Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

LXVI
ПЪТУВАНЕ

Може би за петдесети път от началото на нашата история тоя човек с бронзово сърце и стоманени мускули напускаше дом, приятели и всичко, което имаше, за да търси щастието и смъртта. Досега смъртта отстъпваше пред него, като че ли се плашеше, а щастието, или пък по-скоро богатството, беше сключило едва преди месец истински съюз с него.

Макар че не беше голям философ като Епикур или Сократ, д’Артанян имаше много практичен ум, обогатен с обширен житейски опит. При рядката смелост, дързост и ловкост той беше едновременно и малко мечтателен. В паметта му се бяха запазили няколко цитата от господин дьо Ларошфуко, а в обществото на Атос и Арамис беше заучил между другото много откъси от Сенека и Цицерон.

През първите тридесет и пет години от живота си нашият гасконец беше гледал на презрението към богатството като на догма и дълго време го смяташе за първа точка от кодекса на храбростта.

— Точка първа — казваше той:

„Храбър си, защото нямаш нищо;

а нямаш нищо, защото презираш богатството.“

Въз основа на тоя принцип, управлявал, както казахме, първите тридесет и пет години от живота му, д’Артанян трябваше да се запита сега, когато забогатя, дали е останал също тъй храбър, като по-преди.

За всеки друг произшествието на площада Грев можеше да послужи за отговор. Много хора биха задоволили съвестта си с това; но д’Артанян беше достатъчно храбър, за да се запита искрено и чистосърдечно дали беше храбър.

Отначало реши:

„Струва ми се, че работих с шпагата достатъчно ловко и добросъвестно, за да бъда уверен в храбростта си“.

Но веднага си възрази:

„Стой, капитане, това не е отговор! Ти беше храбър, защото заплашваха да изгорят къщата ти; деветдесет и девет на сто и дори деветстотин деветдесет и девет на хиляда беше сигурно, че ако господа бунтовниците не бяха имали тая злополучна идея, планът им щеше да успее или най-малкото ти нямаше да се противопоставиш на него.

Сега какви опасности могат да ме заплашват в Бретан? Там нямам къща, която биха могли да изгорят, нямам и съкровища, които биха могли да откраднат.

Но не! Аз имам кожата си: тая скъпоценна кожа на господин д’Артанян струва колкото всички къщи и всички съкровища на света; аз държа на нея най-много, защото служи за обвивка на тяло, което притежава пламенно сърце, много доволно, че бие и следователно, че живее.

Значи аз желая да живея, право да си кажа, животът ми стана много по-добър, много по-пълен, откак забогатях. Кой ли казваше, че парите разваляли живота? Нищо подобно, кълна се в честта си! Напротив, струва ми се, че сега поглъщам двойно повече въздух и слънчева топлина, отколкото по-рано. Пусто да остане! Какво би станало с мене, ако удвоя богатството си и ако вместо тая жилава пръчка стисна в ръката си маршалски жезъл? Тогава не зная дали ще ми стигнат всичкият въздух и всичката слънчева топлина!

А нима това е толкова неосъществимо? Нима кралят не би могъл да ме направи херцог или маршал, както баща му, Луи XIII, направи херцог и главнокомандуващ Албер дьо Люин? Нима не съм толкова храбър и не съм по-умен от тоя глупак дьо Витри?

А, точно умът ще ми попречи да се издигна!

Но за щастие, ако на тоя свят има справедливост, съдбата трябва да ме възнагради за всичко това, което направих за Ана Австрийска, и за всичко това, което тя не направи за мене.

И така сега съм добре с един крал, и то крал, който като че ли иска да царува истински.

Поддържай го, господи, на тоя славен път! Ами ако той иска да царува, ще има нужда от мене, а ако има нужда от мене, ще трябва да ми даде това, което ми е обещал. Топлина и светлина. Значи сега, както и попреди, аз вървя от нищо към всичко. Само че днешното нищо някога беше всичко. Там е цялата разлика.

А сега да се заловим със сърцето, за което говорих преди малко. Но всъщност имам ли сърце?“

И гасконецът сложи ръка на гърдите си, като че ли наистина търсеше мястото на сърцето.

„Ах, нещастнико! — промърмори той с горчива усмивка. — Ах, клетнико! Ти си въобрази за миг, че нямаш сърце? Напразно, негодни царедворецо, ти имаш сърце — и то много непокорно.

То говори в полза на господин Фуке.

А какво е господин Фуке по отношение на краля? Заговорник, истински заговорник, който дори не си прави труда да скрие от тебе, че заговорничи; значи какво оръжие би ти дал срещу себе си, ако неговата любезност и неговият ум не биха послужили за ножница на това оръжие!

Бунт с оръжие в ръка!… Защото най-сетне господин Фуке прави бунт с оръжие в ръка.

И така, докато кралят подозира смътно господин Фуке в глухо бунтуване, аз зная, аз мога да докажа, че господин Фуке е виновен да се пролее кръвта на кралски поданици.

Да, аз зная всичко това и мълча. А достойното за съжаление сърце иска още нещо за добрата постъпка на господин Фуке, за аванса от петнадесет хиляди ливри, за диаманта от хиляда пистола, за усмивката, в която имаше толкова горчивина, колкото и благосклонност. Той иска да му спася живота и аз ще го спася.

А сега, надявам се — продължи да разсъждава мускетарят, — глупавото сърце ще млъкне и ще сметне, че се е издължило на господин Фуке.

И така, сега кралят е моето слънце и тъй като сърцето ми се е издължило на господин Фуке, тежко и горко на онзи, който се осмели да застане пред това слънце! Напред за негово величество Луи XIV, напред!“

Тия размисли бяха единствените пречки, които можеха да забавят хода на д’Артанян. И така, щом приключи с размислите, той ускори хода на коня си.

Но колкото и да беше прекрасен кон, Зефир не можеше да върви безспирно. На другия ден след заминаването от Париж д’Артанян го остави в Шартр, у един стар приятел, съдържател на странноприемница, и измина с пощенски коне разстоянието между Шартр и Шатобриан.

Последният град беше още толкова отдалечен от морския бряг, за да може да се досети някой, че д’Артанян върви към морето, и достатъчно отдалечен от Париж, за да може да заподозре някой, че е пратеник на негово величество Луи XIV, когото нашият мускетар беше нарекъл свое слънце, като не предполагаше никак, че този, който още беше скромна звезда сред другите царствени светила, ще направи един ден слънцето своя емблема.

В Шатобриан д’Артанян напусна пощата и си купи кон с най-жалка външност, такъв кон, на който всеки кавалерийски офицер би сметнал за позорно да се качи. Като не се смята цветът на косъма, тая нова покупка му напомняше силно прословутия оранжев кон, с който или по-точно на който мускетарят навлезе в света. Впрочем на тоя кон се качи не д’Артанян, а прост гражданин със стоманеносиво палто и кафяви панталони — нещо средно между духовно и светско лице; приликата с духовно лице се подсилваше от голямата черна шапка, сложена върху изтъркано кадифено кепе; шпагата беше заместена с тояга, окачена с връв на ръката; под наметалото, като помощно оръжие, беше скрит добър нож, дълъг десет дюйма.

Новият кон, купен в Шатобриан, допълваше разликата. Той се наричаше, или по-скоро д’Артанян го нарече Фюре.

„Щом Зефир замених с Фюре — каза си д’Артанян, — трябва да умаля някак и името си. От д’Артанян ще стана просто Анян; това име ще подхожда повече на сивата ми дреха, кръглата ми шапка и изтърканото кепе.“

Господин Анян се впусна на път без преувеличено тръскане върху Фюре, който вървеше раван като истински обязден кон и който, вървейки раван, изминаваше леко дванадесет левги на ден. Опитното око на д’Артанян успя да отгатне силата и издръжливостта в сухите му, покрити с гъсти косми крака.

По пътя нашият пътник изучаваше неприветната и студена страна, по която минаваше, като търсеше благовиден предлог да иде в Бел Илан Мер и да разгледа там всичко, без да събуди подозрение.

Постепенно, колкото повече се приближаваше, д’Артанян се убеждаваше в трудността на възложеното му поръчение.

В Бретан, в това отдалечено старо херцогство, което по онова време, а и днес не е още френско, народът не признаваше френския крал. Нещо повече, не искаше да знае за него. Неговата осведоменост относно политическото състояние на тоя край се изчерпваше с единствения факт: предишните му херцози не управляваха вече и вместо тях неограничено царуваха местните сеньори; а над тях, според бретонците, беше само бог, когото никога не забравяха в Бретан. Между местните всевластни собственици най-могъщ, най-богат и главно най-популярен беше господин Фуке, собственик на Бел Ил.

Дори тук, наблизо, тайнственият остров беше заобиколен с легенди. Не всеки можеше да проникне в него. Островът, дълъг и широк шест левги, беше феодално владение, което отдавна вдъхваше почит на народа, защото беше свързано с името на дьо Рец, навяващо тук силен страх.

Скоро след като островът беше превърнат в маркизат от Шарл IX, Бел Ил стана владение на господин Фуке.

Известността на острова не датираше от вчера: името му, или по-скоро значението му, водеше началото си от най-дълбока древност; старите го наричаха Калонеза, което на гръцки значи хубав остров.

Така преди хиляда и осемстотин години тоя остров е носел на друг език същото име, което носи и сега.

Усамотеното положение на острова сред морето, на шест левги от френския бряг, го правеше като че ли съвсем самостоятелен, подобно на ония величествени кораби, които пренебрегват пристанищата и гордо хвърлят котвите си сред океана.

Д’Артанян узна всичко това, без да издаде с нищо учудването си; той узна също така, че най-точни сведения за него може да получи в Ла Рош Бернар, доста важен град при устието на Вилен.

Може би оттам ще успее да преплава в Бел Ил. В противен случай ще мине през солниците и ще отиде в Геранд или в Кроазик, за да чака удобен случай да се прехвърли на острова. Впрочем след заминаването си от Шатобриан той се убеди, че няма нищо невъзможно за Фюре при подтика на господин Анян, и нищо невъзможно за господин Анян при почина на Фюре.

Като пристигна в Ла Рош Бернар, мускетарят отседна в една странноприемница и си поръча за вечеря дива патица и питка; а за да полее тия две бретонски яденета, заповяда да му извадят от избата ябълково вино, което, само като го допря до устните си, раз бра, че е още по-бретонско.