Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
dd (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (29 януари 2007)

Вторият том на романа е: „Още десет години по-късно — Луиз дьо Ла Валиер“.

 

Източник: http://dubina.dir.bg

Книжното тяло предостави Огнян Лашев.

 

Издание:

Александър Дюма. Още десет години по-късно. Виконт дьо Бражелон

„Народна младеж“, София, 1975

Редактор Борчо Обретенов

Художник Борис Ангелушев

Худ. оформление Иван Стоилов

Художествен редактор Петър Тончев

Технически редактор Маргарита Воденичарова

Коректори Маргарита Георгиева и Лиляна Иванова

 

Alexandre Dumas, Le Vicomte de Bragelonne, Dix ans plus tard

A. Le Vasseur et Cie, editeurs. Paris

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от dd според хартиенотото издание

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XXXIX
ИГРАТА НА ГОСПОДИН МАЗАРИНИ

Същата вечер, когато нашите двама французи пристигнаха в Париж, в една голяма стая на Пале Роял, тапицирана с тъмно кадифе и украсена с великолепни картини в златни рамки, се беше събрал целият двор пред алкова на господин кардинала Мазарини, който бе поканил краля и кралицата да играят на карти.

В стаята имаше три маси, които се отделяха една от друга с малки паравани. Край една от тия маси седяха кралят и двете кралици. Луи XIV седеше точно срещу младата кралица, съпругата си, и й се усмихваше с израз на истинско щастие. Ана Австрийска играеше срещу кардинала и снаха й й помагаше в играта, когато не се усмихваше на съпруга си. Самият кардинал лежеше с много отслабнало, много уморено лице; за него играеше графиня дьо Соасон и той поглеждаше непрекъснато в картите й: очите му изразяваха интерес и алчност.

Кардиналът беше накарал Бернуен да го начерви; но от червенината по скулите изпъкваше още повече болнавата бледина на останалата част от лицето и лъскавата жълтевина на челото. Само очите придобиваха от това по-жив блясък и върху тия очи на болника се спираха от време на време неспокойните погледи на краля, кралицата и придворните.

Наистина двете очи на сеньор Мазарини бяха повече или по-малко блестящи звезди, по които Франция на седемнадесети век четеше съдбата си всяка вечер и всяка сутрин.

Негово високопреосвещенство не печелеше и не губеше; следователно не беше нито весел, нито печален. Това беше застой, в който не искаше да го остави Ана Австрийска, изпитваща състрадание към него; но за да се развлече болният, трябваше или да се печели, или да се губи. Да се печели беше опасно, защото Мазарини би заменил равнодушието с грозда гримаса; да се губи също беше опасно, защото инфантката гледаше в картите на свекърва си и без съмнение щеше да протестира срещу отстъпките й към Мазарини.

Придворните се възползуваха от това спокойствие и разговаряха. Господин Мазарини не се сърдеше, когато не беше в лошо настроение; той не пречеше на никого да пее, стига само да си плаща, и позволяваше на всеки да говори, стига само да губи в играта срещу него.

И така, разговаряха. На първата маса по-малкият брат на краля, Филип, херцог д’Анжу, гледаше хубавото си лице в огледалото на една кутия. Неговият любимец, кавалерът дьо Лорен, облегнат върху креслото на принца, слушаше с тайна завист граф дьо Гиш, друг любимец на Филип. Графът разказваше с подбрани изрази различните приключения на нещастния крал Чарлз II. Разказваше като вълшебна приказка историята на странствуванията му по Шотландия и изпитаните от него ужаси, когато неприятелските части го преследвали по петите; как той прекарвал нощите в хралупите на дърветата, а дните — в глад и сражения. Постепенно съдбата на нещастния крал завладя до такава степен слушателите, че играта замря дори на кралската маса и младият крал следеше замислено, като се преструваше на разсеян, най-малките подробности на тая одисея, разказвана много живописно от граф дьо Гиш.

Графиня дьо Соасон прекъсна разказвача.

— Признайте, графе — каза тя, — че украсявате разказа си с измислици.

— Госпожо, аз предавам като папагал онова, което ми разказаха различни англичани. Дори ще кажа за мой срам, че съм точен като някакъв препис.

— Чарлз II щеше да умре, ако е преживял всичко това.

Луи XIV вдигна умната си и горда глава.

— Госпожо — каза той с улегнал глас, в който още се чувствуваше, плахото дете, — господин кардиналът ще ви каже, че през време на непълнолетието ми работите на Франция не вървяха добре… и че ако бих бил по-голям и принуден да грабна шпагата, понякога можеше да ми се случи да воювам дори за една вечеря.

— Слава богу — каза кардиналът, който проговори за първи път, — ваше величество преувеличава и винаги вечерята е била готова навреме за него и за служителите му.

Кралят се изчерви.

— О! — необмислено извика Филип от мястото си, без да престава да се оглежда. — Спомням си, че веднъж в Мельон нямаше вечеря за никого и че кралят изяде двете трети от едно късче хляб, а ми даде останалата трета.

Като видяха, че Мазарини се усмихна, всички гости се засмяха. Кралете се ласкаят също така със спомена за минало бедствие, както и с надеждите за бъдещо щастие. — Но все пак френската корона се е държала винаги здраво върху главите на кралете — побърза да прибави Ана Австрийска, — а английската корона падна от главата на краля; и когато случайно тая корона се поразклащаше, защото понякога има тресения на трона, както има земетресения, всеки път, казвам, когато бунтът ни заплашваше, една славна победа ни връщаше спокойствието.

— С няколко нови лаври за короната — допълни Мазарини.

Граф дьо Гиш млъкна; кралят се престори на сериозен, а Мазарини размени поглед с Ана Австрийска, сякаш да й благодари за намесата.

— Няма значение — каза Филип, като си гладеше косата, — братовчед ми Чарлз не е хубав, но е много храбър, и се е бил като немски наемник; и ако продължава да се бие така, непременно ще спечели такова сражение… като при Рокроа…!

— Той няма войска — прекъсна го кавалерът дьо Лорен.

— Съюзникът му, холандският крал, ще му даде. О, аз бих му дал, ако бях крал на Франция.

Луи XIV се изчерви крайно много.

Мазарини се престори, че е погълнат от играта.

— Сега — продължи граф дьо Гиш — съдбата на нещастния принц е решена. Ако е бил измамен от Мънк, загубен е. Затворът, смъртта може би ще довършат онова, което е било започнато от изгнанието, битките и лишенията.

Мазарини се намръщи.

— Съвсем сигурно ли е, че негово величество Чарлз II е напуснал Хага? — попита Луи XIV.

— Съвсем сигурно, ваше величество — отговори младият граф. — Баща ми получи писмо, в което му дават подробности; знае се дори, че кралят е слязъл в Дувър; рибари са го видели да влиза в пристанището; останалото е още тайна.

— Много бих искал да зная останалото — разпалено каза Филип. — Вие знаете ли, братко?

Луи XIV се изчерви отново. Това беше за трети път в продължение на един час.

— Попитайте господин кардинала — отвърна той с такъв тон, че Мазарини, Ана Австрийска и всички гости го погледнаха.

— Това значи, сине мой — със смях забеляза Ана Австрийска, — че кралят не обича да говори за държавни работи извън съвета.

Филип изслуша спокойно мъмренето и с усмивка се поклони ниско най-напред на брат си, а после на майка си.

Но Мазарини забеляза, че в един ъгъл на стаята се образува група и че херцог д’Орлеан, граф дьо Гиш и кавалерът дьо Лорен, лишени от възможността да се обясняват с висок глас, биха могли да си кажат тихо повече, отколкото е необходимо. Той започна да ги поглежда недоверчиво и неспокойно, като подканваше Ана Австрийска да разстрои това тайно събрание, когато изведнъж Бернуен влезе през вратата зад кревата на кардинала и му каза на ухото:

— Монсеньор, пратеник от негово величество краля на Англия.

Мазарини не можа да скрие лекото си вълнение, което не избягна от очите на краля. Като не желаеше да се покаже любопитен и още по-малко излишен, Луи XIV стана веднага, приближи се до негово високопреосвещенство и му пожела лека нощ.

Всички гости станаха, при което се вдигна голям шум от отдръпваните столове и маси.

— Позволете на всички да си отидат постепенно — тихо каза Мазарини на Луи XIV — и благоволете да ми отделите няколко минути. В момента ме занимава един въпрос, за който още тая вечер искам да поговоря с ваше величество.

— И с кралиците ли? — попита Луи XIV.

— Да, и с херцог д’Анжу — отговори негово високопреосвещенство.

В същото време той се извърна към другата страна на леглото и завесите закриха целия креват. Но кардиналът не забрави заговорниците си.

— Господин граф дьо Гиш! — повика той с треперлив глас, като обличаше зад завесите халата си, който Бернуен му подаваше.

— Ето ме, монсеньор — отговори младият човек, като се приближи.

— Играйте вместо мене, вие сте много щастлив… Спечелете ми малко пари от тия господа.

— Добре, монсеньор.

Младият човек седна край масата; кралят отиде при кралиците и заговори с Тях.

Сериозна игра започна между графа и няколко богати придворни.

През това време Филип приказваше за моди с кавалера дьо Лорен, а зад завесите на алкова вече не се чуваше да шумоли коприненият халат на кардинала.

Негово високопреосвещенство беше последвал Бернуен в кабинета, който беше до спалнята.