Серия
Тримата мускетари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 31 гласа)

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
Vicomte de Bragelonne Gravure1.jpg
Автор Александър Дюма - баща
Първо издание 1847–1850 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанрове Историческа
Приключенска
Вид роман
Поредица Тримата мускетари
Предходна Двадесет години по-късно
Следваща няма

"Виконт дьо Бражелон" (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание "Векът", а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

XXI
В КОЯТО Д’АРТАНЯН СЕ ГОТВИ ДА ПЪТУВА ПО РАБОТИТЕ НА ТЪРГОВСКАТА КЪЩА ПЛАНШЕ И СЪДРУЖИЕ

Д’Артанян мисли толкова много цяла нощ, че планът му беше готов още на другия ден сутринта.

— Ето — каза той, като седна в леглото, опрял лакът на коляното и подпрял брадичката с ръка, — ето какво ще направя! Ще потърся четиридесет души, съвсем сигурни и извънредно здрави; ще ги намеря между хората, които са се изложили малко, но са свикнали на дисциплина. Ще им обещая по петстотин ливри за един месец, ако се завърнат; а ако не се завърнат, няма да дам нищо… или ще дам половината от обещаната сума на наследниците им. Колкото за храната и квартирата, това е работа на англичаните, които имат волове по пасбищата, сланина в качетата, кокошки в кокошарниците и жито в хамбарите. Ще се явя при генерал Мънк с тоя отряд. Той ще ме приеме. Ще спечеля доверието му и ще злоупотребя с него колкото се може по-бързо.

Без да се впуска по-нататък, д’Артанян поклати глава и се спря.

— Не — каза той, — аз не бих посмял да разкажа това на Атос; следователно това средство не е много почтено. Трябва да се действува със сила — продължи той, — да, непременно трябва да се действува със сила, без да се накърнява честта ми. С тия четиридесет души ще поведе война като партизанин. Да, но ако срещна не четиридесет хиляди англичани, както казваше Планше, а само четиристотин? Ще бъда разбит, защото между моите воини ще се намерят поне десет несигурни, десет такива глупаци, които ще се оставят да бъдат убити веднага. Не, наистина невъзможно е да имам четиридесет души сигурни… толкова не съществуват. Трябва да се задоволя с тридесет. С десет души по-малко ще имам правото да избягвам въоръжени срещи поради малочислеността на хората ми, а ако се наложи Да се бия, много по-лесно е да избера тридесет души; отколкото четиридесет. Освен това спестявам пет хиляди франка, тоест една осма част от капитала ми, а това си заслужава труда. Решено, значи ще взема тридесет души! Ще ги разделя на три отряда и ние ще се разпръснем по Англия с изричната заповед да се съберем в даден момент; по тоя начин, пътувайки на група по-десет души, няма да възбудим ни най-малкото подозрение, ще минем незабелязани. Да, да, тридесет е чудесно число. Има три десетки; три — божествено число. При това един отряд от тридесет души, когато се събере, ще представлява нещо внушително. Ах, нещастник аз! — изведнъж извика д’Артанян. — Трябват тридесет коне, това е разорително. Де ми беше умът, та забравих конете! Немислимо е обаче да се върши такъв подвиг без коне. Е, добре, дадено, ще направим и тая жертва, ще вземем конете в Англия; впрочем там те не са лоши… Пусто опустяло, забравих още едно нещо: за три отряда са необходими трима началници, ето мъчнотията. От трите началници имам вече един — самият аз; да, но другите двама ще струват почти толкова пари, колкото целия отряд. Не, положително би трябвало да има само един лейтенант. В такъв случай ще намаля отряда си на двадесет души. Зная, двадесет души са малко; но тъй като с тридесет души бях решил да не търся срещи с неприятеля, с двадесет души ще ги търся още по-малко. Двадесет е кръгло число; впрочем това намалява броя на конете с десет, което не трябва да се изпуска из предвид; и тогава с един добър лейтенант… Ай да му се не види, все пак какво значи търпение и пресметливост! Аз исках да отплувам с четиридесет души, а сега слязох на двадесет и успехът ще бъде същият. Десет хиляди ливри, спестени наведнъж, и по-голяма сигурност, точно така. Е, сега пък трябва да се намери тоя лейтенант; да го намерим следователно и после… Това не е лесно, той трябва да е храбър и честен, с една дума, съвсем като мене. Да, но лейтенантът трябва да знае тайната ми, а тъй като тайната ми струва един милион и аз ще платя на моя човек само хиляда ливри, най-много хиляда и петстотин ливри, моят човек ще продаде тайната на Мънк. Няма нужда от лейтенант, дявол да го вземе! Впрочем дори да е ням като ученик на Питагор, тоя човек ще има в отряда си любим войник, когото ще направи сержант; сержантът ще проникне в тайната на лейтенанта, ако офицерът излезе честен и не поиска да я продаде. Тогава сержантът, не тъй честен и не тъй честолюбив, ще продаде всичко за петдесет хиляди ливри. Да, да, това е невъзможно! Положително лейтенантът е нещо невъзможно. Но тогава не мога да деля войската си на два отряда и да действувам едновременно на два пункта, без човек като мене, който… Но защо ще действуваме на два пункта, щом трябва да вземем само един човек? Защо ще отслабваме отряда, като го разделяме на две половини, на дясна и лява? Един единствен отряд, по дяволите! Един и командуван от д’Артанян. Чудесно! Обаче ако двадесет души тръгнат заедно, навсякъде ще възбудят подозрение: да, двадесет конници не трябва да вървят като банда; иначе срещу тях ще изпратят рота, която ще поиска паролата и която щом види, че отговорът се бави, ще разстреля господин д’Артанян и хората му като зайци. Ето защо ще се огранича с десет души; по тоя начин мога да действувам просто и с единство; ще бъда принуден да постъпвам предпазливо, а в такава работа предпазливостта е вече половин успех: големият отряд би ме увлякъл може би в някоя глупост. Десет коня могат вече лесно да се купят или набавят. О, отлична идея! И какво пълно спокойствие се разля по жилите ми! Никакви подозрения, пароли, опасности!… Десет души могат да минат за слуги или служители. Десет души могат да водят десет коня със стоки и навсякъде ще бъдат приети добре. Десет души могат да пътуват за сметка на френската търговска къща Планше и съдружие. Никой нищо не може да каже срещу това. Тия десет души, облечени като работници надничари, са с хубав ловджийски нож на пояса, с хубав мускет отзад на коня и с хубав пистолет в кобура на седлото. Те не се карат с никого, защото нямат лоши намерения. Може би те са контрабандисти, но какво от това? Контрабандата не е многоженство, за нея не бесят. Най-лошото, което може да ни се случи, е да конфискуват стоките ни. Да ни конфискуват стоките, голяма работа! Еех, планът е великолепен! Ще взема само десет души: десет души, които ще бъдат решителни колкото четиридесет, които ще ми струват колкото четири и на които, за по-голяма сигурност, няма да кажа нито дума за намерението си; ще им кажа само: „Приятели мои, има да се прави една износна работа“. Така че сатаната ще бъде много лукав, ако ми изиграе някой номер. Петнадесет хиляди ливри спестени! Това е великолепно.

Ободрен от изобретателното си пресмятане, д’Артанян се спря на тоя план и реши да не променя нищо в него. Той имаше вече на списък, доставен от неизчерпаемата му памет, десет имена, прочути между търсачите на приключения, десет имена на хора, забравени от щастието или преследвани от правосъдието.

Д’Артанян стана и веднага отиде да ги търси, като каза на Планше да не го чака за закуска, а може би и за обяд. Ден и половина, прекарани в тичане по разни вертепи на Париж, му бяха достатъчни за реколтата му; и като води разговор с всеки от търсачите на приключения поотделно, той успя за по-малко от тридесет часа да направи чудесна сбирка от страшни мутри, говорещи френски по-лошо от английски, с който щяха да си служат.

По-голямата част бяха гвардейци, достойнствата на които д’Артанян беше имал възможност да оцени при различни случаи. Пиянството, нещастни дуели, неочаквани печалби в играта или икономическите реформи на господин Мазарини ги бяха принудили да търся сянката й — самотата, тия две велики утешителки на неразбраните и оскърбени души.

По лицата и дрехите им се виждаха следите от сърдечните горчивини, изпитани от тях. Лицата на някои бяха изподрани; дрехите на всички бяха станали дрипи. Д’Артанян задоволи веднага най-неотложните им нужди с разумно разпределение на парите, принадлежащи на дружеството; после като проследи тия пари да бъдат употребени за физическото разхубавяване на отряда, той определи среща на наемниците си в Северна Франция, между Берг и Сент Омер. Бяха дадени шест дни срок и д’Артанян познаваше достатъчно добрата воля, хубавото настроение и относителната честност на тия знаменити наемници, за да бъде сигурен, че непременно ще се явят всички.

Като даде заповедите и определи мястото на срещата, той отиде да се сбогува с Планше, който го попита какво прави войската им. Д’Артанян не сметна за нужно да му съобщи за извършената промяна в състава на армията; страх го беше, че ще изгуби доверието на съдружника си. Планше се зарадва много, като узна, че армията е вече събрана и че той е полукрал, който плаща от своя трон тезгях половината от издръжката на войскова част, предназначена да воюва срещу коварния Албион, враг на всички истински французи. И така Планше брои в нови двойни луидори двадесет хиляди ливри на д’Артанян за себе си и после, все тъй в нови двойни луидори, му даде собствените му пари. Д’Артанян сложи четиридесетте хиляди ливри в две торби, претегли ги в двете си ръце и каза:

— Тия пари са много неудобни, драги Планше. Знаеш ли, че това тежи повече от тридесет фунта?

— Е, вашият кон ще отнесе това като перце. Д’Артанян поклати глава.

— Не ми разправяй такива неща, Планше. Един кон, претоварен с тридесет фунта освен куфара за дрехи и конника, не може тъй лесно да мине река, не може тъй леко да прескочи стена или ров, а ако няма кон, няма и конник. Наистина ти не знаеш това, Планше, защото цял живот си служил в пехотата.

— Тогава какво да правим, господине? — попита Планше, изпаднал наистина в затруднено положение.

— Слушай — отговори д’Артанян, — аз ще платя на армията ми, когато се завърне в родния си кът. Задръж моята половина от двадесет хиляди ливри и я употреби в работа през това време.

— А моята половина… — започна Планше.

— Ще я взема със себе си.

— Гордея се с вашето доверие — каза Планше. — Но ако не се завърнете?

— Възможно е, макар че това ми се струва слабо вероятно. Тогава, Планше, в случай, че не се завърна, Дай ми перо, за да си направя завещанието.

Д’Артанян взе перо, хартия и написа на обикновен лист:

„Аз, долуподписаният, притежавам двадесет хиляди ливри, спестени су по су през тридесет и три годишната ми служба при негово величество краля на Франция. От тях давам пет хиляди на Атос, пет хиляди на Портос, пет хиляди на Арамис, за да ги дадат от мое и свое име на моя малък приятел Раул, виконт дьо Бражелон. Последните пет хиляди давам на Планше, за да раздаде с по-малко съжаление другите петнадесет хиляди на моите приятели. В уверение на всичко това се подписвам

д’Артанян“

Планше изглеждаше много любопитен да узнае какво е написал д’Артанян.

— На, прочети — му каза мускетарят.

При последните редове Планше се разчувствува и едва не заплака.

— Вие мислите, че без това не бих дал парите? Тогава не искам вашите пет хиляди ли ври.

Д’Артанян се усмихна.

— Приеми, Планше, приеми, и по тоя начин ти ще изгубиш само петнадесет хиляди ливри, а не двадесет и ти не ще се опитваш да оспориш подписа на твоя господар и приятел, като търсиш да не изгубиш абсолютно нищо.

Как тоя мил господин д’Артанян познаваше сърцето на хората и на дребните търговци!

Тия, които са наричали луд Дон Кихот, защото е отивал да завоюва държава само със Санчо, своя оръженосец-, и тия, които са наричали луд Санчо, защото е отивал с господаря си да завоюва гореказаната държава, тия хора сигурно биха били на същото мнение за д’Артанян и Планше.

Но първият минаваше за остър ум между най-остроумните при френския двор. А вторият с пълно право беше придобил славата на най-умната глава на улица де Ломбар, следователно на Париж, следователно на Франция.

Но ако се погледне на тия двама души и на средствата, с които смятаха да възвърнат един крал на трона му, няма съмнение, че дори най-непрозорливите хора биха се възмутили от самонадеяността на лейтенанта и глупостта на съдружника му.

За щастие д’Артанян не обръщаше никак внимание на глупостите, които се разправяха около него, нито на коментариите, които се правеха за него. Той беше възприел девиза: „Да си вършим работата, а хората нека си приказват“. А Планше беше възприел съвсем друг девиз: „Нека хората си вършат работата, а ние да си мълчим“. И двамата, по навика на всички големи гении, се ласкаеха в дъното на душата си, че имат право те, а не ония, които ги винят.

За начало д’Артанян тръгна на път в най-хубавото време, без облаци на небето, без облаци в мислите, весел и силен, спокоен и решителен, и следователно носещ със себе си десеторна доза от тоя мощен флуид, от който при душевните сътресения израстват сили; те дават на човешката машина сила и влияние, за които по всяка вероятност бъдещите векове ще си дадат поточна сметка — днес ние не можем да направим това. Както някога, той пое отново тоя път, богат с приключения, който го беше завел в Булон и по който минаваше за четвърти път. По пътя почти можа да познае следите от стъпките си по настилката и следите от юмруците си по вратите на странноприемниците; неговата памет, все още дейна и силна, възкресяваше предишната му младост, която и сега, след тридесет години, не беше изменила нито на великодушното му сърце, нито на стоманения му юмрук.

Колко богато надарен беше тоя човек! Той притежаваше всички страсти, всички недостатъци, всички слабости; но духът на противоречие, присъщ на ума му, превръщаше всички тия несъвършенства в съответни качества. Благодарение на неспокойното си въображение д’Артанян се плашеше дори от сянка, но засрамен от страха си, той вървеше към тая сянка и тогава вършеше чудеса от храброст, ако опасността беше действителна. Ето защо всичко го вълнуваше, тоест всичко му доставяше наслада. Той обичаше много обществото на другите, но никога не се отегчаваше в своето общество; ако намислеха да го изучават, когато беше сам, много пъти биха видели, че се смее на вицове, които сам си разказваше, или на смешни фантазии, които рисуваше въображението му точно пет минути, преди да настъпи отегчението.

Сега д’Артанян не беше тъй весел, както щеше да бъде, ако се надяваше да намери няколко добри приятели в Кале, а не десет нехранимайковци; но меланхолията го посещаваше най-много един път на ден; той прие почти пет посещения на тая мрачна богиня, преди да съзре морето в Булон, а и посещенията бяха къси.

Но щом пристигна там, д’Артанян се почувствува близо до действието и всяко друго чувство с изключение на доверието изчезна, за да не се завърне никога. От Булон той отиде по брега до Кале.

Кале беше главният сборен пункт; на всеки от своите наемници д’Артанян заръча да бъде в странноприемницата „Великият монарх“, където цените не бяха високи, където моряците гуляеха, където военните, не богатите, разбира се, намираха жилище, трапеза, храна и най-после всички сладости на живота срещу тридесет су на ден.

Д’Артанян възнамеряваше да ги завари на местопрестъплението, когато чергаруват, и от първи път да реши дали може да се надява на тях като на добри другари.

Той пристигна в Кале вечерта в четири часа и половина.