Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

V
В КОЯТО ЩЕ СТАВА ДУМА ЗА КРОПОЛИ, ЗА КРОПОЛ И ЗА ЕДИН ВЕЛИК НЕИЗВЕСТЕН ХУДОЖНИК

Докато граф дьо Ла Фер разглежда с Раул новите сгради, построени от него, и новите купени коне, читателите ще бъдат тъй любезни да се върнат заедно с нас в град Блоа и да присъствуват на необикновеното движение, което вълнуваше града.

Новината, донесена от Раул, се отрази най-много на странноприемниците.

Наистина кралят и дворът ще пристигнат в Блоа, тоест сто конници, десет карети, двеста коне и също толкова слуги, колкото и господари. Де ще се настанят всички тия хора? Де ще отседнат всички благородници от околностите, които може би ще пристигнат след два-три часа, защото новината се разпространява, както се разпространяват кръговете от камък, хвърлен в спокойно езеро?

Сутринта Блоа беше спокоен като най-тихото езеро; но при съобщението за пристигането на краля градът се изпълни внезапно с шум и глъч.

Всички слуги на замъка под надзора на по-горните от тях отидоха в града да купуват продукти; десет куриери препуснаха на коне към магазините на Шамбор да търсят дивеч, към рибарите в Бьоврон за риба, към оранжериите на Шеверви за цветя и плодове.

От складовете изваждаха скъпи стенни килими и полилеи с големи позлатени вериги; тълпа сиромаси метяха дворовете и миеха каменните основи на замъка, а жените им беряха отвъд Лоара зеленина и полски цветя за настилане на пътя. Целият град, за да не изостане в чистотата, се променяше с помощта на голямо количество четки, метли и вода.

Вадите на горния град, които при това миене непрекъснато се пълнеха с вода, ставаха реки в долния град; а уличната настилка, понякога много кална, сега беше изчистена и блестеше под лъчите на слънцето.

Най-после музиките се готвеха, чекмеджетата се изпразваха; някои се запасяваха от търговците с восъчни свещи, панделки и фльонги за шпаги; домакините закупуваха хляб, месо и подправки за ястия. Дори вече много жители, къщите на които бяха снабдени като за издържане на обсада и които нямаше какво да правят, обличаха празничните си дрехи и отиваха към градската врата, за да видят първи идването на свитата. Те знаеха много добре, че кралят ще пристигне най-рано през нощта, дори може би на следното утро. Но какво е очакването, ако не своеобразна лудост? А какво е лудостта, ако не излишък от надежда?

В долния град, само на сто крачки от замъка, между мястото за разходка и замъка, в една много хубава улица, която тогава се наричаше Стара и която сигурно беше много стара, се издигаше една солидна островърха сграда, масивна и широка, украсена откъм улицата с три прозореца на първия етаж, с два на втория и малко кръгло прозорче на третия.

По страните на тоя триъгълник неотдавна беше построен доста широк паралелограм, които се издаваше безцеремонно към улицата по обичая на тогавашните градски управници. От тая постройка улицата се стесни с една четвърт, но къщата се увеличи почти двойно. Една достатъчна компенсация, нали?

Едно предание гласеше, че по времето на Анри III в тая островърха къща живял държавен съветник, при когото дошла кралица Катерина[1], според едни — да го посети, според други — да го удуши. Както и да е, кралицата е прекрачила предпазливо прага на тая къща.

След съветника, умрял от удушване или от естествена смърт — това няма значение, — къщата била продадена, сетне изоставена и най-после отделена от другите къщи в тая улица. Едва към средата от царуването на Луи XIII един италианец на име Крополи, които бил избягал от кухните на маршал д’Анкр[2], се настанил в тая къща. Тук той открил малка странноприемница, където се правели такива чудесни макарони, че за тях пращали или пък идвали да ги ядат хора, които живеели на няколко левги от старата улица.

Славата на къщата пораснала, когато кралицата Мария Медичи, пленница, както е известно, в замъка Блоа, изпратила веднъж да й донесат макарони.

Това било точно в деня, когато тя избягала през прословутия прозорец. Чинията с макароните останала на масата: кралската уста само се допряла до тях.

Поради това двойно благоволение, оказано на триъгълната къща с удушването и макароните, бедният Крополи намисли да даде едно пищно наименование на странноприемницата си. Но италианското му презиме не могло да му бъде препоръка по онова време, а малкото му богатство, скрито грижливо, му пречело да излиза много наяве.

Когато почувствувал приближаването на смъртта, което се случило през 1643 година, след смъртта на краля Луи XIII, той повикал сина си, млад многообещаващ готвач, и със сълзи на очите му поръчал да пази тайната на макароните, да пофренчи името си, да се ожени за французойка и най-после, когато политическият хоризонт се очисти от облаците (тоя израз, които днес се употребява много в уводните статии на парижките вестници и в камарата, се е употребявал и в оная епоха), да заръча на съседния ковач да направи хубава фирма, на която един знаменит художник посочен от него, ще нарисува два портрета на кралицата с надпис: „Медичи“.

След тия поръки добрякът Крополи едва имал сили да посочи на младия си наследник една камина, под плочата на която бил скрил хиляда десетфранкови луидора, и издъхнал.

Крополи-син, като сърцат човек, понесе тая загуба с примирение и тая печалба без високомерие. Той започна с това, че привикна публиката да произнася последното и на презимето си тъй слабо, че скоро с помощта на общата снизходителност почнаха да го наричат просто господин Кропол, а това име е чисто френско.

След това той се ожени, тъй като имаше точно подръка една малка французойка, в която беше влюбен и от родителите на която изскубна прилична зестра, като им показа скритото под плочата на камината.

След като изпълни първите две точки на бащиното завещание, той се залови да търси художник за фирмата.

Скоро се намери и художник.

Той беше един стар италианец, съперник на Рафаело и на Карачи, но нещастен съперник. Той се причисляваше към венецианската школа, навярно защото обичаше ярките цветове. Неговите творби, от които никога не беше продал нито една, привличаха окото от сто крачки и толкова не се харесваха на гражданите, че най-после той престана да работи.

Той се хвалеше винаги, че е рисувал банята за госпожа съпругата на маршал д’Анкр, и се оплакваше, че тая баня била изгоряла при нещастието с маршала.

Крополи, като съотечественик, беше снизходителен към Питрино — така се наричаше артистът. Може би той беше видял прословутите рисунки на банята. Във всеки случай така уважаваше знаменития Питрино, дори така се бе сприятелил с него, че го прибра у дома си.

Признателният Питрино, хранен с макарони, се научи да разпространява славата на националното ястие и с неуморимия си език направи забележителни услуги на дома Крополи.

Когато остаря, той се привърза към сина, както беше привързан към бащата, и постепенно стана нещо като надзирател на къщата, където неговата неподкупна честност, неговата призната въздържаност, неговото пословично целомъдрие и хиляди други добродетели, които смятаме за безполезно да изброяваме тук, му даваха постоянно място край домашното огнище с право да надзирава слугите. Освен това той опитваше винаги макароните, за да поддържа чистия вкус на древната традиция; трябва да признаем, че не допускаше нито една прашинка пипер повече, нито грам пармско сирене по-малко. Той се зарадва извънредно много, когато Крополи-син му довери тайната си и му възложи да нарисува знаменитата фирма.

Той затършува пламенно в една стара кутия, където намери четки, малко изядени от плъховете, но още годни за работа, бои в почти изсъхнали туби, ленено масло в едно шише и палитра, която някога беше принадлежала на Бронзино, тоя бог на живописта, както го наричаше, италианският художник в своя все още младежки ентусиазъм.

Питрино беше във възторг, като чувствуваше, че ще възстанови славата си.

Той направи същото, каквото беше направил Рафаел: промени маниера и нарисува, като подражаваше на Албано, не две кралици, а две богини. Тия знаменити дами бяха толкова грациозни на фирмата, предлагаха на учудените погледи такова съединение на лилии и на рози, очарователен резултат от промяната на Питриновата метода, бяха в такова анакреонтично положение на сирени, че помощник-кметът, когато го оставиха да види монументалното произведение в къщата на Кропол, обяви веднага, че тия дами са много хубави и с много възбудителен чар, за да бъдат оставени като фирма пред погледа на минувачите.

— Негово кралско височество херцог д’Орлеан — каза той на Питрино — идва често в нашия град и навярно няма да му се хареса, че госпожа знаменитата му майка е тъй леко облечена; за това той ще ви прати в подземните тъмници, защото сърцето на тоя славен принц съвсем не е нежно. И така, или заличете двете сирени, или надписа: иначе не ще ви позволя да изложите фирмата. Това е във ваш интерес, драги Кропол, и във ваш, сеньор Питрино.

Какво да се отговори на това? Трябваше да се поблагодари на помощник-кмета за неговата благосклонност; така и направи Кропол.

Питрино остана намусен и разочарован.

Той предчувствуваше онова, което трябваше да се случи.

Щом помощник-кметът излезе, Кропол скръсти ръце и каза:

— Е, драги мои, какво ще правим сега?

— Ще изтрием надписа — тъжно каза Питрино. — Имам чудесен въглен от изгорена слонова кост, това ще стане за миг и ще заменим нашите Медичи с Нимфи или Сирени, както ви се харесва.

— Не, не — каза Кропол, — тогава волята на баща ми няма да бъде изпълнена. Баща ми държеше…

— Държеше на фигурите — каза Питрино.

— Държеше на надписа — каза Кропол.

— Не — възрази Питрино, — държеше на фигурите и доказателство за това е, че той е поръчал да има прилика, а прилика има.

— Да, но ако нямаше прилика, кой щеше да ги познае без надписа? Дори сега, когато в паметта на блоасци са се позаличили образите на тия прочути особи, кой ще познае Катерина и Мария без надписа: Медичи?

— Но моите фигури? — запита Питрино отчаян, защото чувствуваше, че младият Кропол има право. — Не искам да се лишавам от плодовете на моя труд.

— А аз не искам да ви пратят в затвора, а мене — в подземните тъмници.

— Да изтрием думата Медичи — рече Питрино умолително.

— Не — твърдо отговори Кропол. — Хрумна ми една идея, великолепна идея… Ще останат и вашите фигури, и моят надпис… Медичи на италиански не е ли доктор?

— Да, в множествено число.

— Тогава поръчайте ми друга фирма у ковача. На нея ще нарисувате шест лекари и отдолу ще пишете: Медичи… Това е едно много приятно игрословие.

— Шест лекари! Невъзможно! А композицията? — извика Питрино.

— Това е ваша работа, но ще бъде така, аз го искам, налага се… Макароните ми ще изгорят!

На тоя довод не можеше да се възрази. Питрино се подчини. Той нарисува фирмата с шестте лекари и с надписа. Помощник-кметът я похвали и разреши.

Фирмата има луд успех в града. Това доказваше, че поезията не е достъпна за гражданите, както казваше Питрино.

За да възнагради своя домашен художник, Кропол окачи в спалнята си нимфите от първата фирма. И вечер, когато се събличаше, госпожа Кропол се червеше всеки път, щом ги погледнеше.

Ето как островърхата къща се сдоби с фирма; ето как странноприемницата „Медичи“, непрекъснато преуспявайки, се видя принудена да пристрои описания от нас четириъгълник; ето как в Блоа се намираше странноприемница с такова име, съдържател на която беше господин Кропол, а домашен художник — господин Питрино.

Бележки

[1] Катерина Медичи (1519–1589) — френска кралица от флорентинския род Медичи. Тя била главна организаторка и вдъхновителка за масовото избиване на хугенотите — Вартоломеевата нощ (24 август 1572 година). — Б. пр.

[2] Маршал д’Анкр — Кончино Кончини, любимец на Мария Медичи, която го наградила с титлата маркиз д’Анкр и званието маршал на Франция, макар че не е участвувал в нито едно сражение. — Б. пр.