Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LI
СТРАСТ

В деня на пристигането си в Париж Атос, както вече видяхме, отиде от Пале Роял направо у дома си на улица Сент Оноре.

Там го чакаше виконт дьо Бражелон, който приказваше с Гримо.

Да се приказва със стария слуга не беше нещо лесно; само двама души притежаваха тая тайна: Атос и д’Артанян. Първият успяваше, защото сам Гримо се мъчеше да го накара да говори; д’Артанян, напротив, умееше да накара Гримо да говори.

Раул го беше накарал да разкаже за пътуването в Англия и Гримо го разказа подробно с няколко движения на ръцете и осем думи, ни повече, ни по-малко. Най-напред показа с вълнообразно движение на ръката, че господарят му и той бяха преминали морето.

— За някаква експедиция? — попита Раул. Гримо отговори утвърдително с кимане на главата.

— В която господин графът се е излагал на опасности? — запита Раул.

Гримо вдигна леко рамене, сякаш искаше да каже: „Ни много, ни малко“.

— Но на какви опасности? — настоя Раул.

Гримо показа шпагата, огъня и един мускет, окачен на стената.

— Значи господин графът имаше там неприятел? — извика Раул.

— Мънк — отговори Гримо.

— Чудно! — продължи Раул. — Господин графът ме смята все още за новак и не споделя с мене честта или опасността на тия походи.

Гримо се усмихна.

В тая минута пристигна Атос.

Хазаинът му светеше по стълбата. Като позна стъпките на господаря си, Гримо изтича да го посрещне и прекъсна разговора.

Но Раул не се спря: искаше да има отговор на въпроса си. Затова улови двете ръце на графа с жива, но почтителна нежност и запита:

— Как така се случи, господине, че се впуснахте в опасен път, без да се сбогувате с мене, без да поискате помощта на шпагата ми, с мене, който трябва да ви бъда опора, откак станах силен, с мене, когото възпитахте като мъж? Ах, господине, нима искахте да ме сполети нещастието да не ви видя никога?

— А кой ви каза, Раул, че пътуването ми е било опасно? — попита графът, като сложи мантията и шапката си в ръцете на Гримо, който беше отпасал шпагата му.

— Аз — отговори Гримо.

— А защо? — запита Атос строго.

Гримо се обърка. Раул го изпревари и отговори вместо него:

— Напълно естествено е, господине, че добрият Гримо ми казва истината за вас. Кой ще ви обича и помага, ако не съм аз?

Атос не отговори. Той отпрати Гримо с приятелско движение на ръката, а след това седна в едно кресло. Раул остана прав пред него.

— Както и да е — продължи Раул, — вашето пътуване е било експедиция… и са ви заплашвали желязо и огън.

— Да не говорим за това, виконте — каза Атос меко. — Аз тръгнах набързо наистина; но службата на краля Чарлз II изискваше такова бързо заминаване. Колкото за вашето безпокойство, много ви благодаря За него; зная, че мога да се надявам на вас… През време на отсъствието ми от нищо ли нямахте нужда, виконте?

— Не, господине, благодаря.

— Бях заповядал на Блезоа да ви предаде сто пистола, ако ви потрябват.

— Не съм виждал Блезоа, господине.

— Тогава сте минали без пари!

— Господине, бяха ми останали тридесет пи стол а от продажбата на конете, които улових през последния ми поход, а преди три месеца господин принцът има добрината да ми достави случай да спечеля двеста пистола на карти у него.

— Вие играете?… Не ми се харесва това, Раул.

— Аз не играя никога, господине; господин принцът ми заповяда да играя вместо него в Шантии… една вечер, когато дойде куриер от краля. Аз се подчиних на заповедта му; господин принцът ми заповяда да взема за себе си печалбата от партията.

— Нима има такъв обичай у дома му, Раул? — попита Атос, като се намръщи.

— Да, господине; всяка седмица по една или друга причина господин принцът облагодетелствува така един от благородниците си. Негово височество има петдесет благородници; тоя път беше моят ред.

— Добре! Ходихте ли в Испания?

— Да, господине, направих едно много хубаво пътешествие, и много интересно.

— Вие се върнахте преди един месец, нали?

— Да, господине.

— А през тоя месец?

— През тоя месец…

— Какво правихте?

— Служих, господине.

— Не сте ли идвали у дома в Ла Фер?

Раул се изчерви. Атос го погледна втренчено и спокойно.

— Напразно не ми вярвате — каза Раул. — Аз се изчервих, сам чувствувам това, но се изчервих неволно. Въпросът, с който ме удостоихте, събуди у мене много спомени и те ме развълнуваха. Следователно аз се изчервих, защото съм развълнуван, а не защото лъжа.

— Зная, Раул, че вие не лъжете никога.

— Да, господине.

— Впрочем, приятелю мой, вие се безпокоите напразно; аз исках да кажа само…

— Много добре зная, господине. Вие искахте да ме попитате дали съм ходил в Блоа.

— Именно.

— Не съм ходил там; дори не съм видял лицето, за което ми загатвате.

Гласът на Раул трепереше, като произнасяше тия думи. Атос, който забелязваше всички отсенки на чувствата, прибави веднага:

— Раул, вие отговаряте с натежало сърце; вие страдате…

— Много, господине; вие ми забранихте да отивам в Блоа и да се виждам с госпожица дьо Ла Валиер.

Тук младият човек се спря. Това очарователно име, което той произнасяше с такава наслада, галеше устните му и разкъсваше сърцето му.

— И добре направих, Раул — побърза да каже Атос. — Аз не съм нито жесток, нито несправедлив баща; уважавам истинската любов, но мисля как да ви създам бъдеще… най-бляскаво бъдеще. Засиява ново царуване като зора; войната зове младия крал, пълен с рицарски дух. На тоя героичен плам са необходими лейтенанти, млади и свободни, които да се хвърлят в опасността с ентусиазъм и да падат с вика: „Да живее кралят!“, а не да викат: „Сбогом, жено моя!…“ Бие разбирате това, Раул. Колкото и да ви се струва грубо разсъждението ми, моля ви много да ми вярвате и да забравите, първите дни на младостта, когато сте навикнали да обичате, дни на безгрижна нега, които размекват сърцето и му отнемат способността да съдържа тия силни и горчиви отрови, които се наричат слава и злополучие. Да Раул, повтарям ви още веднъж: повярвайте, съветът ми произлиза само от желанието да ви бъда полезен, само от стремежа да ви видя преуспял. Мисля, че сте способен да станете забележителен човек. Ако вървите сам по пътя на живота, ще вървите по-добре и по-бързо.

— Вие ми заповядахте, господине — отговори Раул, — и аз се подчинявам.

— Заповядал съм! — извика Атос. — Ето как ми отговаряте! Аз съм ви заповядал! О, вие не разбирате думите ми, както не схващате намеренията ми! Аз не заповядах, аз молих.

— Не, не, господине, вие заповядахте — каза Раул упорито. — Но дори и да молехте, вашата молба е по-силна от заповед. Не съм виждал госпожица дьо Ла Валиер.

— Но вие страдате! Страдате! — настоя Атос. Раул не отговори.

— Намирам ви бледен, намирам ви опечален… Значи това чувство е много силно?

— То е страст — каза Раул.

— Не… навик.

— Господине, вие знаете, че пътувах много, че прекарах две години далеч от нея. Струва ми се, че никакъв навик не може да се задържи две години… И какво? Като се върнах обратно, аз я обичах, няма да кажа повече, защото това е невъзможно, но толкова, колкото и преди. Луиз дьо Ла Валиер е единствената ми приятелка; но вие сте за мене бог на земята… За вас съм готов да пожертвувам всичко.

— Напразно мислите така — възрази Атос. — Аз нямам вече никакво право над вас. Вие сте пълнолетен; нямате дори нужда от моето съгласие. Впрочем аз не мога да не дам съгласието си след всичко това, което ми казахте. Оженете се за госпожица дьо Ла Валиер, ако искате.

Раул потрепера и отговори веднага:

— Вие сте добър, господине, и вашата отстъпка ме изпълва с признателност; но аз няма да приема.

— Вие се отказвате сега?

— Да, господине.

— Аз няма да ви се карам никога, Раул?

— Но в дъното на сърцето си сте против тоя брак: не вие сте ми избрали годеница.

— Това е вярно.

— Достатъчно, за да не упорствувам: ще чакам.

— Внимавайте, Раул! Това, което казвате, е сериозно.

— Зная, господине; но повтарям: ще чакам.

— Какво? Да умра ли? — попита Атос силно развълнуван.

— О, господине! — извика Раул със сълзи в гласа. — Как можете да ми разкъсвате сърцето така, на мене, който не съм ви давал повод да се оплаквате?

— Мило дете, това е вярно — отговори Атос, като стисна силно устни, за да скрие вълнението си, но напразно. — Не, аз съвсем не искам да ви огорчавам; само не разбирам какво ще чакате… Ще чакате да престанете да ме обичате ли?

— О, не, не това, господине! Ще чакам да промените мнението си.

— Аз искам да направя едно изпитание, Раул; искам да видя дали госпожица дьо Ла Валиер ще чака като вас.

— Надявам се, господине.

— Но внимавайте, Раул! Ако тя не чака? Ах, вие сте тъй млад, тъй доверчив, тъй честен… Жените са непостоянни.

— Вие не сте ми говорили никога лошо за жените, господине; никога не сте се оплаквали от тях. Защо започвате да се оплаквате сега… и то заради госпожица дьо Ла Валиер?

— Наистина — отвърна Атос, като наведе очи, — никога не съм ви говорил лошо за жените; никога не съм се оплаквал от тях; никога госпожица дьо Ла Валиер не ми е давала повод да се съмнявам; но когато се мисли за бъдещето, трябва да се предвиждат дори изключенията, да се предполага дори невероятното! Ако, казвам, госпожица дьо Ла Валиер не ви чака?

— Как така, господине?

— Ако тя обърне погледа си на друга страна?

— Ако тя обърне погледа си на друг мъж, искате да кажете? — попита Раул, побледнял от мъка.

— Точно това.

— Е, добре, господине, аз ще убия тоя човек — просто отговори Раул; — ще убия всички мъже, които избере госпожица дьо Ла Валиер; ще се бия дотогава, докато един от тях ме убие или госпожица дьо Ла Валиер не ме обикне отново.

Атос потрепера.

— Струва ми се — каза той с глух глас, — че преди малко ме нарекохте ваш бог, ваш закон на тоя свят.

— О! — извика Раул разтреперан. — Нима ще ми забраните да се дуелирам?

— А ако забраня, Раул?

— Ще ми забраните да се надявам, господине, и следователно не ще ми забравите да умра.

Атос погледна виконта.

Раул произнесе тия думи печално, с най-мрачен поглед.

— Стига — рече Атос след дълго мълчание, — стига на тая тъжна тема, където и двамата преувеличаваме. Живейте ден за ден, Раул; служете, обичайте госпожица дьо Ла Валиер, с една дума, действувайте като мъж, защото сте на тая възраст; само не забравяйте, че ви обичам нежно и че вие претендирате да ме обичате.

— Ах, господин графе! — извика Раул, като притисна ръката на Атос до сърцето си.

— Добре, мило дете… Оставете ме, имам нужда от почивка… А, тъкмо се сетих, господин д’Артанян се завърна от Англия заедно с мене; трябва да го посетите.

— С най-голямо удоволствие ще отида при него, господине. Аз толкова обичам господин д’Артанян!

— И хубаво правите: той е честен човек и храбър воин.

— Който ви обича! — прибави Раул.

— Уверен съм в това… Знаете ли де живее?

— Но в Лувър, в Пале Роял, навсякъде, където е кралят. Нали командува мускетарите?

— Не, сега господин д’Артанян е в оставка. Почива си… Следователно не го търсете на службата му. Ще получите сведения за него от господин Планше.

— Бившият му ла кей?

— Да, сега е станал бакалин.

— Зная; улица де Ломбар, нали?

— Нещо такова… или улица дез Арси.

— Ще намеря, господине, ще намеря.

— Поздравете го сърдечно от мене и го доведете да обядва с мене, преди да замина за Ла Фер.

— Добре, господине.

— Лека нощ, Раул!

— Господине, вие носите орден, който не съм виждал никога. Приемете моите поздравления.

— Руното ли?… Наистина… Залъгалка, сине мой… която дори не забавлява едно старо дете като мене… Лека нощ, Раул!