Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LXXIII
В КОЯТО ПОРТОС ПОЧВА ДА СЪЖАЛЯВА, ЧЕ Е ДОШЪЛ С Д’АРТАНЯН

Щом д’Артанян угаси свещта си, Арамис, който дебнеше през завесите си последните лъчи на светлината в стаята на своя приятел, мина на пръсти по коридора и влезе при Портос.

Великанът, легнал си преди около час и половина, се беше изтегнал на пухеното легло. Той бе в това щастливо спокойствие на първия сън, което у Портос не можеха да нарушат нито камбанният звън, нито топовните гърмежи. Главата му се клатушкаше леко, което напомняше мекото движение на кораб. Още една минута, и Портос би започнал да сънува.

Вратата на стаята му се отвори тихо под лекия натиск на Арамисовата ръка.

Епископът се приближи до спящия. Дебел килим заглушаваше стъпките му; впрочем хъркането на Портос би погълнало всички останали звуци.

Арамис сложи ръка върху рамото на великана.

— Хайде, мили ми Портос, стани! — каза той. Гласът на Арамис беше нежен и гальовен, но в него звучеше не молба, а заповед. Ръката му се допря леко до рамото, но говореше за опасност.

В съня си Портос чу гласа и почувствува допира.

Той потрепера.

— Кой е? — запита с гръмовития си глас.

— Шт, аз съм — каза Арамис.

— Вие, мили приятелю? А защо ме будите?

— За да ви кажа, че трябва да заминете.

— Да замина?

— Да.

— Къде?

— В Париж.

Портос подскочи в леглото си и седна, като впери в Арамис големите си уплашени очи.

— В Париж?

— Да.

— Сто левги? — рече той.

— Сто и четири — поправи го епископът.

— Ах, боже мой! — въздъхна Портос и легна отново като тия деца, които се противят на бавачката си, за да откачат един два часа сън.

— Тридесет часа на кон — решително прибави Арамис. — Вие знаете, че има добри коне за смяна.

Портос премести единия си крак и изпъшка.

— Хайде, хайде, мили приятелю! — настоя прелатът с отсянка на нетърпение.

Портос извади и другия си крак извън леглото.

— Абсолютно необходимо ли е да замина? — попита той.

— Абсолютно.

Портос се изправи на краката си; подът и стените затрепераха от тежките му стъпки.

— Шт, за бога, мили ми Портос! — каза Арамис. — Ще събудите някого.

— А, вярно — отговори Портос с гръмовит глас, — забравих; но бъдете спокоен, ще внимавам.

И като каза това, той изпусна колана с шпагата си, пистолетите си и една кесия, монетите на която шумно се изсипаха и с дрънкане се затъркаляха.

От тоя шум кръвта на Арамис закипя, а Портос се засмя гръмотевично.

— Чудна работа! — рече той със същия глас.

— По-тихо, Портос, по-тихо!

— Наистина…

И действително сниши гласа си с половин тон.

— Та исках да кажа — продължи Портос: — чудна работа, човек най-много се бави, когато иска да бърза, и най-много вдига шум, когато иска да мълчи.

— Да, така е. Но хайде Да опровергаем тая мисъл, Портос: да бързаме и да мълчим.

— Виждате, че се старая — каза Портос, като обуваше панталоните си.

— Много добре.

— Значи е бързо?

— Повече от бързо, важно е, Портос.

— Охо!

— Д’Артанян ви разпитва, нали?

— Мене?

— Да, в Бел Ил?

— Съвсем не.

— Сигурен ли сте, Портос?

— Бога ми!

— Не може да бъде. Спомнете си добре.

— Попита ме какво правя; аз отговорих: „Занимавам се с топография“. Исках да кажа друга дума, която ти употреби един ден.

— Кастраметация?

— Да, да; но не можах да си я спомня.

— Толкова по-добре. За какво още ви пита?

— Кой е господин Жетар.

— И още?

— Кой е господин Жюпене.

— Не видя ли случайно плана на укрепленията ни?

— Видя.

— Ай да му се не види!

— Но бъдете спокоен, аз изтрих с гума писаното от вас. Невъзможно е да заподозре, че сте ми дали някакъв съвет в тая работа.

— Нашият приятел има добри очи.

— От какво се страхувате?

— Страхувам се, че всичко е разкрито, Портос; и така, трябва да се предотврати голямо нещастие. Заповядах на моите хора да затворят всички врати. Д’Артанян няма да бъде пуснат до разсъмване. Конят ви е оседлан; вие ще стигнете до първата смяна на коне; в пет часа сутринта ще сте изминали петнадесет левги. Елате.

Арамис облече Портос с такава бързина, с каквато би го направил най-ловкият камердинер. Полусмутен, полузамаян, Портос не го спираше и просто не знаеше как да се извини.

Най-после той беше готов. Арамис го улови за ръката и го изведе, като го караше да стъпва предпазливо върху всяко стъпало на стълбата, като не му позволяваше да се блъска в рамките на вратите, като го обръщаше ту на една, ту на друга страна, сякаш той, Арамис, беше великанът, а Портос — джуджето.

Духът управляваше материята.

Действително един напълно оседлан кон чакаше на двора.

Портос се метна на седлото.

Тогава Арамис сам улови коня за юздата и го поведе по тора, разхвърлян из целия двор, за да заглуши шума. В същото време той стискаше ноздрите на коня, за да не зацвили…

После, когато стигнаха до външната врата, привлече към себе си Портос, който се готвеше да тръгне, без дори да запита защо заминава.

— Сега, приятелю Портос — каза му епископът на ухото, — сега не спирайте до Париж; яжте на коня, пийте на коня, спете на коня, но не губете нито минута.

— Разбрано; няма спиране.

— Предайте това писмо лично на господин Фуке на всяка цена; той трябва да го получи утре до пладне.

— Ще го получи.

— И мислете за едно, мили приятелю.

— За какво?

— Че ви чака указът за херцог и пер.

— Охо! — рече Портос с блестящи очи. — В такъв случай ще ида за двадесет и четири часа.

— Постарайте се.

— Тогава пуснете юздата… И напред, Голиат!

Арамис пусна не юздата, а ноздрите на коня. Портос пришпори Голиат и бесният кон тръгна от място в галоп.

Той го проследи с очи, докато се скри в мрака; после, когато го изгуби от погледа си, се върна в двора.

Нищо не се беше помръднало у д’Артанян.

Слугата, които стоеше на пост пред вратата му, не беше видял никаква светлина, не беше чул никакъв звук.

Арамис затвори предпазливо вратата, изпрати слугата да спи и сам си легна.

Действително д’Артанян не подозираше нищо; ето защо той си помисли, че е спечелил победа, когато сутринта се събуди към четири часа и половина.

Той изтича по риза да погледне през прозореца.

Прозорецът гледаше към двора. Разсъмваше се.

Дворът беше пуст; дори кокошките не бяха още слезли от прътите, на които спяха.

Не се виждаше нито един слуга.

„Добре, пълна тишина — каза си д’Артанян. — Няма значение, аз съм се събудил пръв в цялата къща. Да се облечем; та това ще стане веднага.“

И д’Артанян се облече.

Но тоя път не се помъчи да придаде на простия костюм на господин Анян суровост, почти свещеническа, за която толкова се грижеше по-преди. Успя дори, като стегна повече колана си, като се закопча по особен начин, като кривна плъстената си шапка, да си върне отчасти войнишкия вид, отсъствието на който смути Арамис.

Като свърши с обличането, той постъпи или по-скоро се престори, че постъпи безцеремонно с домакина си, и без предупреждение влезе в покоите му.

Арамис спеше или се преструваше, че спи.

Голяма книга беше отворена на нощния му аналой; свещта гореше още над сребърния му поднос. Това доказваше най-добре как мирно е прекарал нощта прелатът и с какви добри намерения се готвеше да се събуди.

Мускетарят постъпи с епископа също тъй, както епископът беше постъпил с Портос.

Той го потупа по рамото.

Очевидно Арамис се преструваше на заспал, защото той, който спеше много леко, не се събуди внезапно, а накара д’Артанян да го потупа повторно.

— А, вие ли сте! — каза той, като се протегна. — Каква приятна изненада! Бога ми, сънят ме беше накарал да забравя, че имам щастието да бъда под един покрив с тебе. Колко е часът?

— Не зная — отговори смутилият се малко д’Артанян. — Рано е, струва ми се. Но, знаете ли, тоя пусти военен навик да се събуждам на разсъмване още не ме е оставил.

— Да не би да искате да тръгнем още сега? — попита Арамис. — Струва ми се, че е много рано.

— Както намерите за добре.

— Доколкото си спомням, ние се уговорихме да се качим на конете в осем часа.

— Възможно е; но на мене толкова ми се искаше да ви видя, че си казах: колкото по-рано, толкова по-добре.

— А моят седемчасов сън? — каза Арамис. — Внимавайте, аз разчитам на него и трябва да наваксам изпуснатото.

— Но струва ми се, че едно време спяхте по-малко, мили приятелю; кръвта ви кипеше и никой никога не ви заварваше в леглото.

— И именно затова сега обичам да полежа.

— О, признайте си, че казахте да се видим в осем часа съвсем не с цел да се наспите.

— Страх ме е, че ще ми се подигравате, ако ви кажа истината.

— Все пак кажете.

— Е добре, от шест до осем часа съм навикнал да се моля.

— Да се молите?

— Да.

— Не мислех, че епископите се подчиняват на такъв строг устав.

— Епископът, мили приятелю, трябва да спазва благоприличието повече от всеки църковен служител.

— Пусто да остане, Арамис, ето една дума, която ме примирява с ваше преосвещенство! Благоприличие! Това е мускетарска дума, чудесно! Да живее благоприличието, Арамис!

— Не ме хвалете за това, а ми простете, д’Артанян. От устата ми се изтръгна светска дума.

— Значи трябва да ви оставя?

— Трябва да се съсредоточа, мили приятелю.

— Добре. Отивам си; но, моля ви се, заради езичника, който се казва д’Артанян, съкратете вашите размисли и молитви. Жадувам да поговоря с вас.

— Е добре, д’Артанян, обещавам ви, че след един час и половина…

— Час и половина молитви и размисли? А, приятелю мой, съкратете ги. Карайте през куп за грош!

Арамис се засмя.

— Все тъй очарователен, все тъй млад, все тъй весел — каза той. — Дойдохте в епархията ми, за да ме скарате с божията благодат.

— Хайде де!

— И признайте, че никога не съм можал да устоя на вашето обаяние. Вие ще ми струвате спасението на Душата, д’Артанян.

Д’Артанян сви устни.

— Хайде — каза той, — аз поемам греха. Прекръстете се набърже, изкарайте едно „Отче наш“ и да вървим.

— Шт! — рече Арамис. — Не сме вече сами; чувам, че идват чужди хора.

— Е, отпратете ги.

— Не може. Вчера им определих среща: те са директорът на йезуитската колегия и игуменът на доминиканския манастир.

— Вашият щаб? Добре.

— А вие какво ще правите?

— Ще събудя Портос и в неговата компания ще чакам края на съвещанията ви.

Арамис не мръдна, не мигна, нито движенията, нито думите му станаха по-отсечени.

— Вървете — каза той. Д’Артанян тръгна към вратата.

— Тъкмо ми хрумна, знаете ли де е стаята на Портос?

— Не, но ще попитам.

— Тръгнете по коридора и отворете втората врата вляво.

— Благодаря. Довиждане.

И д’Артанян се отдалечи по посоката, посочена от Арамис.

След десет минути той се върна.

Арамис седеше между игумена доминиканец и главата на йезуитската колегия съвсем в същото положение, в каквото мускетарят го беше заварил някога в странноприемницата на Кревкьор.

Това общество не уплаши мускетаря.

— Какво има? — спокойно попита Арамис. — Вие, струва ми се, искате да ми кажете нещо, мили приятелю?

— Да — отговори д’Артанян, като гледаше Арамис. — Портос не е в стаята си.

— Я гледай! — спокойно рече Арамис. — Уверен ли сте в това?

— Бога ми! Идвам от там.

— Де може да бъде?

— Аз ви питам това.

— А не се ли осведомихте?

— Питах.

— И какво ви отговориха?

— Че Портос излизал често от къщи, без да предупреди никого, и че навярно и сега е излязъл.

— Какво направихте тогава?

— Отидох в конюшнята — отвърна д’Артанян равнодушно.

— Защо?

— За да видя дали Портос е излязъл с кон.

— И?… — запита епископът.

— В ясла 5 липсва един кон на име Голиат. Разбира се, мускетарят се вълнуваше, а Арамис водеше разговора с най-любезен тон.

— О, работата е ясна — рече Арамис, след като помисли малко: — Портос е излязъл, за да ни поднесе изненада.

— Изненада?

— Да. Каналът от Ван към морето е пълен с диви патици и бекасини; това е любимият лов на Портос; той ще ни донесе една дузина от тях за закуска.

— Мислите ли? — попита д’Артанян.

— Уверен съм в това. Къде иначе би могъл да отиде? Обзалагам се, че е взел пушка.

— Възможно е — рече д’Артанян.

— Направете едно нещо, мили приятелю: качете се на кон и го настигнете.

— Имате право — каза д’Артанян. — Веднага ще отида.

— Искате ли да ви придружават?

— Не, благодаря, Портос е забележим. Ще се осведомя.

— Ще вземете ли аркебуза?

— Благодаря.

— Заповядайте да оседлаят който си искате кон.

— Ще взема тоя, на който пристигнах вчера от Бел Ил.

— Добре. Чувствувайте се като у дома си. Арамис позвъня и даде заповед да оседлаят коня, който си избере господин д’Артанян.

Д’Артанян тръгна след натоварения с тая заповед слуга.

До вратата лакеят се отдръпна, за да направи път на мускетаря.

В това време очите му се срещнаха с очите на господаря му. Леко движение на веждите показа на умния шпионин какво трябваше да прави.

Д’Артанян се метна на коня. Арамис чу тропота на подковите по каменната настилка.

След една минута слугата се върна.

— Е какво? — попита епископът.

— Монсеньор, той тръгна по канала към морето — отговори слугата.

— Добре! — каза Арамис.

Действително, отхвърлил всяко подозрение, д’Артанян препускаше към океана, като все се надяваше да види сред ландите или по чакълестия бряг грамадния силует на приятеля си Портос.

На д’Артанян се струваше, че вижда конски стъпки край всяка локва.

Понякога му се счуваше гърмеж от огнестрелно оръжие.

Тая илюзия трая три часа.

В продължение на двата часа д’Артанян търси Портос, а на третия се върна в къщи.

„Навярно сме се разминали — помисли си той — и на масата ще видя двамата ми другари да чакат завръщането ми.“

Д’Артанян се излъга. И в епископския дворец той не завари Портос, както не го намери по брега на канала.

Горе на стълбата го чакаше Арамис с опечалено лице.

— Не ви ли настигнаха, мили д’Артанян? — извика той още отдалече, щом забеляза мускетаря.

— Не. А нима изпратихте за мене?

— Отчаян съм, мили ми приятелю, отчаян съм, задето ви накарах да препускате напразно; но към седем часа дойде свещеникът на Сен Патерн; по пътя той срещнал дю Валон, който, не желаейки да буди никого в епископството, го натоварил да ми каже, че се страхувал да не би в негово отсъствие господин Жетар да му изиграе някой номер и че щял да се възползува от сутринния прилив, за да обиколи в Бел Ил.

— Но нали Голиат не е можал да премине четирите левги по море?

— Шест са — поправи го Арамис.

— Още по-мъчно тогава.

— Ето защо, мили приятелю — каза прелатът с кротка усмивка, — Голиат е в конюшнята и дори, уверявам ви, е много доволен, че Портос не е на гърба му.

Действително конят беше доведен обратно от мястото, където великанът беше се качил на отпочинал кон; такова беше нареждането на прелата, който се грижеше за всичко, дори за най-малките подробности.

Наглед д’Артанян остана напълно доволен от обяснението.

Той започна да се преструва под влияние на все повече и повече засилващите се в него подозрения.

На закуската седеше между йезуита и Арамис и особено се усмихваше на седналия срещу него доминиканец, пълното добродушно лице на когото не му се харесваше никак.

Разкошната закуска се продължи дълго; отлично испанско вино, чудесни морбиански стриди, вкусни риби от устието на Лоара, грамадни пембьофски скариди и крехък полски дивеч украсяваха масата.

Д’Артанян яде много и пи малко.

Арамис не пи никак, или по-точно пи само вода.

След закуската д’Артанян попита:

— Вие ми предлагахте аркебуза, нали?

— Да.

— Дайте ми я.

— На лов ли искате да отидете?

— Мисля, че докато чакам Портос, това ще бъде най-доброто занимание.

— Вземете която си искате от стената.

— Ще дойдете ли с мене?

— Уви, мили приятелю, бих дошъл с най-голямо удоволствие, но ловът е забранен на епископите.

— А, не знаех това — рече д’Артанян.

— Впрочем — продължи Арамис — до дванадесет часа имам работа.

— Значи ще ида сам? — запита д’Артанян.

— Уви, да! Но непременно се върнете за обяд.

— Ей богу, у вас се яде толкова добре, че не мога Да не се върна.

И д’Артанян стана от масата, поклони се на сътрапезниците си, взе аркебузата, но вместо да отиде на лов, пое бързо към малкото ванско пристанище.

Напразно се озърта да види дали не вървят след него: не видя никого, не забеляза нищо.

Нае малко рибарско корабче за двадесет и пет ливри и отплува в единадесет часа и половина, наивно убеден, че не го бяха проследили.

И наистина никой не вървеше след него. Само един брат йезуит, който от сутринта стоеше горе на камбанарията на черквата си, не пропусна нито една негова крачка, като го следеше със силния си далекоглед.

В дванадесет часа без четвърт Арамис узна, че д’Артанян заминал за Бел Ил.

Корабчето плаваше бързо: силен север-североизточен вятър го носеше към Бел Ил.

Докато се приближаваше към целта си, д’Артанян разглеждаше непрекъснато брега. Той търсеше с очи било на брега, било над укрепленията яркото облекло на Портос и масивната му фигура върху фона на леко облачното небе.

Търсенето на мускетаря не даде резултат; той слезе на сушата, без да види нищо, и първият войник, когото запита, му каза, че господин дю Балон не се е върнал още от Ван.

Тогава, без да губи нито миг, д’Артанян заповяда на кормчията да насочи корабчето към Сарзо.

Всички знаят, че вятърът изменя посоката си в известни определени часове на деня; сега от север северо-източен той беше станал югоизточен; следователно беше много добър за връщане.

И така, казваме, вятърът беше почти също тъй благоприятен за плаване към Сарзо, както и за първото пътуване. След два часа д’Артанян беше вече край брега на Сарзо и след още един час можеше да стигне във Ван.

Въпреки бързината на курса д’Артанян се топеше от нетърпение и мъка: за това можеше да разкаже само палубата на корабчето, която той тъпка в продължение на три часа.

От кея, където спря корабчето му, д’Артанян се намери за миг в епископския дворец.

Той смяташе да порази Арамис с бързината на връщането си; искаше да го укори за двуличието му, наистина сдържано, но все пак достатъчно ясно, за да го накара да почувствува всички последици на тоя случай и да изтръгне от него част от тайната му.

После се надяваше чрез сполучливи изрази, които в тайните са това, което е щиковата атака в редутите, да разруши тайнствеността на Арамис и да го накара да открие отчасти играта си.

Но в преддверието той срещна камердинера, който му прегради пътя, при все че му се усмихна с блажен вид.

— При монсеньора! — извика д’Артанян, като се опита да го отстрани с ръка.

Камердинерът залитна за миг, но си възвърна равновесието и попита:

— При монсеньора?

— Е да, разбира се. Не ме ли познаваш, глупако?

— Как не; вие сте кавалерът д’Артанян.

— Тогава пусни ме да мина.

— Безполезно.

— Защо?

— Защото негово преосвещенство не си е в къщи.

— Как? Негово преосвещенство не си е в къщи! А къде е?

— Замина.

— Замина?

— Да.

— Къде?

— Не зная; но може би негово преосвещенство съобщава това на господин кавалера.

— Как? Къде? По какъв начин?

— В това писмо, което негово преосвещенство ми поръча да предам на господин кавалера. — И камердинерът извади едно писмо от джоба си.

— Е, давай, дръвнико! — рече д’Артанян, като му го грабна от ръцете. — О, да, да — прибави той, като хвърли поглед на първия ред, — разбирам!

И прочете полугласно:

„Мили приятелю,

Най-неотложна работа ме вика в една от енориите на епархията ми. Надявах се да ви видя, преди да замина; но сега губя тая надежда, като мисля, че вие ще останете два-три дни в Бел Ил с нашия мил Портос.

Забавлявайте се, но не се опитвайте да се състезавате с него на масата; това не бих посъветвал дори и Атос в най-добрите му дни.

Сбогом, мили приятелю; повярвайте, дълбоко съжалявам, че не можах да се възползувам по-добре и по-дълго от милата ви компания.“

— Пусто да остане! — извика д’Артанян. — Изиграха ме. Ах, какъв овен, какво говедо, какъв безподобен глупак съм! Но най-добре се смее тоя, който се смее последен! О, измамиха ме, измамиха ме като маймуна, на която дават празен орех!

И като удари с юмрук все още смеещото се лице на камердинера, той изскочи от епископския дворец.

Колкото и бързо да вървеше в тръс, Фюре не беше вече подходящ при тия обстоятелства.

И така, той отиде в Пощенския двор и си избра кон, кой го благодарение на шпорите му и отпуснатите поводи показа, че елените съвсем не са най-бързите създания на света.