак на Колбер, който седеше в долния край на леглото и който отлично разбра знака. — Всемилостива господарке — продължи Мазарини, като се обърна към кралицата, — ваше величество ще бъде ли тъй добра да увери лично краля в истината на това, което току-що казах?

Ана Австрийска стана; тя също се вълнуваше за съдбата на тия четиридесет милиона, за които сега всички мислеха.

Щом тя излезе, Мазарини се приповдигна с голямо усилие, обърна се към секретаря си и каза:

— Е, Колбер, ето два нещастни дни!… Два убийствени дни!… И ти виждаш: оттам няма още нищо…

— Търпение, монсеньор — отговори Колбер.

— Ти си луд, нещастнико! Съветваш ме да имам търпение! О, наистина, Колбер, ти се подиграваш с мене: аз умирам, а ти ми казваш да чакам!

— Монсеньор — каза Колбер с обикновеното си хладнокръвие, — невъзможно е да не стане така, както предсказах. Негово величество желае да ви види: това значи, че той иска лично да ви върне дарението.

— Така ли мислиш? А аз, обратното, съм уверен, че негово величество иска да ми поблагодари.

— В тоя миг се върна Ана Австрийска; като отиваше при сина си, тя беше срещнала в предните стаи нов лекар шарлатанин.

Отнасяше се за един прах, който трябваше да спаси кардинала. Ана Австрийска донесе образец от тоя прах.

Но Мазарини чакаше не това; ето защо той не погледна дори праха, като уверяваше, че животът не заслужава всички грижи, които се полагат за запазването му. Но изказвайки тая философска аксиома, той изказа и тайната, която носеше толкова време в душата си.

— Ах, всемилостива господарке — каза той, — не е работата в лекарството! Преди два дни аз направих едно малко дарение на краля; досега, навярно от деликатност, негово величество не поиска да говори за него; но идва моментът на обясненията и аз моля крайно много ваше величество да ми каже дали кралят е решил нещо по тоя въпрос.

Ана Австрийска искаше да отговори. Мазарини я спря.

— Истината, всемилостива господарке! — каза той. — За бога, истината! Не ласкайте един умиращ с напразна надежда.

В тая минута улови един поглед на Колбер, от който разбра, че щеше да направи погрешна стъпка.

— Зная — отвърна Ана Австрийска, като улови ръката на кардинала, — зная, че вие направихте великодушно не малко дарение, както казвате от скромност, а великолепен дар; зная колко ще ви бъде тежко, ако кралят…

Макар че умираше, Мазарини я слушаше с по-голямо внимание от десет здрави хора.

— Ако кралят… — повтори той.

— Ако кралят — продължи Ана Австрийска — не приеме от все сърце това, което му предлагате тъй благородно.

Мазарини се отпусна на възглавницата като Панталоне, тоест с отчаянието на удавник; но запази още достатъчно сили и присъствие на духа, за да хвърли на Колбер един от тия погледи, които струват десет сонета или по-скоро десет дълги поеми.

— Нали — прибави кралицата — вие бихте сметнали отказа на краля за тежка обида.

Мазарини въртеше глава на възглавницата, без дума да продума.

Като видя това, кралицата се измами или се престори, че се мами в смисъла на това движение.

— Ето защо — продължи тя — аз го обсипах с добри съвети; и тъй като някои хора, завиждащи без съмнение на славата, с която ще ви покрие това великодушно дело, се помъчиха да докажат на краля, че не трябва да приема това дарение, аз се борих във ваша полза и се борих тъй добре, че, надявам се, няма да претърпите тая неприятност.

— Ах! — промърмори Мазарини със замрял поглед. — Ах, ето една услуга, която нито за минута няма да забравя през малкото часове, които ми остават да живея!

— Впрочем — отново продължи Ана Австрийска — трябва да призная, че не без труд направих тая услуга на ваше високопреосвещенство.

— А, пусто опустяло, вярвам! Оох!

— Какво ви е, боже мой?

— Горя! Горя!

— Значи се мъчите много?

— Като в ада!

Колбер желаеше да потъне в земята.

— И тъй — продължи Мазарини, — ваше величество мисли, че кралят… — той се спря за няколко секунди, — че кралят идва тук, за да ми поблагодари?

— Така мисля — отговори кралицата.

Мазарини унищожи Колбер с последния си поглед.

В тоя миг доложиха за появата на краля в предните стаи, пълни с посетители. Колбер се възползува от настъпилата бъркотия и изчезна в коридора зад кревата на кардинала. Ана Австрийска стана и зачака права сина си. Луи XIV се появи върху прага на стаята и впери очи в умиращия. Кардиналът не си направи дори труда да се помръдне за това величество, от което вече не очакваше нищо.

Камердинерът приближи едно кресло до кревата. Луи се поклони на майка си, после на кардинала и седна. Кралицата също седна.

След това кралят погледна зад себе си; камердинерът разбра погледа му, даде знак и придворните, които стояха зад завесата на вратата, се оттеглиха веднага.

Кадифените завеси на вратата се спуснаха; заедно с тях се спусна и мълчанието в стаята.

Кралят, още много млад и много плах пред тоя, който му беше учител от най-млади години, го уважаваше още повече в тържествената минута на смъртта; затова не смееше да започне разговора, като чувствуваше, че сега всяка дума трябва да има особено значение не само за земните, но и за небесните работи.

В тая минута кардиналът мислеше само за едно: за своето дарение. Не болестта му придаваше тоя съсипан вид и тоя мрачен поглед, а очакването на благодарствените думи, които щяха да излязат от устата на краля и щяха да убият всяка надежда за връщане на парите.

Мазарини пръв наруши мълчанието.

— Ваше величество се е преместил във Венсен? — попита той.

Луи кимна с глава.

— Това е голямо благоволение за един умиращ — продължи Мазарини, — той ще умре по-спокойно.

— Надявам се — отговори кралят, — че съм дошъл не при умиращ, а при болен, който може да оздравее.

Мазарини поклати глава, сякаш искаше да каже „Ваше величество е много добър; но аз зная по гоя въпрос повече от него.“

— Последното посещение, всемилостиви господарю — каза той гласно, — да, последното.

— Ако е така, господин кардинал — отговори Луи XIV, — аз дойдох за последен път да поискам съвети от един ръководител, на когото дължа всичко.

Ана Австрийска беше жена: тя не можа да задържи сълзите си. Луи също изглеждаше развълнуван, но Мазарини беше развълнуван още повече от двамата си гости, макар и съвсем по друга причина. Настъпи отново мълчание. Кралицата изтри сълзите си. Кралят се успокои. — Аз казах — продължи Луи XIV, — че дължа много на ваше високопреосвещенство.

Кардиналът поглъщаше с очи Луи XIV, защото чувствуваше, че настъпва решителната минута.

— Главната цел на посещението ми — продължи кралят — беше да ви благодаря от все сърце за последното доказателство на приятелство, което бяхте тъй добър да ми изпратите.

Страните на кардинала хлътнаха, устните му се полуотвориха и той едва сдържа такава тежка въздишка, каквато не беше изпускал никога в живота си.

— Всемилостиви господарю — каза той, — аз ще лиша от всичко клетото ми семейство, ще разоря близките ми; за това ще ме хулят, но поне няма да кажат, че не съм принесъл всичко в жертва на моя крал.

Ана Австрийска заплака отново.

— Любезни господин Мазарини — възрази кралят с такъв важен тон, какъвто не можеше да се очаква от един млад човек, — вие, както виждам, ме разбрахте зле.

Мазарини се надигна на лакътя си.

— Тук съвсем не става дума да се разорява вашето мило семейство, нито да се лишават от всичко вашите близки… О, не, това няма да стане никога!

„О, той ще ми върне някакви късчета от моите милиони! — помисли си Мазарини. — Нека се помъчим да измъкнем колкото се може по-голям къс.“

„Кралят ще се разнежи и ще се покаже великодушен — помисли си кралицата. — Нека не го оставяме Да обеднява; такъв случай да стане богат няма да се представи никога.“

— Всемилостиви господарю — каза кардиналът с висок глас, — моето семейство е голямо и племенничките ми ще се изложат на лишения, когато няма да ме има вече на тоя свят.

— О, не се безпокойте — побърза да го прекъсне кралицата, — не се безпокойте за семейството си, драги господин дьо Мазарини. Най-скъпи наши, приятели ще бъдат вашите приятели. Вашите племеннички ще бъдат мои дъщери, сестри на негово величество, и ако се раздават някакви милости във Франция, те ще бъдат за тия, които обичате.

„Думи“ — помисли си Мазарини, който знаеше по-добре от всички колко струват кралските обещания.

Луи отгатна мисълта на умиращия по лицето му.

— Успокойте се, любезни господин дьо Мазарини — каза той с тъжна и подигравателна полуусмивка, — като ви изгубят вас, вашите племеннички ще изгубят най-скъпото си съкровище; но все пак те ще останат най-богатите наследнички във Франция. Вие ми подарихте тяхната зестра…

Кардиналът спря да диша.

— Но аз ви я връщам — продължи Луи, като извади от гърдите си и подаде към леглото на кардинала дарението, което в продължение на два дни вдигна такива бури в душата на Мазарини.

— Какво ви казах, монсеньор? — прошепна в коридора зад кревата един глас, лек като подухване.

— Ваше величество ми връща дарението! — извика Мазарини толкова развълнуван от радост, че забрави ролята си на благодетел.

— Ваше величество връща четиридесетте милиона! — извика Ана Австрийска толкова смаяна, че забрави ролята си на опечалена жена.

— Да, господин кардинал, да, всемилостива господарке — отговори Луи XIV, като скъса дарението, което Мазарини все още не се осмеляваше да вземе. — Да, аз унищожавам акта, защото разорява цяло семейство. Богатството, спечелено от негово високопреосвещенство на служба при мене, е негово, а не мое.

— Но, всемилостиви господарю — възрази Ана Австрийска, — ваше величество помисли ли, че в хазната си няма и десет хиляди екю?

— Всемилостива господарке, с това дело започвам царуването си и, надявам се, че го започнах добре.

— Ах, всемилостиви господарю, вие имате право! — извика Мазарини. — Това, което току-що направихте, е наистина велико, наистина великодушно.

И загледа едно по едно пръснатите по леглото му късчета от акта, за да се увери, че беше скъсан оригиналът, а не копието.

Най-после е намери късчето с подписа си, пусна го и едва не припаднал, се отпусна на възглавницата.

Ана Австрийска не можа да скрие съжалението си и вдигна ръце и очи към небето.

— Ах, всемилостиви господарю! — извика Мазарини. Ах, всемилостиви господарю, вие ще бъдете благославян! Боже мой! Вие ще бъдете обичан от цялото ми семейство!… Per Baccho![1] Ако някога някой от моите роднини ви даде повод за неудоволствие, смръщете вежди — и аз ще изляза веднага от гроба си.

Тая палячовщина не направи такова впечатление, каквото очакваше Мазарини. Мислите на Луи преминаха на други, по-важни въпроси. А Ана Австрийска, не можейки да понася великодушието на сина си и лицемерието на кардинала, без да се отдаде на бушуващия в нея гняв, стана и излезе от стаята, без да се грижи много, че ще издаде чувствата си.

Мазарини отгатна всичко; уплашен, че Луи XIV може да промени решението си, той почна да вика, за да отвлече вниманието на друга страна. Така по-късно постъпи Скапен в забележителната комедия, за която мрачният и заядлив Боало се осмели да нападне Молиер.

Обаче постепенно виковете намаляха и когато Ана Австрийска излезе от стаята, напълно затихнаха.

— Господин кардинал, не желаете ли сега да ми препоръчате още нещо? — попита кралят.

— Всемилостиви господарю — отговори Мазарини, — вие сте вече олицетворение на мъдростта, олицетворение на благоразумието; не говоря за вашето великодушие: сегашната ви постъпка надминава всичко, което са извършили най-великодушните древни и съвременни хора.

Кралят прие студено тая похвала.

— И така — каза той, — вие се ограничавате само с благодарност, господине, а вашата опитност, много по-известна от моята мъдрост, моето благоразумие и моето великодушие, не ви ли подсказва да ми дадете приятелски съвет, които ще ми бъде полезен някога?

Мазарини помисли малко.

— Вие току-що направихте много нещо за мене, тоест за моето семейство, всемилостиви господарю — каза той.

— Да не говорим за това — отвърна кралят.

— Е, добре — продължи Мазарини, — аз искам да ви дам нещо в замяна на тия четиридесет милиона, от които се отказахте с такова кралско величие.

Луи XIV се поизправи на стола си, което показваше, че всички тия ласкателства са му неприятни.

— Искам — каза Мазарини — да ви дам един съвет; да, съвет, и то съвет, който е по-скъпоценен от тия четиридесет милиона.

— Господин кардинал! — прекъсна го Луи XIV.

— Всемилостиви господарю, изслушайте тоя съвет.

— Слушам.

— Приближете се, всемилостиви господарю, защото отслабвам… По-близо, всемилостиви господарю, по-близо!

Кралят се наведе над леглото на умиращия.

— Всемилостиви господарю — каза Мазарини тъй тихо, сякаш гробно дихание долетя до напрегнатия слух на краля, — всемилостиви господарю, никога не вземайте пръв министър.

Луи се изправи учуден. Съветът беше изповед. Тая искрена изповед на Мазарини беше наистина съкровище. Наследството, завещано от кардинала на младия крал, се състоеше само от седем думи; но тия седем думи, както каза Мазарини, струваха четиридесет милиона.

Луи остана смаян за миг. А Мазарини имаше такъв вид, като че ли беше казал нещо най-обикновено.

— Сега освен вашето семейство никого ли не ще ми препоръчате, господин Мазарини? — попита младият крал.

Зад завесите на кревата се чу леко драскане. Мазарини разбра.

— Да, да! — извика той живо. — Да, всемилостиви господарю! Ще ви препоръчам един умен човек, честен човек, ловък човек.

— Кажете името му, господин кардинал.

— Неговото име ви е още почти неизвестно, всемилостиви господарю: той е господин Колбер, моят интендант. О, опитайте го! — прибави Мазарини натъртено. — Всичко, което ми е предсказвал, се е сбъдвало; той има верен поглед и никога не се е лъгал нито за нещата, нито за хората, което е още по-чудно. Всемилостиви господарю, аз ви дължа много, но мисля, че се разплащам с вас, като ви давам господин Колбер.

— Добре — каза Луи XIV разсеяно, защото наистина не беше чувал никога името Колбер и вземаше възторга на кардинала за бълнуване на умиращ.

Мазарини падна отново на възглавницата си.

— А сега сбогом, всемилостиви господарю… сбогом! — прошепна той. — Уморих се, а ме чака още труден път, преди да се представя пред новия ми господар… Сбогом, всемилостиви господарю!

Младият крал почувствува сълзи в очите си и се наведе над кардинала, който изглеждаше вече труп. След това излезе бързо.

Бележки

[1] Per Baccho! (итал.) — Дявол, да го вземе. — Б. пр.