Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LXXXI
ДВОРЪТ НА ДВОРЕЦА ГРАМОН

Когато пристигна в Етамп, Маликорн узна, че графът току-що заминал за Париж.

Той си почина два часа и се приготви да продължи пътя си.

В Париж пристигна през нощта и отседна в една малка странноприемница, в която отиваше, винаги при пътуванията си в столицата, а на другия ден в осем часа се представи в двореца Грамон.

Крайно време беше Маликорн да пристигне.

Граф дьо Гиш се готвеше да се сбогува с негово височество, преди да замине за Хавър, където цветът на френските благородници щеше да посрещне нейно височество при пристигането и от Англия.

Маликорн произнесе името на Маникан; въведоха го веднага.

Граф дьо Гиш беше в двора на двореца Грамон и правеше преглед на екипажите си, които песарите и конярите прекарваха пред него.

Графът хвалеше или не одобряваше пред доставчиците и хората си дрехите, конете и амунициите, които му показваха, когато сред това важно занимание чу името на стария си приятел.

— Маникан? — извика той. — Нека влезе, о, нека влезе!

И направи четири крачки към вратата.

Маликорн се промъкна през полуотворената врата и погледна граф дьо Гиш, който се учуди много, като видя непознато лице вместо чертите на очаквания приятел.

— Извинете, господин графе — каза той, — но мисля, че направиха грешка: доложиха ви за самия Маникан, а всъщност е неговият пратеник.

— Аха — рече дьо Гиш поохладнял, — и вие ми носите?

— Писмо, господин графе.

Маликорн му предаде първото препоръчително писмо и загледа лицето му.

Графът прочете и се засмя.

— Как — каза той, — още една почетна госпожица? Но всички ли почетни госпожици във Франция покровителствува тоя хубостник Маникан?

Маликорн се поклони.

— А защо сам не дойде?

— Той е в леглото.

— О, дявол да го вземе! Значи е без пари! — Дьо Гиш вдигна рамене. — Но какво прави с парите си?…

Маликорн направи движение, което искаше да каже, че по тоя въпрос той знае не повече от графа.

— Щом прибягва до влиянието си? — продължи дьо Гиш.

— Ах, но аз мисля едно нещо.

— Какво?

— Че Маникан има влияние само върху вас, господин графе.

— Но тогава значи той няма да бъде в Хавър? Ново движение на Маликорн.

— Това е невъзможно: всички ще бъдат там!

— Надявам се, господин графе, че той няма да пропусне такова събитие.

— Той трябваше да бъде вече в Париж.

— Той ще улови прекия път, за да навакса загубеното време.

— А де е той?

— В Орлеан.

— Господине — каза дьо Гиш с поклон, — струва ми се, че вие сте човек с добър вкус.

Маликорн беше с костюма на Маникан.

Той се поклони на свой ред и отвърна:

— Вие ми правите голяма чест, господине.

— С кого имам удоволствието да говоря?

— Казвам се Маликорн, господине.

— Господин дьо Маликорн, как намирате кобурите на тия пистолети?

Маликорн беше умен човек; той разбра положението. Впрочем частичката дьо пред името му го издигаше до висотата на тоя, който говореше с него.

Той погледна кобурите като познавач и каза без колебание:

— Тежички, господине.

— Виждате — се обърна дьо Гиш към седларя, — господинът, човек с вкус, намира, че кобурите ви са тежки: какво ви казах преди малко?

Седларят се извини.

— А какво ще кажете за тоя кон? — попита дьо Гиш. — Той е също моя нова покупка.

— Наглед е прекрасен, господин графе; но трябва да пояздя на него, за да си кажа мнението.

— Е добре, качете се на него и обиколете два-три пъти манежа.

Действително дворът на двореца беше пригоден така, че да служи за манеж в случай на нужда.

Маликорн хвана свободно юздите, улови гривата с лявата си ръка, стъпи на стремето, надигна се и седна на седлото.

Първия път той обиколи двора ходом.

Втория път — в тръс.

Третия път — в галоп.

След това се спря при графа, скочи на земята и хвърли юздите в ръцете на един коняр.

— Е добре, какво ще кажете, господин дьо Маликорн? — попита графът.

— Господин графе — отговори Маликорн, — тоя кон е мекленбургска порода. Разбрах, че е на седем години, като гледах дали мундщукът е пристегнат добре. На тая възраст конят трябва да се готви за война. Лек е за управляване. Разправят, че кон с плоска глава не уморява никога ръката на ездача. Шията е малко ниска. Задницата ме кара да се съмнявам в чистотата на германската порода. В него трябва да има английска кръв. Животното стъпва право, но при тръс задните крака нараняват предните. Обръщайте внимание на подковаването. При завиване и промяна на алюра е податлив. Изобщо лесно се управлява.

— Хубава преценка, господин дьо Маликорн — забеляза графът. — Вие сте познавач.

След това се обърна към него и прибави:

— Вие имате великолепен костюм. Предполагам, че не е ушит в провинцията; в Тур или Орлеан не шият с такъв вкус.

— Не, господин графе, тоя костюм е наистина парижки.

— Да, вижда се… Но да се върнем на нашата работа… И така, Маникан иска да назначи втора почетна госпожица, а?

— Вие виждате какво ви пише, господин графе.

— А коя беше първата?

Маликорн почувствува, че по лицето му изби червенина.

— Една очарователна почетна госпожица — побърза да отговори той. — Госпожица дьо Монтале.

— А, вие я познавате, господине?

— Да, тя ми е годеница или почти.

— Тогава работата е друга… Моите поздравления! — каза дьо Гиш, върху езика на който се въртеше шега на придворен; но думата „годеница“ му напомни за уважението към жените.

— А за кого е втората грамота? — попита дьо Гиш. — Да не би да е за годеницата на Маникан?… В такъв случай я съжалявам. Горката! Ще има за съпруг негодник.

— Не, господин графе… Втората грамота е за госпожица дьо ла Бом Льоблан дьо Ла Валиер.

— Не я зная — рече дьо Гиш.

— Не я знаете? Да, господине, тя не е известна — каза Маликорн, като се усмихна на свой ред.

— Добре, ще поговоря с негово височество. А между Другото от добър род ли е?

— От много добър род, почетна госпожица на вдовствуващата принцеса.

— Много добре. Искате ли да ме придружите у негово височество?

— На драго сърце, ако ми направите тая чест.

— С карета ли сте?

— Не, дойдох на кон.

— С тоя костюм?

— Не, господине; пристигнах от Орлеан с пощенски коне и се преоблякох, за да се явя пред вас.

— А, наистина, вие ми казахте, че сте пристигнали от Орлеан.

И като смачка писмото на Маникан, той го мушна в джоба си.

— Господине — плахо каза Маликорн, — струва ми се, че не прочетохте всичко.

— Как не съм прочел всичко?

— Да, в плика имаше две писма.

— Сигурен ли сте в това?

— О, напълно.

— Да видим.

И графът отвори отново плика.

— А — каза той, — наистина.

И разгърна непрочетената бележка.

— Така си и мислех! Още една молба за служба при негово височество. О, тоя Маникан е цяла бездна! О, проклет злодей, значи той търгува с местата?

— Не, господин графе, той иска да направи подарък.

— На кого?

— На мене, господине.

— Но защо не ми казахте това веднага, драги ми господин дьо Мовезкорн!

— Маликорн!

— Ах, извинете? Все ме бърка латинският език: ужасният навик към етимологията. И защо, дявол да го вземе, карат младите благородници да учат латински? Mala — mauvaise — лош. Вие разбирате, mauvaise — лош; Маликорн — Mauvaise corne — лош рог, излиза едно и също. Вие ще ме извините, господин дьо Маликорн, нали?

— Вашата добрина ме трогва, господине; но в същото време ми дава основание да ви кажа едно нещо.

— Какво, господине?

— Аз не съм благородник: имам добро сърце, малко ум, но името ми е Маликорн без „дьо“.

— Е, добре — извика дьо Гиш, като гледаше лукавото лице на събеседника си, — вие ми правите впечатление на мил човек, господине. Вашето лице ми се харесва, господин Маликорн, и трябва да притежавате извънредно добри качества, щом тоя егоист Маникан ви е обикнал. Кажете откровено, вие сте някой светия, слязъл на земята.

— Защо?

— Хай да му се не види, защото ви прави подаръци. Нали казахте, че искал да ви подари едно място при краля?

— Извинете, господин графе, ако аз получа мястото, не той ще ми го даде, а вие.

— И после, може би той не ще да ви го е дал съвсем без нищо, а?

— Господин графе…

— Чакайте: в Орлеан има един Маликорн. Поврага… така е. Той дава в заем пари на господин принца.

— Мисля, че е баща ми, господине.

— А, ето! Господин принцът се е хванал с бащата, а тоя хищен звяр Маникан — със сина. Внимавайте, господине, познавам го; той ще ви изглозга до кокалите.

— Само че аз давам в заем без лихва, господине — забеляза Маликорн усмихнато.

— Аз казах, че вие сте светия или нещо от тоя род, господин Маликорн. Вие ще получите мястото си или да не се казвам дьо Гиш.

— О, господин графе, колко съм ви благодарен! — извика Маликорн, обзет от възторг.

— Да вървим при принца, драги ми господин Маликорн, да вървим при принца.

И дьо Гиш тръгна към вратата, като направи знак на Маликорн да го последва.

Но когато се готвеха да прекрачат прага, пред тях се появи един млад човек, стегнат за езда.

Той беше на двадесет и четири-двадесет и пет години, с бледно лице, тънки устни, блестящи очи и тъмни коси и вежди.

— Е, добър ден! — каза той, като изтика, тъй да се каже, Гиш обратно в двора.

— Ах, вие, дьо Вард! С ботуши, шпори и камшик в ръка!

— Подходящ вид на човек, който заминава за Хавър. Утре няма да остане никой в Париж.

И новодошлият се поклони церемонно на Маликорн, който в хубавия си костюм имаше вид на принц.

— Господин Маликорн — каза дьо Гиш на приятеля си.

Дьо Вард се поклони.

— Господин дьо Вард — каза дьо Гиш на Маликорн. Маликорн се поклони на свой ред.

— Кажете ни, дьо Вард — продължи дьо Гиш, — защото вие се стараете винаги да знаете тия неща, какви места има още свободни при двора или по-скоро в дома на негово височество?

— В дома на негово височество? — повтори дьо Вард, като вдигна очи, за да си спомни. — Чакайте… струва ми се, началник на конюшните.

— О, да не говорим за такива длъжности, господине! — извика Маликорн. — Моето честолюбие не отива толкова далеч.

Дьо Вард беше по-недоверчив и по-проницателен от дьо Гиш; той отгатна веднага какво е Маликорн.

— Работата е там — каза той, като го измери от главата до краката, — че тая длъжност може да се заеме само от херцог или пер.

— Аз искам само съвсем скромна служба — рече Маликорн. — Аз съм незначителен човек и не си придавам излишна важност.

— Господин Маликорн — каза графът на дьо Вард — е очарователен човек, който има само нещастието да не бъде благородник. Но вие знаете, че аз не ценя особено човек, който само носи благородническа титла.

— Съгласен съм — рече дьо Вард; — но ще ви забележа, драги ми графе, че без титла няма голяма надежда да се постъпи при негово височество.

— Наистина — съгласи се графът — етикетът е строг. Хай, дявол да го вземе, ние не помислихме за това!

— Уви, това е голямо нещастие за мене — забеляза Маликорн, като побледня леко, — голямо нещастие, господин графе.

— Но, надявам се, не е без лек — отговори дьо Гиш.

— Чакайте, лекът се намери! — извика дьо Вард. — Ще ви направят благородник, драги ми господине: негово високопреосвещенство кардинал Мазарини се занимаваше от сутрин до вечер само с това.

— Стига, стига, дьо Вард! — каза графът. — Без неуместни шеги; не ни подобава да се шегуваме така помежду си; наистина, благородството може да се купи, но това е толкова голямо нещастие, че ние, благородниците, не трябва да се смеем на това.

— Боуа ми, ти си истински пуританин, както казват англичаните.

— Господин виконт дьо Бражелон — доложи един лакей в двора, сякаш се намираха в салон.

— Ах, скъпи Раул, ела, ела! Също с ботуши! Също с шпори! Значи заминаваш?

Бражелон се приближи до младите хора и ги поздрави с тая мека сериозност, която му беше отличителна черта. Поклонът му се отнасяше главно за непознатия му дьо Вард, чертите на когото добиха странна студенина при появата на Раул.

— Приятелю мой — каза виконтът на дьо Гиш, — дойдох да те взема. Предполагам, че заминаваме за Хавър, нали?

— О, много добре! Чудесно! Ще направим великолепно пътуване! Господин Маликорн, господин дьо Бражелон. Ах, господин дьо Вард, да те представя.

Младите хора си размениха сдържани поклони. Сякаш тия два характера бяха пълна противоположност един на друг. Дьо Вард беше гъвкав, хитър, потаен. Раул — сериозен, откровен, благороден.

— Бъди арбитър между мене и дьо Вард, Раул.

— За какво спорите?

— За благородството.

— По тоя въпрос кой може да бъде по-добър съдия от един Грамон?

— Аз искам от тебе не комплименти, а мнението ти?

— Но трябва да зная предмета на спора.

— Дьо Вард твърди, че се злоупотребява с титлите; а аз твърдя, че титлата е ненужна на човека.

— И имаш право — каза дьо Бражелон спокойно.

— Но и аз също — упорито възрази дьо Вард, — и аз: също, господин виконт, смятам, че имам право.

— А какво казахте, господине?

— Че във Франция се прави всичко възможно, за да се унизят благородниците.

— Кой прави това? — попита Раул.

— Сам кралят; той се заобикаля с хора, които не могат да докажат, че зад себе си имат поне четири поколения благородни прадеди.

— Хайде де! — рече дьо Гиш. — Не зная де сте видели това, дьо Вард.

— Ще посоча пример.

И дьо Вард обгърна Бражелон с погледа си.

— Кажи.

— Знаеш ли кой е назначен за капитан на мускетарите, кой е получил длъжността, която струва повече от перство, длъжност, която дава предимство пред френските маршали?

Раул почна да се изчервява, защото виждаше накъде клони дьо Вард.

— Не, а кого са назначили? — попита дьо Гиш. — Във всеки случай това назначение е отскоро; само преди една седмица службата беше свободна и кралят отказа на негово височество, който я искаше за едно от своите протежета.

— Е добре, драги мой, кралят е отказал на негово височество, за да я даде на кавалера д’Артанян, втори син на гасконски благородник, на човек, който тридесет години е влачил шпагата си по чакалните.

— Извинете, господине, че ви прекъсвам — каза Раул, като хвърли строг поглед на дьо Вард; — но, струва ми се, че не познавате човека, за когото говорите.

— Аз не познавам господин д’Артанян? О, боже мой, та кой не го познава?

— Тия, които го познават, господине — продължи Раул по-спокойно и по-студено, — са длъжни да казват, че ако той не е тъй знатен като краля (а това не е негова вина), той е равен на всички крале в света по смелост и по честност. Ето какво мисля, господине, аз и слава богу, познавам господин д’Артанян още от рождението си.

Дьо Вард се готвеше да отговори, но дьо Гиш го прекъсна.