Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XII
КРАЛ И ЛЕЙТЕНАНТ

Когато видя офицера при себе си, кралят отпрати камердинера и камерюнкера си.

— Кой е утре дежурен, господине? — запита той тогава.

Лейтенантът наведе глава по войнишки и отговори:

— Аз, всемилостиви господарю.

— Как, пак ли вие?

— Пак аз.

— Защо е така?

— Всемилостиви господарю, при пътуване мускетарите заемат всички постове в дома на ваше величество, тоест във вашите покои, в стаите на кралицата майка и в помещението на господин кардинала, който взема от краля най-добрата или по-скоро най-голямата част от кралската гвардия.

— А онези, които не са заети?

— Незаети, всемилостиви господарю, са само двадесет-тридесет души от сто и двадесет. Когато сме в Лувър, работата е съвсем друга; в Лувър аз бих могъл да си почина, като се осланям на моя подофицер; но на път, всемилостиви господарю, не се знае какво може да се случи и аз предпочитам да си върша работата сам.

— И така вие сте дежурен всеки ден?

— И всяка нощ, да, всемилостиви господарю.

— Господине, аз не мога да допусна това; аз искам да си почивате.

— Много добре, всемилостиви господарю, но аз не искам това.

— Какво казахте? — попита кралят, който най-напред не разбра смисъла на тоя отговор.

— Казвам, всемилостиви господарю, че не искам да бъда нередовен в службата. Ако дяволът поиска да ми изиграе лоша шега, вие разбирате, всемилостиви господарю, тъй като познава човека, с когото има работа, той би избрал минутата, когато не съм тука. Службата ми преди всичко и спокойствието на съвестта.

— Но с такава работа вие ще се убиете, господине.

— Ех, всемилостиви господарю, вече тридесет и пет години върша тая работа, а все пак съм най-здравият човек във Франция и Навара. Впрочем, всемилостиви господарю, не се безпокойте за мене, моля ви се. Това би ми се сторило много чудно, защото не съм навикнал на него.

Кралят прекъсна разговора с нов въпрос.

— Значи вие ще бъдете тук утре сутринта? — попита той.

— Да, всемилостиви господарю, като сега.

Кралят се разходи няколко пъти из стаята; лесно можеше да се види, че той изгаря от желание да говори, но някакъв страх го възпира.

Прав, неподвижен, с шапка в ръка, заел предизвикателна стойка, лейтенантът го гледаше как се разхожда, хапеше мустака си и си мислеше:

„Честна дума, в него няма капка решителност! Басирам се, че няма да заговори!“

Кралят продължаваше да се разхожда, като от време на време поглеждаше скрито лейтенанта.

„Одрал е кожата на баща си — говореше си офицерът, като продължаваше мисления монолог. — Той е едновременно горд, скъперник и нерешителен. Чума да го хване такъв господар!“

Луи се спря.

— Лейтенант! — каза той.

— Тук, всемилостиви господарю.

— Защо тая вечер там, в залата, вие извикахте: „Свитата на негово величество!“?

— Защото вие ми заповядахте, всемилостиви господарю.

— Аз?

— Лично вие.

— Всъщност аз не съм казал нито дума за това, господине.

— Всемилостиви господарю, заповедите се дават със знак, с движение, с поглед също тъй ясно, също тъй разбрано, както и с думи. Един служител, който има само уши, е само наполовина добър служител.

— Значи вашите очи са много прозорливи, господине.

— Защо, всемилостиви господарю?

— Защото виждат това, което го няма.

— Моите очи са наистина добри, всемилостиви господарю, макар че много и отдавна служат на господаря си; ето защо всеки път, когато могат да видят нещо, те не изпускат случая. Впрочем тая вечер те видяха, че ваше величество толкова желаеше да се прозине, че дори благоволи, да се изчерви; че ваше величество гледаше с красноречива молба най-напред негово високопреосвещенство, след това нейно величество кралицата майка и най-после вратата, през която се излиза; и те забелязаха тъй добре всичко това, което току-що казах, че видяха как устните на ваше величество шепнеха думите: „Кой ще ме изведе от тука?“

— Господине!

— Или поне това, всемилостиви господарю: „Мускетарите ми!“ Вашият поглед се спря на мене, следователно беше за мене. Аз не се поколебах и повиках веднага мускетарите. Впрочем това е самата истина, всемилостиви господарю, защото ваше величество не само не ми се скара, но дори оправда думите ми, като излезе веднага от залата.

Кралят се обърна и се усмихна; след една минута той възвърна светлите си очи върху умното, смело и решително лице на офицера, който стоеше гордо и енергично като орел пред слънцето.

— Добре — каза кралят след късо мълчание, през което напразно се опита да накара офицера да наведе очи.

Но като видя, че кралят замълча, лейтенантът се обърна на токовете си и направи три крачки към вратата, като си мърмореше:

— Няма да заговори, пусто да остане!… Няма да заговори!

— Благодаря ви, господине — каза тогава кралят.

„Наистина — помисли си офицерът, — само това липсваше: да ми се карат, задето не съм тъй глупав като другите.“

И той се приближи до вратата, като дрънкаше шпорите по военному.

Но като стигна до прага, той почувствува, че желанието на краля го тегли назад, и се обърна.

— Ваше величество всичко ли ми каза? — попита той с непредаваем тон, който не подстрекаваше кралската довереност, но съдържаше толкова убедителна откровеност, че кралят отговори веднага:

— Не, господине, приближете се!

— Е, най-после започва! — прошепна офицерът.

— Слушайте.

— Целият съм слух, всемилостиви господарю.

— Утре към четири часа сутринта ще бъдете готов за езда, а също така ще заповядате да оседлаят един кон за мене.

— От конюшните на ваше величество ли?

— Не, от мускетарските.

— Разбрано, всемилостиви господарю. Това ли е всичко?

— Вие ще ме придружите.

— Сам ли?

— Сам.

— Ще дойда ли да взема ваше величество, или ще го чакам?

— Ще ме чакате.

— Де, всемилостиви господарю?

— При малката врата на парка.

Лейтенантът се поклони, като разбра, че кралят му беше казал всичко, което имаше да му каже.

Действително Луи го освободи, като му махна любезно с ръка.

Офицерът излезе от стаята на краля и като по-напред, седна философски на креслото си; но тук той не заспа, както би могло да се очаква в такъв късен нощен час, а се замисли толкова дълбоко, както никога не му се беше случвало досега.

Резултатът от тия мисли съвсем не беше тъй печален, както резултатът от предишните разсъждения.

„Добре, той вече започна — мислеше си офицерът. — Любовта го тласка, той върви, върви! Кралят нищо не струва, но може би човекът ще бъде по-добър. Впрочем утре сутринта ще видим…“

— Охо! — изведнъж извика той, като се изправи в креслото. — Ето една величествена мисъл, пусто да остане! И може би най-после цялото ми щастие е в тая мисъл!

След това възклицание офицерът стана и закрачи с ръце в джобовете на дрехата си из огромната предна стая, която му служеше за квартира.

Свещта пламтеше яростно от свежия ветрец, който се промъкваше през пролуките на вратата и цепнатините на прозореца, и разсичаше диагонално залата. Светлината беше червеникава, неравна, ту блестеше ярко, ту отслабваше, и по стената водеше голямата сянка на лейтенанта, която го представяше в профил, като фигура на Кало, с шпага като шиш и шапка с перо.

— Не ще и дума — мърмореше той, — или аз се лъжа много, или Мазарини слага клопка на младия влюбен. Тая вечер Мазарини определи среща и даде адрес толкова любезно, както би можал да направи само господин Данжо. Чух и зная цената на думите. „Утре сутринта — каза той — те ще бъдат срещу моста в Бюа.“ Пусто да остане! Това е ясно, особено за любовник! Ето откъде иде това затруднение, тая нерешителност и тая заповед: „Господин лейтенант на моите мускетари, утре в четири часа сутринта на кон!“ Това е също тъй ясно, както ако ми беше казал: „Господин лейтенант на моите мускетари, утре в четири часа сутринта бъдете на моста в Блоа, чувате ли?“ Следователно тук се крие една държавна тайна, която в момента държа аз, нищожният човек. А защо я държа? Защото имам добри очи, както казах преди малко на негово величество. Разправят, че той обича лудо тая малка италианска кукла! Разправят, че той на колене е искал от майка си позволение да се ожени за тая кукла! Разправят, че кралицата дори се е допитвала до римския двор дали такъв брак без нейното позволение ще е смята за действителен! О, ако бях на двадесет и пет години! Ако при мене бяха тия, които не са вече тук! Ако не презирах тъй дълбоко всички, щях да скарам господин Мазарини с кралицата майка, Франция с Испания и сам аз щях да избера кралица… Но по дяволите!

Лейтенантът щракна с пръсти в знак на презрение.

— Тоя мръсен италианец, тоя подлец, тоя гнусен скъперник, който преди малко отказа един милион на английския крал, няма да ми даде може би и хиляда пистола, ако му занеса тая новина. О, пусто да остане! Ето че се вдетинявам, ето че оглупявам! Мазарини да даде нещо! Ха, ха, ха!

И лейтенантът се разсмя високо.

— Да спим — каза той, — да спим, и то веднага! Умът ми е уморен от тазвечерните грижи. Утре той ще вижда по-ясно, отколкото днес.

И след тоя съвет, който сам си даде, той се зави с мантията си, като пет пари не даваше за своя кралски съсед.